Староарменският корен „булх“ и българите в арменската география „Ашхарацуйц“ (VII в. сл. Хр.)
Applied Linguistics / Приложно езикознание
Петър ГолийскиСофийски университет „Св. Климент Охридски“
https://doi.org/10.53656/for2025-04-01
Резюме. През 2003 г., изхождайки от хипотезата, че „българи“ първоначално е бил религионим, аз предложих една нова етимология на тяхното име – от двата индоевропейски корена *b[h]olk’- „светя, сияя“ и b[h]org[h]- „висок, планина, хълм“, които преди хиляди години са били взаимнозаменяеми, тъй като в религиозното мислене на древния човек планините са били свързвани с мъдростта, религиозните ритуали и посвещения, а те, на свой ред, са били в пряка връзка с огъня, светлината, слънцето.
Хипотезата, че името „българи“ е означавало „високите/великите~светлите/блестящите“, влиза в неочакван синхрон с етнонима Bułx/Bułkh (Բուղխ, и Bušx/Buškh/Բուշխ в изопачен вариант в преписите), под който в кратката и разширената редакция на арменската география „Ашхарацуйц“ (краят на VII век) са споменати българите. Изненадващо обаче правописът на етнонима Булх е идентичен с този на староарменското съществително bułx/bułkh (բուղխ) „никнене; растеж; бликане“, както и със староарменския глагол błxem/błkhem (բղխեմ) „извирам, бликвам; тека, изтичам“, „раста, никна, избуявам, буйно раста; покълвам“, „подавам се, надигам се“. Което подсказва, че етнонимът Bułx/Bułkh в „Ашхарацуйц“ е не друго, а буквален превод на името „българи“.
Най-вероятно тази необичайна форма Bułx/Bułkh е заета от Анания Ширакаци, съставителя на „Ашхарацуйц“, от някакъв средноперсийски (сасанидски) източник, не по-късен от средата на VI век. Откъде и как авторът на средноперсийския източник е научил значението на името „българи“ обаче, остава загадка. Загадка е и защо е държал да ги спомене по такъв начин, а не под добре известното им през V – VI век име „българи“.
Ключови думи: индоевропейци, етноним българи, прабългари, арменска география „Ашхарацуйц“, староарменски, средноперсийски, Сасаниди, лингводидактология
[emember_protected for='16-6-22' format_protected_msg='1' custom_msg='Влезте в системата, за да прочетете пълната статия']
I
Древнобългаристиката или прабългаристиката е неблагодарна дисциплина, защото хипотезите в нея са като заповедите в казармата – всяка може да е предпоследна. Това важи с пълна сила при решаването на проблема с произхода и значението на самото име „българи“, който е сред най-костеливите орехи на прабългаристиката.
Опитите да бъде строшен този орех, започват още пред XVI век, но едва през деветнадесетото столетие те придобиват по-научен характер. Тогава се налага като меродавна хипотезата на Вилхелм Томашек и Дюла Немет, че bulgar е форма за 3 л. ед.ч. на тюркския глагол bulgamak, тоест „смесвам, размесвам, разбърквам“ с най-общо значение на „смесен, мелез, хибрид, разбъркващ, размесващ, бунтовнически, въстанически“ или „въстаник, бунтовник, революционер“. Хипотезата на Томашек – Немет и сега продължава да доминира в научните среди и масовото съзнание, въпреки практическата ѝ недоказаност.
Съществуват, разбира се, и редица други опити за тълкуване на името „българи“. Освен с имената на реки като Волга, Буг, Буджак, на градове Болгар, Болград, Бухара или на митичния праотец Булгар, Българ, Вулгер, Буляр, Биляр, Болг, Волг, Болк, Бог, Бого, името на българите е било поставяно във връзка с думи от рода на „плуг“, „благ“, „булгур“, „боляр“, bolluk (тюрк. „много“), с етнонима „белги“ и неговия индоевропейски корен *belgh, с алано-осетинското bylgaeron („живеещ в покрайнините“), с латинските форми vulgaris и vulgares, с немския глагол balgen („сражавам се“), с кипчакската дума balyg („град“) и т.н. (Stoyanov 1997). Най-пълният досега списък с предлаганите възможни значения на името „българи“ е дело на Христо , който предлага и своя етиломогия – „жители на градове; граждани“ (Todorov, Bemberski 2004, passim, p.146 ). Тя впрочем от културно-историческа гледна точка не е издържана и това я прави съмнителна в нейната цялост.
През 80-те години на миналия век доби популярност и хипотезата за тотемния произход на името „българи“, предложена от Борис Симеонов. Според него bulgar има значение на „красив див звяр от рода на белките“, а като етноним е равно на „синове, потомци на булгара… горди, ловки, красиви и изящни като булгара“, тоест „потомци на белоножката“ (Stoyanov 1997).
