ТВ водещият Борислав Лазаров и вкусът на времето

Разговорът ни за училището и образованието карат водещият на прогнозата за времето по bTV Боби Лазаров с присъщото си чувство за хумор да сподели, че е истински комплимент, когато чуе: „Ааа, ти си над 40, нали? – пишеш правилно, говориш правилно, имаш богата обща култура…“.  Ефирът на радиото дава начало на професионалния му път, когато е на 17 години, а през 2002 г. той става част от екипа на bTV, където работи като репортер, сценарист и водещ.

Автор е на редица филми и репортажи за bTV Новините, bTV Репортерите и bTV Документите, донесли му както високо професионално признание, така и сбъднати срещи с ярки герои на нашето време – Йордан Радичков, Умберто Еко, Джеймс Камерън, Морган Фрийман и още.

Любовта му към киното достойно се конкурира със страстта към загадките на Космоса, а професионалните репортажи по темата му носят престижното отличие на БАН (2018 г.), която награждава Боби Лазаров като един от журналистите, допринесли най-много за популяризирането на науката.

За времето и климата, чистата емоция на детството и неизменния стремеж да останеш буден и учиш през целия си живот – Боби Лазаров пред читателите на в. „Аз-буки“.

– От дългогодишен радиоводещ до телевизионен репортер, сценарист и водещ на прогнозата за времето по bTV – кои са най-паметните уроци, които научихте, преминавайки по този интригуващ път към настоящата ви професия?

– Дълъг е пътят наистина, а най-паметните уроци за мен са няколко. На първо място е човек да бъде скромен и отговорен, колкото и банално да звучи това; да има мечти, но те да не са болни амбиции, и най-важното – да не спира да се учи от всичко по пътя си – от грешките, но също и от успехите, които да му дават енергия, сила и вдъхновение, а не да го карат да се чувстват „звезда“ в лошия смисъл на думата. Тъй като съм много емоционален, друг основен урок за мен е, че с времето се научих на търпение.

Мисля, че най-важното нещо за всеки човек, е да продължава да се учи, докато е жив, и да се стреми да бъде сред по-умни и по-успели хора от него, от чиито знания и опит да се обогатява, попивайки най-доброто за себе си.

– Кои са учителите и вдъхновителите, оставили най-ярка следа в живота ви, и за какво сте им най-благодарен?

– Ще започна от самото начало – моите най-големи учители и вдъхновители са родителите ми. Убеден съм, че от родителите зависят огромна част от характера, интересите и бъдещето на един човек. Начинът, по който е отгледан – в каква среда, с какви ценности и морални устои, оформя как ще продължи напред в живота. Аз винаги съм се интересувал и съм бил близо до някакъв вид изкуство – било то кино, музика или литература, и смятам, че това не е случайно.

Моят баща – Любомил Лазаров, беше журналист, от ранна детска възраст е пишел разкази и стихове. Като пианист, композитор и дългогодишен музикален ръководител на Пловдивския куклен театър майка ми Нели Лазарова буквално ме е закърмила с музика, защото се е явявала на изпити в Консерваторията и Пловдивската музикална академия, докато е била бременна с мен. В тази семейна среда се роди и любопитството ми към науката, Космоса, загадките.

Другите мои учители и вдъхновители са свързани с професионалния ми път – като радиоводещ в радио „Витоша“ още на 17 години имах щастието да работя с прочутия журналист Петко Георгиев, който в онези години беше мой шеф. След това дойде Кеворк Кеворкян, който все още правеше прекрасното си предаване „Всяка неделя“, съпругата му Надежда Дженева също работеше с нас.

Истината е, че аз никога не съм мечтал да бъда радио- или тв водещ – като дете исках да стана оператор на филми или писател.

В НАТФИЗ започнах да уча „Кинознание“, защото киното беше и продължава да бъде голямата ми мечта и любов. Там попаднах сред велика атмосфера – преподаваха ми невероятният киноман и идол проф. Тодор Андрейков, проф. Александър Янакиев, проф. Мая Димитрова. Затова казвам, че

трябва да си сред правилните за теб хора, които да търсиш по усет, които могат да те допълват и да разкриват пред теб нови светове.

Считам за мой вдъхновител и дори просветител съученика ми от началния курс Ники, защото във втори клас, докато му бях на гости, за пръв път чух музиката на Жан-Мишел Жар. Той ми каза – чакай да ти пусна нещо  – и аз се прибрах чак вечерта. Тогава пък започна любовта ми към електронната музика.

Вдъхновението и търсенето на смисъл за един човек е навсякъде около него. Зависи дали той има сетивата, желанието и амбицията да ги попие, но най-важното – те да минат през него като филтър. Защото всеки има свой характер, убеден съм, че всеки носи различен талант, и продължавам да вярвам, че човек в детството си трябва да се докосне до колкото се може повече неща, за да избере своето.

