Проф. д.н. Емануел Мутафов: По-себичното общество неглижира грамотността
Най-старото академично издателство в света публикува монография на проф. д. н. Емануел Мутафов – византолог, преводач, професор по средновековно и възрожденско изкуство от Института за изследване на изкуствата – БАН. Тя е четвъртата книга от поредицата „Елементи от историята на Константинопол“ на „Кеймбридж Юнивърсити прес“. Написана е по покана на редактора на поредицата проф. Питър Франкопан от Университета в Оксфорд.
– Проф. Мутафов, как се стигна дотам най-старото академично издателство в света – „Кеймбридж Юнивърсити прес“, да публикува Ваша книга? Вие сте първият български учен, на който е издадена монография от това престижно издателство, преди това там са издадени само отделни статии на Ваши колеги.
– В цялата си кариера съм се водил от три основни принципа: да се съревновавам с най-добрите; да не се страхувам от обобщения и да не очаквам, че всички ще ме харесват. Още през 2003 г. при работата си като гостуващ изследовател в Принстън разбрах, че колкото и стойностни да са дадени изследвания, важно e те да бъдат комуникирани и на английски език. Затова по-голямата част от продукцията си започнах да пиша на английски и да публикувам предимно в чужбина. През 2006 г. ми бе възложено да напиша текстовете за едни от най-представителните храмове във византийската столица за гръцката енциклопедия на Константинопол – „Влахерна“, „Св. Богородица Живоносен източник“, манастирите „Пантократор“ и Хόра. Тези енциклопедични статии бяха публикувани онлайн на английски и на гръцки език. Още при писането на статията за Хόра си позволих да изкажа тезата, че главната църква е посветена предимно на св. Богородица, а не толкова на Христос. Тази теза стана по-късно основата на проект, който представих на летен семинар в Истанбул през 2012 г., който бе воден от най-добрия специалист по столична византийска архитектура и конкретно върху Хόра – проф. Робърт Устърхуд (1950 – 2023). С него имахме спорове относно епитета Хόра (вместилище), както за мястото на трапезарията на манастира, за интерпретацията на някои иконографски атрибути и т.н. През 2016 г. публикувах части от наблюденията си върху църквата в сп. Medioevo Greco на Университета в Торино. Именно тази статия на английски език, която представя нов поглед към един от най-публикуваните византийски паметници, става повод оксфордският проф. Питър Франкопан през 2018 г. да ме покани да напиша книга, посветена на Хόра, в поредицата Cambridge Elements in the History of Constantinople. Срокът за написването на текста и осигуряване на фотографски материал беше март 2019 г. Приех поканата и се заех с писането, а потапяйки се отново в изворите и епохата, достигнах и до нови открития. Направих и последното научно документиране на паметника, докато той все още беше неутрална територия, т.е. музей. Преодолях всички препятствия – разрешителни от турските власти, гаранции от местен професор, такса за всяка фотография, подписване на декларации за прилично поведение и облекло в храма… Текстът ми бе готов в срок и тогава започна напрегнато очакване – премина през поне седем версии, докато стане разбираем и увлекателен за англоезичния читател, като всяка от версиите бе рецензирана от анонимни за мен професори, които отправяха всякакви препоръки, предимно по посока опростяване на текста. Изказът на английски език е съвсем различен от този, който се толерира в българската хуманитаристика. На няколко пъти се отчаях толкова, че исках да се откажа, тъй като българският вариант на книгата ми претърпя две издания през 2020 и 2022 г. С други думи, за постигане на подобен успех са нужни също търпение и смирение.Няма по-престижно издателство от Cambridge University Press, най-малкото заради неговата достопочтена история. През 1930 г. Гаврил Кацаров публикува 30 страници текст за античната история на Тракия в Кеймбриджката история на Стария свят. И въпреки че след 1989 г. неколцина българи от областта на медиевистиката учиха в западноевропейски университети и се реализираха професионално във Великобритания, САЩ, Франция и Германия, т.е. те са само българи по произход, техни монографии не са издавани от „Кеймбридж Юнивърсити прес“ до момента. Достъпни за хуманитаристи са издателства като Brepols, Brill, DeGruyter, но те в никакъв случай все още не са добили авторитета на „Кеймбридж Юнивърсити прес“. В тях авторите си плащат публикуването на монография. Инак Cambridge University Press издава и известен брой научни списания. Сред тях е например Byzantine and Modern Greek Studies на Университета в Бърмингам, където и аз съм публикувал статия през 2006 г.
– Пишете за историята на манастира Хόра в Константинопол. Каква е връзката му с българската история, която Вие доказвате?