В действителност тази тотемна хипотеза е твърде уязвима. Вярно е, че българите открай време са се занимавали с обработката на кожи и производството на кожени изделия. Потвърждение на това е например названието булгар – вид конски юфт. Но с определението или уточнението „български“ се свързват още десетина стопански артикула, които обаче свидителстват за бит, съвсем различен от пастирския и чергарския. Такива са например муза-и-булгар („български филигран“) – вид златарско изделие от Волжка България, продавано в Персия, булгара или булгарина – вид музикален инструмент. Определението „български“ се среща в названията на вид медникарски изделия, мехлем, дървен материал, строителна макара, просо, пшеница, пазарище, пипер, бродерия (Dobrev 1998, pp. 64 – 65). Още един стопански артикул, носещ името на българите, са вид големи гладки камъни (хромели) за смилане на зърнени храни, сол и др. Те се използват от кюрдите и се наричат бългéр (в ед.ч.) (Курдско-русский словарь. 1957, с. 60). При това положение, по логиката на тотемната (производствената) хипотеза, защо да не предположим, че името българи идва от макара, пшеница, просо, мехлем, хромел и т.н., въпреки че е точно обратното.
Цялата слабост на различните еднословни хипотези е, че авторите им абсолютизират една определена дума и я разглеждат като първооснова на българския етноним. Българите са били смесени, били са войнствени, продавали са великолепни кожени изделия и т.н., но в тези случаи името им може да е послужило за появата думи, илюстриращи отделни аспекти от тяхното битие, а не обратното. Отчитайки тези „производствени дефекти“ на всички еднословни етимологии, преди няколко десетилетия тюркологът Валери Стоянов се опита да постави въпроса за етимологията на името „българи“ върху широка съпоставителна основа в контекста на развоя на различните езици в Евразия.
В своята студия „Българският етноним в светлината на една еволюционна теория“ Валери Стоянов започва с това дали българският етноним е дума в единствено или в множествено число, и показва убедително, че bulgar се състои от bulg + ar, като втората частица е изразявала множественост. Той посочва, че освен с -ar множественост се изразявала и с помощта на паралелния суфикс -an (bulgan), като отбелязва, че този суфикс може да има както алтайски, така и ирански произход. Валери Стоянов обаче се съмнява, че реконструираната древна форма *bålk (*bålg, *bålh) може да се смята за първична, и посочва примери, в които вместо обичайното „к“ (g, h) виждаме „t“. Това го кара да заключи, че някога са съществували две паралелни основи – *bålk и *bålt. Според Стоянов „всичко това създава предпоставка за допълнително структурно разграничаване в *bålk на корен и постпозиционна морфема. С други думи, установява се една изходна основа *bål, от която чрез формантите -k/g и -t/d са образувани нови лексеми с еднакво и сходно значение. По всяка вероятност първоначално двата суфикса били използвани в своята събирателно-колективна функция и са придавали на основата *bål определен множествен смисъл. Нейните производни *bål-k *bål-t са могли в течение на времето да загубят характера на количествен сбор от отделни броими единици и да се превърнат в качествено нови обозначения на неделими понятия“ (Stoyanov 1997-А).
Валери Стоянов предполага, че праформата *bål (с фонетични варианти *bar~ *bas~ *bal~ *pan~ *mar~ *mal~ *man~ и т.н.) е древна евразийска лексема, застъпена в огромен брой географски, етнически и езикови наименования в Европа, Азия, Африка и Далечния изток (Stoyanov 1997-А). Тъй като развитието на мисълта и езика е протичало в тясна връзка с осъзнаването на човека като субект, в посока на неговото все по-голямо индивидуализиране, това е довело до постепенна все по-голяма диференциация и конкретизация на най-ранните езикови форми, тоест от първоначалните полисемантични лексеми (думи с много значения) са могли да възникнат нови обозначения, които с времето да са се отдалечили в структурно и звуково отношение от своите първоизточници. Това означава, че праформата *bål (*pål…) е отразявала най-общо идеята за живота, човека и заобикалящия го свят и е претърпяла същия закономерен път на еволюция. Преди да достигне до българското народностно име, тази праформа е оставила следа в множество различни по значение и етническа принадлежност лексически единици, връзката между които днес е вече трудно да се възстанови (Stoyanov 1997-Б).
