© gosiak1980 / Pixabay
Книжнина
„УЧИЛИЩЕ НА НАДЕЖДАТА“ НА ПРОФ. ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА (Една практическа философия на надеждата за образование от/на сърцето)
Казано е: „Всичко започва от учителя…“. Преди всичко от онзи неповторим емоционален заряд в сърцето, който ни дава силата, търпението, упованието, че ще се справим в името на бъдещето ни – нашите деца.
Емилия Василева
Проф. д-р Емилия Василева издаде нов научен труд за училище на надеждата, в който анализира и синтезира свои авторски философско-педагогически идеи, апробирани през последните 20 години в експериментални социално-образователни дейности с професионалната общност в България1. Това първо издание на книгата й е посветено на хилядите сътрудници в създаването и функционирането на ръководения от нея Център „Хуманна педагогика“ (2005). Встъпително авторката искрено и с вълнение споделя:
„В сърцето си съм запазила спомена за всички незабравими и съкровени срещи с вас. Помня първите стъпки за проникване в територията на хуманността – като философско понятие, като фундамент в изграждането на педагогическото взаимодействие, като вдъхновен подтик за облагородяване и оличностяване на образователното пространство като цяло. Помня също така одухотворените погледи на колегите, които с радост, но и с вълнение споделяха и надграждаха личния си педагогически опит“ (с. 7) 2.
Стилът на изложение, избран от проф. Василева, е емоционално-специфичен, динамичен и реторично прагматично-ежедневен откъм три аспекта:
1. Разработката е написана от първо лице, ед. ч. – Браво! Само истински учен и доказан творчески изследовател може да си го позволи. Основанията й за такъв подход на изложение са, че тя:
– знае какво идейно е творила през изминалите десетилетия;
– представя доказано какво практически е създавала (при нея няма думичките „трябва“, „ще“);
– в общата работа мъдро и с респект уважава другия – детето, учителя, колегата, общността. Затова Център „Хуманна педагогика“ заслужено е национален пример за насърчаващо и облагородяващо „заедно“ в опитите за авангардно училище на надеждата.
2. В книгата си Емилия Василева представя резултати от искрен и задълбочен самоанализ, от синтез и обобщения на лични идеи и експериментален опит, аргументирани, разбира се, на фона от класически и съвременни постановки във философията, педагогиката и социологията.
3. Проф. Василева практически актуално надгражда в система идеите си как „да помогнем на детето да бъде“ щастлив и разумен социален човек – представя своите авторски педагогически разбирания за нови хуманни възможности пред класическия тип реформирано българско училище на надеждата за сърцето човешко.
Следва да се подчертае, че в постановъчен план за цел на продължителния практически експеримент (представен в новата книга) е определено откриването на още педагогически възможности за помагане на детето в опитите му да бъде самостоятелен творец на своето си израстване в условия на вътрешна хармония. Закономерно център на разработката е детето („познато и непознато“), а главната задача – „да помогнем на детето да бъде“, с която авторката се ангажира лично и подканя читателя да са заедно в отговорността и опитите за вечното „как“ на възпитанието и обучението насред училищния живот. Съответно (и логично) трудът е структуриран в 4 части и финализиран с „Учителят – посланик на надеждата!“:
1. Актуалното образователно пространство и потребността от ценностна преориентация (с. 10 – 40).
2. Училището – територия на успеха и духовното пробуждане (с. 41 – 69).
3. Хуманната педагогика – „Педагогика на сърцето“ (с. 70 – 127).
4. Да дадем шанс на промяната! (с. 128 – 132).
5. За идейно-ценностното представяне и коментиране на съдържанието в отделните части на книгата ще е нужно безкрайното време на света, защото там е скрита една планета (сърцето човешко) на мъдростта за актуалността и хуманността в образованието, за синхронизирането и надграждането в училище на надеждата; (и) защото „нашата професия е уникална, неповторима по своята значимост, съдбовна и вечна. Тя е мисия на всеки, посветен на възраждането в нас и извън нас“ (с. 132).