– И в българските издания на изследването си защитавам тезата си, че манастирът е посветен предимно на св. Богородица, както и че погребалният му параклис има конкретна връзка с представители на династията на Асеневци. В този смисъл, публикуването на ядрото на моите идеи на английски език от „Кеймбридж Юнивърсити прес“ е признание за откритата и доказана връзка с българската средновековна история, както и доказателство, че дори за най-публикуваните паметници във Византия могат да се добавят нови факти и връзки. Към изданието на английски език е добавена много нова библиография, разказана е увлекателно и достъпно една сложна и многовековна история. Представя се в цялост епиграфският материал, който е преведен и адекватно тълкуван. За първи път се прави връзка между иконографската програма на църквата и месецослов от ръкопис, който се пази днес в Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“, София; използват се по-късни иконографски наръчници за реконструкция на иконографската програма; прави се връзка с икони, произхождащи от константинополския храм и пазени днес в Атина и Рилския манастир, и т.н.– С какво манастирът може да привлече вниманието ни днес?
– Мнозина вече смятат, че главната църква на манастира Хόра е далеч по-красива от „Св. Софѝя Константинополска“. Тя притежава по-интимни, по-православни размери, а заради по-добре запазените си мозайки и стенописи е прекрасен повод за пренасяне в атмосферата на Палеологова Византия. Надявам се повече български туристически групи да посещават църквата, тъй като тя не е част от класическия туристически маршрут на Истанбул. В тази връзка, доказаната от мен връзка с българската история и конкретно нишата, в която е била погребана българска царица, биха били стимул за установяване на контакт с миналото ни, за размисъл.– Има ли неща, които Ви изненадват при Вашите изследвания?
– Изненади могат да се откриват само ако имаме очи за тях, т.е. да ги създаваме. Когато говорим за история и изкуство, тогава са необходими предварителна подготовка, познаване на контекста, интуиция. В случая с Хόра е изненадващо, че въпреки местоположението на църквата, достолепието и ерудицията на дарителите, учеността на монасите и елитарността на майсторите в гръцките надписи съществуват грешки. А като епиграф, мога да посоча друг по-късен, по-скромен, провинциален паметник – „Св. Стефан“ в Несебър, където грешките са сведени до минимум, и то в условията на османско владичество, т.е. когато достъпът до образование е далеч по-ограничен.– Какви паралели може да направите между епохата, която проучвате, и нашата съвременност?
– Ще започна именно от неглижирането на грешките в писането. Явно, колкото е по-себично, по-обречено и заслепено от битието си едно общество, то е по-петимно да не обръща внимание на грамотността. Украсата на Хόра от последния етап на изписване е от Палеологовата епоха, когато Византия е политически разединена, слаба военно, икономически и предусещаща османското нахлуване, т.е. е в очакване на своя крах. Византийският елит обаче сублимира чрез създаването на шедьоври в изкуството и културата заедно със славянските си адепти, докато нашият език, изкуство и култура са в упадък… Потресаващо също така е, че докато средновековните българи и византийци са в кървава борба за територии и влияние, всъщност елитите им са много свързани, направо роднини, които дори се погребват един до друг, за да дочакат заедно спасението на душите си. И днес елитите ни са по-скоро разделени за пред медиите, а всъщност помежду си са отблъскващо близки, обединени от еднакви лични интереси. Сходни са и методите за обезсмъртяване между средновековния велможа и днешния политик – чрез представяне на легендата за личната реалност: тогава чрез ктиторски портрети и епитафи, а сега – чрез социални медии и фотошоп.– Умеем ли, като общество, да си вадим поуки от нашата история? И познаваме ли я?
– Историята би трябвало да се изучава, за да представлява урок, благодарение на който да не се повтарят грешките на миналото. Дали това е така обаче… По-скоро не. И историята се превърна в професия, чрез която някой да блесне. Напоследък се обръща внимание повече на онези, които отричат общоизвестни факти, защото те са по-интересни за медиите. Защото в нещо има скандал. Това доведе до надпревара в самоцелното оригиналничене, което е порочно. Какъв е смисълът например да се сетиш, че св. Александър Невски е мюсюлманин и убиец, за да подкрепиш идеята на двама общински съветници за преименуването на катедралния храм на София? Св. прор. Илия също не е бил християнин, а и е може би най-масовият убиец в Стария завет. А това значи ли, че трябва да се смени посвещението на всички църкви у нас, които го приемат за свой покровител? Някои неща са такива, каквито са и не бива да са обект на харесване или не. Историята е едно от тях. Тя трябва да се пише от хора, които са посветили достатъчно време върху проучването ѝ, но в конкретен период, аспект и направление. По въпросите на стопанската история например не бих се изказвал, нито за неолитна керамика.За да се познава историята, е необходимо поне любопитство, но и уважение към авторитети.