Като вероятни производни на праосновата *bål Валери Стоянов посочва тюрко-монголската глаголна основа bol („бивам, ставам, съм“), както и индоевропейските ѝ съответствия „был“, „бил“, war, was, were. Открива го в афганската дума bol („дума, говор“), в осетинското byl („устна“) и т.н. Тук не е възможно да се изброят всички примери, които в различни езици обхващат понятия като „падина“, „връх“, „било“, „дете“, „гадание“, „вълшебство“, „фея“, „демон, вещица“, „билк“, богове като Бел, Баал, Велес, оръдия на труда като „бел“ (права лопата), „палешник“, „тояга“, „прът“, „боздуган“, „кол“, „греда“, „брадва“, „насип“, „вал“, „стена“, „село“, „селище“, „град“, „крепост“, „кула“, „стая“, „дворец“ и т.н. (Stoyanov 1997-Б).
Валери Стоянов предполага следното етапно развитие.
І. Съчетаване на древния изходен елемент *mo~ *bo~ *po~ с формант за конкретизиране на общото значение („живот, битие, същество“) и образуване на праформата *bål („мъж, човек“) с фонетични варианти *mal, *pal, *fal, *pan, *ban, *man… и т.н.
ІІ. Възникване на производни основи (в значение „хора, род, племе, народ“) чрез полисемантични афикси, притежаващи също функцията на множествени определители:
*bål-ok (нем. Volk, англ. folk, афг. park; Balh, Bolh, Bolk, Bolg…);
*bål-ot (афг. pǝht, афг. pǝnd, Part, Pars, Balt…)
ІІІ. Формиране на вторични производни основи с помощта на нови морфеми от същия семантичен ред:
*bålk-or (Balkar, Bolgar, Bulgar, Burgar, Бурджар);
*bålk-on (Balkan, Bulgan; Бурджан, Burhan…);
*bålt-or (bultar, Beltir);
*bålt-on (bultan) и др. (Стоянов, В. 1997-Б).
Валери Стоянов е напълно прав, че в думата bulgar -ar е суфикс за множественост, който впоследствие се е слял с корена и се е наложило добавяне на нов колективен суфикс. Въпреки това еволюционната теория на Валери Стоянов вместо да реши проблема, го свръхусложнява. Например безсмислено е да се търси обяснение на името „българи“ в древния изходен елемент *mo~ *bo~ *po~ , от който впоследствие евентуално са се развили няколко вариативни праформи, тъй като отиваме в епоха отпреди 20 – 30 000 или повече години, когато е немислимо да са съществували като народ българите. Друг проблем възниква пред предполагаемото по-нататъшно развитие на формата *bål (pål, fål, mål…) в реални понятия, свързани с човешкото битие и общество. При това положение оставаме с огромен брой семантични гнезда и се налага да се ориентираме към едно от тях, от което да изведем корена булг-/бълг-. В противен случай името „българи“ би могло да означава всичко – от „бог“ до „нощно гърне“, и фактически се озоваваме там, откъдето сме тръгнали, с единствена придобивка във вид на няколко десетки семантични гнезда. Необходимостта от допълнително определяне кое производно семантично гнездо[i] е послужило като основа на името „българи“, би изисквало създаването на огромен екип специалисти, които да се нагърбят с тази задача, което е непозволим лукс за която и да е научна институция.
През 2003 г., изхождайки от хипотезата, че етнонимът „българи“ първоначално е бил религионим (Goliiski 2003, 2024, pp. 405 – 489), аз предложих много по-опростено решение, чиито достойнства са допълнителната извънлингвистична аргументация и липсата на прекалено сложни езикови еквилибристики, тъй като се използваше готов лингвистичен материал. Освен това, вместо да вървя от единичното към множественото, подходът ми беше точно обратният, ограничавайки се времево до епохата, когато семантичното разнообразие на Валери Стоянов вече е било налице.
Колкото и да се връщаме назад във времето, различните народи, предаващи според особеностите на своите езици името бълг(ар), упорито запазват звука -г- в този му вид или във варианти -к- и -х-. Латинските и гръцките извори предават името с -г- във Bulgares/Vulgares/Βούλγαροι без никаква тенденция за неговото отпадане. В Кавказ и сега живеят балкарците (с -к- вместо -г-), а в арменските ранносредновековни текстове се срещат формите булгхар, булхар, булкар, блкар, болкар. Арабо-персийските автори упорито запазват това -г- или го палатализират до -дж-: булгар, бургар, бурджан. Ако пък се доверим на Петър Добрев, научаваме, че келтите помнят събития от ІІІ – ІІ в. пр.Хр., в които участва народ с име болг, който заедно с народ на име атропатии се придвижил от Азия към Британия (Dobrev 1993, p. 150). В такъв случай фактът, че през ІІ в. Клавдий Птолемей споменава народ с име Borgi по североизточната периферия на Персия (в древната област Арея/Ария), вече придобива смисъл и логика. Впрочем Птолемеевият запис borgi, на свой ред, пък подкрепя тезата на Валери Стоянов, че -ар е суфикс за множествено число, който впоследствие се е слял с корена.
