Нос, носле, носленце… (За двойните умалителни в българския език)

Николай ПАСКАЛЕВ*

В съвременната устна и писмена практика съществуват интересни проявления на т. нар. двойна умалителност при съществителните имена, образувани с два умалителни суфикса, напр.: книга – книжка – книжчица; блуза – блузка – блузчица; брат – братле – братленце; сестра – сестриче – сестриченце; гора – горица – горичка; внук – внуче – внученце и др.Любопитен и важен е въпросът за значението на втория суфикс в умалителните имена. Наблюденията върху езиковата практика показват, че той винаги показва субективното отношение на говорещия и не добавя нов лексикален признак към умалителното съществително – носленце например не означава много малък нос, по-малък от този, който се назовава с носле, а се използва, за да се изрази най-често гальовно отношение към дете. Подобна е функцията на двойни умалителни имена като братченце, сестриченце, главичка, краченце и др. При това, вторият суфикс винаги усилва субективното отношение, изразено от първия, независимо дали то е положително (емпатия, съчувствие, привързаност, симпатия, например: Моето братченце е голям сладур), или отрицателно (иронично, пренебрежително, укорително, например: Това мое братченце само ме излага пред приятели).Двойните умалителни са характерни преди всичко за разговорния език и особено за речта на възрастните към и за децата. Въпреки че често се определят като необичайни, те имат своето място в езика. В зависимост от ситуацията на общуване може да бъдат подходящо средство за изразяване на отношение от страна на говорещия към неговия събеседник и/или към това, за което се говори.

*Д-р Николай Паскалев е главен асистент в Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“ към Българската академия на науките.