Текстът обсъжда празнуването на годишнините и ролята им на катализатор за културните процеси. За пример се привлича отбелязването на 250-годишнината от рождението на Е. Т. А. Хофман през 2026 г. в паралел с предходни негови чествания. Проследяват се основни събития, посветени на честването, в съпоставка с антични ритуални практики. Предлага се хипотезата, че годишнините са зависими от политическия и историческия контекст и оглеждат обществени настроения, отношения, културни и политически доминанти за съответното време. Също така те форсират научноизследователския потенциал и консолидират обществените нагласи около значима кауза.

Тази статия разглежда ролята на жанровете, по-специално на романа, фрагмента и афоризма в теоретичната рамка на немския романтизъм, като се фокусира върху Фридрих Шлегел и Новалис. За разлика от твърдите философски системи, романтиците развиват „прогресивна универсална поезия“, естетика на откритост, динамизъм и незавършеност. Романът, афоризмът и фрагментът, с техния антисистемен и парадоксален характер, се превръщат в централни форми за артикулиране на тази визия. Те кондензират смисъла, като едновременно с това извеждат на преден план незавършеността, отразявайки по този начин романтичния ангажимент към динамиката, превръщането и иронията. Романът представлява практическата реализация на тази естетика. Замислен като синтез на множество жанрове – лирически, разказ, философия – той се стреми към тоталност, като същевременно остава съзнателно незавършен. Във взаимодействието си с фрагментарни и афористични форми романтичният роман подчертава напрежението между стремежа към единство и прегръщането на непълнотата. Заедно тези форми установяват поетика, която не само подкопава установените литературни системи, но и предвижда модернистични идеи като естетическа автономност, самореференциалност и разтваряне на жанровите граници.

The English reception of The Sandman seems to begin with Walter Scott’s overview of Hoffmann’s writing in 1827. The first English translation of the novella was published in 1834. The text was abridged and appeared in The Keepsake, highlighting the name of the translator, Lord Albert Conyngham, rather than that of the author. The choice of words and phrases, along with the missing parts of the text, closes the door for the common sense and the rationalisations of the Enlightenment, leaving readers with Nathaniel’s feverish imagination. Thus, the alignment with the literature of the supernatural that Coleridge had preferences for becomes even more pronounced. What is generally considered the first translation of The Sandman, Oxenford’s translation for the collection Tales from the German, was published a decade later, in 1844. Comparing and contrasting the two versions of the text in English reveals the translators’ diverging sensibilities.

Настоящата статия излага хипотезата, че възприемането на Хофман в България се основава на принципа на посредничеството. Един аспект на тази медиация може да бъде веднага идентифициран с първите български версии на неговите произведения, преведени от френски и руски преводи; друг аспект се проявява с първите български преводи от немските оригинали през 20-те години на ХХ век, страничен продукт на вторичен интерес към автора, подчинен на възторженото българско възприемане на немския диаболизъм, което признава Хофман за един от неговите създатели; още един аспект на посредничеството се разкрива чрез специфичната роля на Les contes d‘Hoffmann на Жак Офенбах за интегрирането на името на Хофман в българската културна памет.

Der Beitrag untersucht das Automatenmotiv bei E. T. A. Hoffmann (Die Automate, 1814; Der Sandmann, 1816), Wladimir Odojewski (Holzgeist, 1833), Gustav Meyrink (Der Golem, 1915) und Aleksandr Grin (Die goldene Kette, 1925) als literarisches Experimentierfeld zur Transformation des Subjektbegriffs zwischen Romantik und früher Moderne. Während Hoffmann im Sandmann die Projektion von Innerlichkeit als Quelle des Unheimlichen inszeniert und in Die Automate die ästhetische Differenz zwischen mechanischer Performanz und beseeltem Ausdruck reflektiert, problematisiert Odojewski im Holzgeist die Reproduzierbarkeit kultureller Zeichen von Subjektivität. Meyrink radikalisiert diese Bewegung im Golem, indem Identität als prekäre Besetzung einer leeren Form erscheint. In Grins Roman Die goldene Kette wird der Automat schließlich selbst zum Kommentator dialogischer Illusionen und entlarvt die Zuschreibungsmechanismen, durch die Menschen Subjektivität konstituieren. Der abschließende Blick auf gegenwärtige KI-Diskurse zeigt, dass literarische Automaten weniger technische Vorläufer als analytische Modelle jener Zuschreibungslogiken sind, die auch heutige Debatten strukturieren.

This study examines the figure of the automaton and the robot as a site of intersection between the human and the technological, between reality and simulation, through the lens of Sigmund Freud’s concept of das Unheimliche (“the uncanny”). Employing close reading, comparative literary analysis, and conceptual juxtaposition with contemporary technological phenomena, the investigation begins with E. T. A. Hoffmann’s novella “The Sandman“ (1816) and his story “Automata” (1814), where childhood trauma, the doppelgänger, and mechanical imitation produce the first modern literary image of the uncanny. Special attention is given to musical automata as a defence of human creativity against mechanisation. The transformation of this figure is traced through Karel Čapekʼs “R.U.R.” (1920) and Isaac Asimov’s “I, Robot” (1950). Contemporary artificial intelligence (AI) systems are compared to the literary automata, demonstrating that the uncanny is not historically bounded but evolves in tandem with technological development, persisting as a fundamental marker of the anxiety generated by the simulation of human subjectivity.

Статията има за цел да открие интертекстуалната връзка между два разказа, написани в различни епохи: „Пясъчния човек“ от Е. Т. А. Хофман и „Госпожица Вещица“ от Величка Настрадинова. Става дума за образа на двойника, който се появява и в двата текста, но функционира по различен начин. В разказа на Хофман двойникът създава усещане за нещо зловещо, докато в произведението на Настрадинова той е представен в по-положителна светлина. Въпреки това нейната интерпретация е проблематична, тъй като текстът повдига труден етичен въпрос.