Щом като звукът -г- във варианти -к-, -х- се среща във всички варианти на етнонима „българи“, това подсказва, че той от най-древни времена е бил неотделим от корена. Тъй като гласните -ъ-, -о-, -у-, -а- са свободно заменяеми при предаването на корена бълг- у различните народи, това би трябвало да ни насочи към по-устойчивите комбинации от съгласни. Те могат да бъдат най-различни, но винаги в рамките на едно допустимо от гледна точка на фонетичните закони отклонение. Съвременната комбинация от съгласни б.лг в различните езици и в различните епохи може да се прояви и като: б.лк, б.лх, б.рг, б.рк, б.рх, п.лг, п.лк, п.лх, п.рг, п.рк, п.рх и дори ф.лг, ф.лк, ф.лх, ф.рг, ф.рк, ф.рх. Тоест, смисълът на името „българи“ трябва да се търси в рамките на тези съчетания от съгласни, а не да се давим в най-различни комбинации от рода на „бел“, „пил“, „бал“, „пал“, „бол“, „пул“, „бул“ и т.н., които са напълно безперспективни.
Щом като името „българи“ е твърде старо, трябва да се очаква, че фонемата -г- (-к-, -х-) като компонент от древен корен ще се среща в голям брой езици. За които, от друга страна, се приема, че произлизат от един общ праезик и са запазили част от лексикалното му наследство. Такива, съгласно ностратическата теория, са индоевропейските, семито-хамитските, урало-алтайските, картвелските и (еламо)дравидските езици. Следователно достатъчно е да се потърсят в тези езикови семейства някоя или някои от горните комбинации от съгласни с едно главно условие – те да притежават не само фонетично, но и семантично сходство. Същевременно комбинациите от този тип трябва да са и с достатъчно голяма честотност, а не епизодични.
При издирването на комбинациите б.лк, б.лх, б.рг, б.рк, б.рх, п.лг, п.лк, п.лх, п.рг, п.рк, п.рх и т.н. съм ползвал класификацията на Алан Бомхард и Джон Кернс, която в отделни случаи допълвам с примери от тази на Владислав .
Първите седем фонетично-семантични групи, отделени от Бомхард и Кернс, не представляват особен интерес и не вършат работа. В обобщено съкратен вид те са следните:
- Протоностратическото *bur-/*bor- („пробивам, пронизвам“).
- Протоностратическото *bar/*bor- („раждам, нося, понасям“).
- Протоностратическото *bar-/*bǝr- („усуквам, завъртам“).
- Протоностратическото *buw-/*bow- („ставам, осъществявам се, раста, надигам се“).
- Протоностратическото *bul-/*bol- („ставам изморен, изхабен, стар“).
- Протоностратическото *bar-/*bǝr- („мил съм, милостив, добър“).
- Протоностратическото *bar-/*bǝr- („удрям, разбивам, разбивам на парчета, смачквам“) (Bomhard – Kerns 1994, pp. 196, 202, 204, 207, 213, 197).
– протоиндоевропейското *b[h]lend[h]-/*b[h]lond[h]-/*b[h]lnd[h]- „смесвам, разливам“ с примери като готското blandan „смесвам“; староанглийското blandan „смесвам“; староисландското blanda „смесвам“;
– протоафроазиатското *bal-/bǝl- „смесвам, смущавам“ с примери като протосемитското: *bal-al „смесвам, смущавам“; акадското balalu „смесвам, смущавам“; еврейското balal „смесвам, смущавам“; сирийското (новарамейското) bǝlil „смесен, смутен“;
– протоалтайското *bul „смесвам, смущавам“ с примери като монголското bulangir „тиня, мръсотия, кален, мръсен“, bulga „глъчка, шум, смут, вълнение“; евенкските bolgon „глъчка, паника, смущение, шум, вълнение“ и bolgo „смущавам се“; старотурското bulgaq „въстаник, бунтовник, шум, смут“; турските bulut „облак“, bulgamak „мажа, замърсявам, осквернявам, смесвам“ (Bomhard, Kerns 1994, p. 208).