– Каква житейска школа е живият ефир на прогнозата за времето по bTV, какъв се стремите да бъде основният фокус в представянето й?

– Най-важното е основният фокус да не съм аз (със смях). Разсъждавам така – гласът или образът на водещия е средството, чрез което информацията достига до хората, аз съм един вид проводник, връзка между аудиторията и това, което правя. За мен най-важното от прогнозата е хората да са информирани как да се облекат, да си вземат ли чадър, да си сложат ли новите обувки, защото ще вали; ако са родители на деца – да знаят дали да сложат на детето шапка или ботушки - просто информацията да бъде максимално полезна.

Защото за разлика от всичко, което хората може и да пропуснат по която и да е телевизия – новини, конкретна политическа тема или нашумял сериал, всеки се интересува от времето. Това е огромна отговорност, затова работим с професионалистите от НИМХ – те ни дават своите данни, които ние обработваме, и заедно с още данни, събрани от съвременни електронни и сателитни източници, представяме на зрителите така, че прогнозата за времето да звучи на разбираем език и информираме зрителите за какво да са подготвени.

– Какво се случва с климата в наши дни и какво мислите за промените, на които ставаме свидетели?

– Когато бях ученик, ни разказваха как след 50-100 години ще има подобни климатични промени – значи са ни учили добре. Ако трябва да конкретизираме, промените се случиха доста по-рано – едва след 30 години. Има много за дискутиране по темата за климата, а моето мнение – поне според тази част от историята на Земята, която си мислим, че знаем и включва постиженията на науката към момента, е, че в живота на нашата планета е имало много цикли, свързани с подобни крайности в климата – от ледникови периоди до изпепеляващи жеги. Просто ние, хората, в значителна степен допринасяме за тях.

Чел съм много, интересувал съм се в дълбочина и продължавам да го правя, и смятам, че дори и без огромното ни въздействие върху природата, тези промени щяха да се случат. Проблемът е, че човечеството иска да е богато, да използва максимално ресурсите, които има, да ползва на мига получените блага, за да живее по-добре, по-луксозно и по-мързеливо – затова въздействаме по този агресивен начин върху природата.

От друга страна, съм чел изследвания и съм разглеждал компютърни модели, според които само за няколко години без човечество природата много бързо ще започне да се възстановява. Така че ние сме свидетели на ситуация и климатични промени, за които в значителна степен сме отговорни, но това с нас и без нас отново щеше да се случи – въпрос на наука е да гадаем до каква степен точно. Това са

цикли и процеси, през които минава нашата планета.

Смятам, че западната цивилизация е изключително лицемерна, опитвайки се да се прави на екологично загрижена, а едновременно с това да изнася на Изток всичките си възможни производства, които замърсяват климата. Ние ползваме готовата продукция – произведена евтино там и продавана скъпо на нашите пазари, а в същото време Европа издига директиви за опазване на околната среда и сипе обвинения към държави като Китай и Индия.

Лицемерието, алчността и желанието за власт са най-опустошителната сила на човечеството. Според мен отдавна трябваше да сме достигнали такова ниво на развитие, че не само да бяхме на Марс, а и отвъд него. Отдавна трябваше да направим така, че всички технологии и уредите, без които животът ни е вече немислим, да бъдат създавани по цивилизован начин, а не да къртим нашата планета като захарна бучка без мисъл за бъдещето. Надявам се да има достатъчно умни хора, които да направят така, че следващите поколения след нас да живеят с повече разум и мисъл, да бъдат по-извисени и образовани.

Един такъв пример е Кралство Бутан - малка държава, сгушена в азиатската част на света. Там хората се стремят към щастие, за тях не е важен брутният национален продукт, а брутното национално щастие. Тази концепция идва от техния монарх, който впоследствие се отказва от трона и провежда първите демократични избори в държавата, населявана от 700 000 души.

В училищата децата се учат как да садят цветя, как да отглеждат храната си сами, колко е хубаво да сме учтиви един към друг… И тук се връщаме към християнските ценности – „Обичай ближния си“. Хората казват – знаем го, ама защо не го правим?

– Какви са делничните ви отношения с времето и вашата оптимистична прогноза?

– Платон е казал, че времето е развълнуваният лик на вечността. На мен лично астрономическото време не ми стига, но то на кой ли в днешно време му стига... Ако имах на разположение 34, а не 24 часа, можеше поне малко да се понаспя.

Надявам се времето да е такова, че когато някой ден се обърнем и погледнем назад, да не се срамуваме от това какво сме направили и какви сме били. Вярвам, че сме на тази планета, за да научим много неща, и не бива да спираме да се интересуваме, да се вдъхновяваме и да ги преживяваме.