В първата част на труда си проф. Василева представя и аргументира своите критични разбирания за необходимостта от „спешна“ ценностна преориентация на българското образование, като основателно се мотивира с магията на 15 септември (1.1.) – първият учебен ден „ще бъде помнен от хилядите първокласници, които правят първата крачка към една нова и жадувана територия на своето осъществяване – училището“ (с. 11). Нейните основания за различната й позиция днес са в тезите, научно разработени в 1.2. Съвременното училище пред ценностна дилема: за кризата в ценностната ориентация на образователното пространство; за абсолютизацията на учебните постижения и информационната претовареност; за подмяната на съвременните подходи за смислово обединяване на информационни цялости с предметоцентристки уклон; за фаворизиране на домашните работи; за учебните задачи, в които учениците се изгубват, без да се научат да учат; за непродуктивното оценяване срещу формиращата насоченост; за монотонността в проектирането и осъществяването на педагогическото взаимодействие; за пробойните в осъществяването на приемствеността; за силно дидактизираната образователна среда.
Проф. Василева синтезира обобщенията от своето изследване на съвременното образователно пространство у нас в изводи (с. 38 – 40) с три същностни акцента на необходимостта от актуализацията му:
1. Ясно открояване на натрупващите се предизвикателства, „защото използвания образователен инструментариум, в своята цялостност се оказа недостатъчно ефективен и несъобразен с новия социален контекст, както и със спецификата на нашата културно-образователна реалност, без ясна система и разбираема методологическа обусловеност. Потиснати бяха изначални духовни ориентири в развитието на подрастващите“ (с. 38).
2. Синхронизиране на образователния модел с времето, в което живеем, а това изисква:
– „преди всичко промяна в мисленето ни и разбирането за успешно образование“;
– хармонизиране на „образователните цели с новите социални и обществени реалности и свързаната с тях потребност от демократизиране и хуманизиране на обществото ни като цяло“;
– научно-практическа приемственост: „Длъжни сме да търсим и нови, и традиционни решения, приложими в актуалния социален контекст в името на децата“ (с. 39).
3. Надграждане, без отрицание на позитивното в образователното пространство и „да не неглижираме постиженията на многото прекрасни учители, приели своята професия като мисия“ (с. 39).
Съдържанието на втората част от книгата представя „горещите“ реторични въпроси на авторката за съвременното дете-ученик и конфликтните възможности на модерното училище. Водещата й теза тук е базирана върху разбирането на Ш. Амонашвили, че детето има своя „мисия“; че нито едно дете не идва на този свят „с празни ръце“. В такъв контекст проф. Василева коментира за възможностите на т. нар. „четвърто измерение“ (спрямо триизмерността на класическите представи за наследственост, среда, възпитание), т. е. детето „носи своите предразположения и зададената свише перспектива за индивидуално развитие и задачата на възрастните е да му помогнат да я разгърне“ (с. 45).
Втората част на труда е структурирана също като първата част – с два водещи проблема. Първият е за характеристика на съвременното дете – познато и непознато (2.1.) , а вторият (2.2. Още нещо за „универсалните“ характеристики) е диференциран на 9 вътрешни теми: детето живее с настоящето/в мига и за мига; детето е влюбено в живота и се стреми към спонтанност и творческа изява; детето е любопитно; децата обичат да се учудват и фантазират; децата са подчертано сугестивни и се нуждаят от любов и подкрепа; духовните сили на детето – в процес на развитие и обогатяване; децата са спонтанни в своите изяви и неразбираемите за тях житейски ограничения и бариери често ги объркват; комуникационните умения на малкия ученик са в процес на развитие; всяко дете има природните сили да преодолява попътните затруднения, свързани с развитието му, стига да бъде мотивирано и подкрепяно.
Нашият прочит на втората част „тръгна“ от оригинално изложената постановка на проф. Василева за същността и значението на детството:
„Детството винаги отразява влиянията на социалния контекст, в който се изгражда личността, попива нюансите на специфичните влияния и взаимодействия, трансформира преживяванията, образите и впечатленията, за да акумулира индивидуален опит и да определи пътя на собственото разгръщане на индивида. И така поколение след поколение“ (с. 41).