Търсените комбинации б.лк, б.лх, б.рг, б.рк, б.рх, п.лг, п.лк, п.лх, п.рг, п.рк, п.рх се откриват единствено в примерите от алтайските езици. Ако можеше да се докаже, че древните българи са били тюрки, тогава извеждането на името им от думи като „смесвам, смущавам, шум, вълнение, въстаник, бунтовник“ би имало основание. Уви, тюркската теория за произхода на древните българи се крепи единствено на сходства (в повечето случаи далечни и съвсем условни) между 20 – 30 запазени думи и титли от езика на древните българи по Дунава с думи от тюрските езици. Като куриозното в случая е, че основната тежест на тюрската аргументация пада на съпоставката между (пра)български думи, засвидетелствани през IX – Х век, и думи от чувашкия, чието съществуване не е документирато преди XVI век. Така, при отсъствието на поне един по-дълъг текст, който да изиграе ролята на „розетски камък“, езикът на древните българи бе определен като тюркски, а оттам етническата им същност и произход бяха отпратени към родното място на тюрките – планината Алтай и Минусинската котловина. Другото, което прави недоказано етнолингвистично етикетиране на древните българи като тюрки, е отсъствието на археологически данни, които да го подкрепят. Същият дефицит се наблюдава и при сведенията от писмените извори. С други думи, т.нар. тюркска теория е единствено лингвистична теория.
Съществуват обаче поне две конкретни писмени сведения[ii], които локализират старите землища на българите не в Алтай и Минусинската котловина, а на съвсем друго място. Едното сведение дължим на патриарх Михаил Сирийски (1126 – 1199 г.), повторено век по-късно от Григорий Бар Хебрей (1226 – 1286 г.). Второто е оставено от арменеца (1200 – 1271 г.), богослов, историк и автор на една география на име „Ашхарацуйц“. И Михаил Сирийски, и Вардан Аревелци споменават българите под името „българи“ и локализират страната им в триъгълника, образуван от градовете Самарканд, Ташкент и Ферганската долина. Този периметър обхваща изцяло или частично съвременните вилаети Ташкент и Джизак в Узбекистан, района Сугд в Таджикистан и западната част на областта Баткен в . Този район се намира на повече от 2500 километра на югозапад от Минусинск и Алтай, които заради колебливите сходства на една-две дузини думи с тюркските езици бяха обявени за прародина на древните българи (подробно по въпроса вж. Goliiski 2019, pр. 491 – 506). На всичко отгоре, Михаил Сирийски споменава българите във връзка със събития от 586 г., тоест преди началото на тюркизацията на Средна Азия. А това вече следва да насочи научните дирения и анализи в друга посока – към индоевропейска и в частност иранска Средна Азия.
Следващата, девета група, обособена от Бомхард и Кернс, носи семантиката „надувам се, разширявам се“. Тъй като примерите от класификацията им са твърде многобройни, ето само тези, в които се среща комбинация от типа б.лг (б.рг…).
Протоностратическото b[h]elg[h]-/*b[h]olg-/*b[h]lg[h]- „надувам се, разширявам се“. Сред индоевропейските езици дума от такъв тип е староирландското bairgen „хляб“, а в дравидските езици, както следва: малаялам: parukka „израствам огромен, здрав“; тамилски: peruku „умножавам, раста на брой“; телугу: perugu, per(u)gu „раста, нараствам, натрупвам, разтягам, разширявам“; конда: pergi „раста“ (Bomhard, Kerns 1994, pp. 198 – 199).
Бомхард и Кернс отделят и още една сродна семантична група думи със значение „издувам, разширявам се, преливам, надувам, напомпвам“. От нея интерес представляват само няколко индоевропейски примера.
Протоностратическото *bul-/*bol- „издувам, разширявам се, преливам, надувам, напомпвам“, еволюирало до:
Протоиндоевропейското (а) *b[h]elg[h]-/*b[h]olg[h]-/*b[h]lg[h]- „издувам/се“ с примери като ирландското bolg „корем, търбух, чанта“; готското balgs „кожа“; староанглийското bielg, bylig „кожена чанта“ (Bomhard – Kerns 1994, p. 205). Към тази поредица могат да се добавят и галското bulga „кожена чанта“, старонорвежкото belgr „одрана животинска кожа, чанта“, старовисоконемското balg „кожа“ (Encyclopedia of Indo-European Culture 1997, p. 45).
Протоиндоевропейското (b) *b[h]lekw-/*b[h]lkw- (надувам, разширявам) с примери като старовисоконемското bolca, bulchunna „кръгла издатина“ (Bomhard, Kerns1994, p. 205).
Да се предположи, че думи като bolg, balgs, bielg, bylig са послужили като първообраз на етнонима „българи“ и той е означавал „онези с торбите“, „торбаланите“, на практика значи да се върнем към тотемната хипотеза на Борис Симеонов (bulgar = „красив див звяр от рода на белките“), но не като алтайска, а като индоевропейска парадигма. Която освен това отново свежда нещата до поредната еднословна етимология, от което толкова се опитва да избяга настоящият текст. С други думи, горните две групи също не ни вършат работа.
