(Не)видимо у дома

Николай КЪНЧЕВ

Историята на българското образование минава през много превратности. След Освобождението е имало университети в чужбина, в които нашите студенти са били най-голямата група, в някои случаи дори повече от местните младежи. И до днес се пазят снимки, на които сред група босоноги деца с фусти и елеци седи мъж в елегантен костюм и лъснати до блясък обувки: класът и тех­ният учител. Свидетелства за респекта, който винаги са имали българите към образованието на своите деца – и към хората, отговорни за това.Днес стоим пред ново предизвикателство: прехода от образоване на „вкарвани в калъп“ деца – еднакво обучавани, изпитвани, възпитавани, към поощряване и развиване на индивидуални способности и умения. Всеки да е полезен с това, което може най-добре, да е готов да придобива нови знания и умения през целия живот. Това е целта и на програмите за иновативно обучение, развивани в родните училища.Тук идва един интересен въпрос: България и днес продължава да е в основата на десетки успешни инициативи в образованието. Защо тогава, успоредно с европейските програми, не поглеждаме по-често към двора на „съседите“ – училището в близкия град, за да намираме добрия опит и успешни образователни практики? Щом си припомним корените на родното образование, ще разберем, че можем да търсим вдъхновение и иновации и тук – в училищата на страната, която продължава да дава много на световното знание и култура.