Старовисоконемските bolca и bulchunna и примерите от група би трябвало да се свържат семантично със следващата, вече твърде интересна група, отделена от Бомхард и Кернс.
Протоностратическото *bur-gy-/*bor-gy- „подавам се, изпъквам“, еволюирало до:
Протоиндоевропейското (а) *b[h]erg[h]-/*b[h]org[h]/*b[h]rg[h]- „висок, планина, хълм“ с примери като староиндийското brhánt „висок, велик, силен“, авестийското bǝrǝzant „велик, висок, възвишен“, арменското bardzr „висок“, староанглийското beorh, beorg „хълм, планина“ хетското pár-ku-uš „висок“, тохарското pärk-, park „издигам се, за слънце“.
Протоиндоевропейското (b) *b[h]urg[h]- „крепост, цитадела“ с примери като старогръцкото πυργος „кула“, староарменското burgn „пирамида“, албанското burg „затвор“, латинското burgus „крепост, замък“, староирландското burgh, brog, borg „замък“, готското baurgs „град“, старовисоконемското burg „замък“, староанглийското burg „укрепено място, укрепен град“.
Протокартвелското *brg „силен, могъщ, висок, широк“ с пример грузинското brge „висок, внушителен“.
Протоафроазиатското *baragy-/*barǝgy-/*bǝragy-/*bǝrǝgy- „стоя, изпъквам, стърча“ и протосемитското *baradz „стоя, изпъквам“ с примери арабското baraza „показвам се, появявам се, изплувам, стоя, изпъквам, виден съм, бележит съм“. В кушитските езици: беджа/бедавие: birga „висок“, окомо: borgi „височина“. Предполага се, че сирийското burga „кула“, арамейското burgin, burgon „замък“, арабското burǧ „кула, замък“ и урартското burgana „дворец“ са заемки от някакъв древен индоевропейски език, говорен в Предна Азия.
Дравидски: тамилски porai, porrai „планина, хълм“, малаялам porra „планина, връх“ и т.н.
Протоалтайското *burga(n) „гориста планина, гористо пасище“, с примери монголските burgasun „клончета на върба, вейка на върба“, burag-a, burg-a „гъста горичка, гъсталак“, бурятското burgahan „шубрак“; евенкското burgan „земя около река, ежегодно наводнявана и по тази причина обрасла с храсти“; якутското buran[iii] „хълм, планина, било, хребет“ (Bomhard, Kerns 1994, pр. 215-216).
Към тези примери могат да се прибавят и някои от събраните от Владислав Илич-Свитич, които не са включени в класификацията на Бомхард и Кернс.
Семитохамитски: берберски: туареги: burgát „приповдигам се“; кушитски: галла: borgi „възвишение, планина“; чадски: йегу: bůlgît „висок“.
Уралски: ненецки: pirca „височина“; селкупски: perga „височина“ (Иллич-Свитыч, В.М. 1971, с.177).
С изключение на дравидските езици, във всички останали семейства се срещат (и то многобройни, което е важно) конструкции от типа б.рг-, б.рх-, п.рг- и дори веднъж блг. Всичките са със значението „велик; възвишен; висок, планина, хълм“ и с производни „град, крепост, замък, кула“.
Бомхард и Кернс са обособили и други две фонетично-семантични групи, които са още по-впечатляващи.
Протоностратическото *baly-/*bǝly- (светя, блестя, сияя, ярък съм). От него Бомхард и Кернс извеждат 5 индоевропейски праформи. Четири от тях не заслужават внимание в настоящия случай, тъй като крайният резултат от еволюцията им са думи като „бял, блед, бляскав“ в славянските езици. Петата обаче е наистина интересна, тъй като е еволюирала до:
– протоиндоевропейското *b[h]elk’-/*b[h]olk’-/*b[h]lk’/*b[h]lok’- „светя, сияя“ с примери староиндийското bhárgas „блясък, сияние“ старобългарското благъ, старогръцкото: φλέγο „горя, блестя“, староанглийското blæcern, blacern „фенер“; латинското fulgor „мълния“;
– протоафроазиатското *bal-/*bǝl „светя, блестя, сияя, ярък съм“ и протосемитското *bal-ag „блестя, светя“ с примерите еврейското balag „блестя, усмихвам се“, арабските balaǧa „светя, блестя, зазорява се“ и baliǧa „щастлив съм, доволен съм“;
– дравидски: тамилското palapala „блестя, светя“; малаялам palapala „светещ“; канада palakane, palacane, palaccane „с блясък, яркост, чистота“ (Bomhard, Kerns 1994, pр. 210 – 211).
Бомхард и Кернс отделят и още една ностратическа праформа.
Протоностратическото *bar-/*bǝr- „светя, ярък съм“, еволюирало до:
– протоиндоевропейското *b[h]erEk’-/*b[h]reEk’-/*b[h]rek’- „блестя, светя, ярък съм“ с примери староиндийското bhrájate „светя, блестя, сияя“, готското bairhts „ярък“, литовското brékšti „зазорява се“, хетското pár-ku-uš „чист“ палайското pa-ar-ku-i-ti „чистя, почиствам“, уелското berth „красив“;
– протокартвелското *berts’q’-/*brts’q’- „блестя, светя“ с примери грузинските brc’q’inva „светя, блестя, яркост“, brc’k’iali „осветявам“, brc’q’invale „бял“;
– протоафроазиатското *bar-/bǝr- „светя, блестя, ярък съм; мълния“ и протосемитското *bar-ak „светя, святкам“, *bark’-/*birk’ „мълния“ с примери еврейското bărak „святкам“, bărăk „мълния“, арамейското barka „мълния“, угаритското brk „мълния“, арабското baraka „светя, бляскам, искря“, акадските birku „мълния“ и baraku „блясвам“, сабеянскито brk „мълния“, етиопското baraka „святкам, блясвам“ и др.;
– дравидски: канада pare „зазорява се“, телугу paragu „светя, блестя“ малто parce „светя ярко, изглеждам чист“;
– шумерското bar „светя, осветявам, блестя, искря, блясвам, ярък, светещ, светлина“ (Bomhard, Kerns 1994, pр. 211 – 213).
Класификацията, предложена от Владислав Илич-Свитич, е малко по-различна от тази на Бомхард и Кернс, но по-показателна, особено що се отнася до ностратическата праформа. Тя е ценна и с примерите от алтайските езици.
Ностратическото *bal.qa „святкам, бляскам“.
Семитохамитското и протосемитското *brg „святкам“ с примери арабското barq „мълния“, южноарабското brq „мълния“, сирийското barqo „мълния“, угаритското brg „мълния“, древноеврейското bărăq „мълния“ кушитското *m-brg’ „мълния“, шахри-мехри barq „мълния“, тигре bärǝq „мълния“.
Протокартвелското *berc.q „святкам, блестя“ с пример грузинското br.c.q-in „блестя, святкам“.
Индоевропейското *bhelg-/*bhleg- „святкам, бляскам“ с примери староиндийското bhárgas „ослепителен блясък“ и Bhárgavas (мн.ч.) – митичните жреци, потомци на великия мъдрец Бригу, старогръцкото φλέγο (< *bhleg) „обгарям, опалвам“, латинските fulg (< *bhlg) „блестя, блясък“ и fulgus (род.пад. fulgeris, често и вторичното fulgur) „мълния“, тохарското pälk „горя, осветявам“.
Алтайски с примери пратюркското: *balky „ярък, сияещ“; телеутското malkyl „ярък, сияещ“, казахското, татарското, караимското, старокъпчакското (куманското) balky „сияя“, староогузкото и старотурското balky „блестя“, турското (Одринско) balkyz „мълния“, корейското palg (?) „да съм ярък, да съм ясен“ (Illich-Svitych 1971, p. 174; Goliiski 2003, 2024, pp. 442 – 457).[iv]
В семантичната група „ярък, блестя, светя, сияя, мълния“ се срещат голям брой от търсените конструкции: б.лг-, б.рг-, б.лк-, п.лк-, б.рк-, п.рг- и дори ф.лг-. Индоевропейската реконструкция на Бомхард и Кернс *b[h]elk’-/*b[h]olk’-/*b[h]lk- предполага индоевропейски корен на името „българи“. Ала реконструкцията на Илич-Свитич bal.qa подсказва, че етнонимът „българи“ може да е още по-древен. Същевременно обаче ностратическото семантично гнездо *bur-gy-/*bor-gy- „подавам се, изпъквам“ и неговите производни протоиндоевропейските *b[h]erg[h]-/*b[h]org[h]/*b[h]rg[h]- „висок, планина, хълм“ и b[h]urg[h]- „крепост, цитадела“, както и протоалтайското *burga(n) „гориста планина, гористо пасище“, протокартвелското *brg „силен, могъщ, висок, широк“ и протоафроазиатското *baragy-/*barǝgy-/*bǝragy-/*bǝrǝgy- „стоя, изпъквам, стърча“ ни изправят пред дилемата дали „българин“ е означавало „светъл, сияещ, блестящ; мълния“ или „висок, велик; планина“. В действителност тази дилема е само привидна.
Две от индоевропейските праформи, реконструирани от Бомхард и Кернс, са твърде близки фонетично – *b[h]olk’- „светя, сияя“ и b[h]org[h]- „висок, планина, хълм“. Това важи и за техните варианти. Подобна прилика се наблюдава и между протосемитското *bar-ak „святкам“, *bal-ag „блестя“, от една страна, и протоафроазиатското *baragy „стоя, изпъквам, стърча“, от друга. Тези лексикални двойки подсказват, че разделението между „висок, велик; планина“ и „светъл, сияещ, блестящ; мълния“ е изкуствено, основано на стриктното осланяне на фонетиката и пренебрегването на семантиката и още повече на религиозното мислене на древния човек. В неговото мислене обаче подобно разделение не е съществувало. Това личи от факта, че планините са били свързвани в представите на древните с мъдростта, религиозните ритуали и посвещения, а те, на свой ред, са били в пряка връзка с огъня, светлината, слънцето. Затова от свещените планини или от техните проекции – пирамидалните и стъпаловидните храмове, се тръгвало към сияйните селения на боговете. Иначе казано, в ностратическия праезик за „огън, сияние, блясък“, за „планина, висок, велик“ и за „светилище (храм), религиозен ритуал“ е съществувала една и съща дума, от която по-късно са се развили отделните форми, обозначаващи въпросните понятия ( 2003, 2024, рр. 457, 392 – 404).
Авестийското brg със значение на „религиозен ритуал“ (Sidorov 1997, p. 132), таджикското боргох „храм“ (Русско-таджикский словарь 1956, с. 1186) и праиндоевропейският корен b[h]org[h]/*b[h]rg[h]- „висок, планина, хълм“ са чудесна илюстрация на прадревната връзка между планината и религиозните церемонии. Тази връзка е била известна в определени кръгове чак до Средните векове и се потвърждава пряко от иранския математик, астроном и астролог Абу Машар ал-Балхи (787 – 886 г.)[v] и неговия разказ за мерките, които бог Хермес взел, за да бъдат съхранени знанията на човечеството от приближаващия всемирен Потоп: „Понеже се боял, че мъдростта му може да бъде загубена, той построил храмовете, а именно планината, известна като Ал-Барба, храма Акми и изсякъл на техните стени рисунки на всички техники и техните майстори, нарисувал всички инструменти на занаятчиите и в надписи изложил същността на науките за благото на онези, които щели да дойдат след него“ (Цитирано по: Gochev 1999, p. 118; Goliiski 2003, 2024, p. 457).
Още по-интересни са примерите за връзката между магическото изкуство и тайните знания, от една страна, и корена *b[h]olk’, от друга. Случайно или по-скоро не, в Памир една малка народност се нарича тагчи („планинци“) от тюркоезичните ѝ съседи. Самите тагчи нарича себе си Болор или Булхор. Според съседите им те били изключително красиви, защото произлизали от пери, тоест от вълшебници (Dobrev 1996, pp. 92 – 93). Прочутият народ Фир Болг (на Болг), който, според ирландската „Книга на завоеванията“ (XI век), обитавал Ирландия преди появата на предците на ирландците, бил родствен на племето на фоморите, които били еднооки и изключително вещи в магията. В „Книга на завоеванията“ се съобщава, че Фир Болг били дошли от Испания,[vi] но били родом от изток, от Балканите и по-точно от Гърция. Те имали силно развити земеделски традиции и били роби на гърците, които ги карали да носят торби, откъдето идвало и името им и неговото значение – „хора на торбите“ или „торбалани“ (Campbell, J. 1974, p. 300). За Фир Болг освен „хора на торбите/торбалани“ обаче съществува и по-перспективна, не народна етимология – от името на древно келтско божество на светлината и огъня *Bolgos. То пък идва от индоевропейския корен *b[h]eleg’ „святкам, бляскам“. Така Фир Болг означава „хора на мълнията/блестящите хора“ (Kalygin 2006, pp. 86 – 87).
Че името „българи“ препраща към древен религионим, личи още по-отчетливо от старокитайския йероглиф „бао“. Фаина Гринберг сочи, че с него се предавала както думата „барс“, така и „общение с висша сила; духовност; сила на духа“ и „шаманизъм“. Със същия йероглиф в съвременния китайски език се записва и името на днешните българи (Dimitrov 1995).
Ала и самите българи до много късно, чак до Средните векове, са имали спомен какво е означавало името им. През ХVІІІ в. руснакът Василий Татишчев (1686 – 1750 г.), занимавал се с историята на волжките българи, ги отъждествява с Херодотовите аргипеи и ги нарича не другояче, а „святи и мъдри“, като им приписва „брамински закони“, тоест хвърля пряк мост между тяхната предмюсюлманска религия и индуизма.[vii] Но още по-интригуваща е старобългарската дума влъхвъ/влъхва „мъдрец;