В този контекст относно авторските решения за стил и съдържание на текста във втората част на книгата може кратко да се коментира – безспорно това е научно верен „портрет“ на детето-ученик от начална училищна възраст, „нарисуван“ с професионалното майсторство на Е. Василева. Тя доказва многостранно и убедително:
– детето всъщност сме самите ние (родителите, семейството, обществото) в по-светла и щедро пъстра перспектива за щастлив живот далеч напред;
– всичкото това предстоящо бъдеще зависи от нашите разбирания за детето, от нашето отношение към него и от подкрепата ни в опитите му да бъде нов, различен и успяващ човек;
– възпитанието и обучението на нашето (и не само нашето) дете е всеотдаен труд на всеки от нас и на цялото общество, съзнателна и отговорна работа с любов и от сърце.
Посланието на проф. Василева към читателите е да не се губим в думите, намеренията, декларациите и програмите, а отговорно, системно и научно обосновано да работим с/за децата на България – нали любовта стимулира сърцето да пулсира щастливо-учестено.
Поуките от философско-педагогическите схващания на проф. Василева за детето могат да бъдат синтезирани в три доказани от нея твърдения:
1. Детето е нашето ново, различно и по-добро човешко „Аз“ и възрастните трябва да се учат от него.
2. Детето е автономен субект и авангардна самостоятелна личност в социалния процес на възпитание, обучение, образование и учителите трябва да се учат от него.
3. Детето е тайнството на Живота и бъдещето (Спасението) на света зависи от неговите желания, ум, воля и човечеството трябва да се учи от него.
„Във всяко дете – пише Василева – е закодирана потребността да прави добро и да се изяви по начин, който да му помогне да бъде забелязано. Потребността от успех също го стимулира да прави неща, които носят споделена и афиширана удовлетвореност от околните“ (с. 59).
В третата част на коментирания труд проф. Василева запознава читателя с науката по чувствознание – нейната авторска педагогика на сърцето е същинска съкровищница от идеи и опит за хуманно образование на детето от начална училищна възраст. Встъпително тя честно предупреждава читателя, като се позовава на Ш. Амонашвили: „Но интуицията и чувствознанието изискват жертви: безкористна любов и преданост към децата, общуване с тях, построено на принципите на равноправие, свобода, сътрудничество, устременост към Висините“ (с. 70).
Следва да се отбележи, че по обем третата част на книгата оправдано и целесъобразно е най-голяма (58 стр.), а структурата ѝ е подчинена на идеята за училище на надеждата (3.1.) . Темата е организирана в 13 подтеми, като е акцентирано главно върху педагогическото взаимодействие между ученик – учител – обект на познанието. Проф. Василева разработва и препоръчва за училищната практика идеята ученикът и учителят да бъдат заедно в едно духовно-съзидателно образувание – неделимо и възпитателно в познавателното си взаимодействие. Предполагаме, че за читателите ще е интересно (и полезно) предварително да се запознаят с авторските насоки на постановките в тях:
1. Любовта към детето, в широките измерения на това понятие, е водещото начало и ключов фактор, който трансформира всички градивни усилия в основен тласък за познавателно и духовно-нравствено развитие.
2. Приемане на индивидуалната същност на детето.
3. Вяра и оптимизъм във възможностите на всяко дете за личностно пробуждане и усъвършенстване.
4. Одухотворяване и оличностяване на образователната среда, в съответствие с насочеността за актуално и перспективно развитие на всяко отделно дете.
5. Съпричастност към проблемите на всяко отделно дете.
6. Изграждане атмосфера на сътрудничество и богати емоционални преживявания.
7. Създаване на условия за формиране на основни учебни умения – като надеждна основа на ученика да усвоява знания, умения и компетентности.
8. Поощряване на самопознанието, самоконтрола и самооценката на ученика.
9. Педагогическото общуване – инструмент на взаимодействието и въздигането на духа.
10. Осигуряване на градивна приемственост между отделните образователни степени.
11. Облагородяване на детската природа и формиране на духовно-нравствено и гражданско поведение.
12. Оценяването – средство за стимулиране и регулиране на пълноценното израстване на ученика.
13. Да открием себе си във всяко дете и да преживеем отново своето детство чрез живота на своите ученици.
Тук обобщаващата ни преценка може да бъде синтезирана в тезата, че хуманната педагогика на проф. Емилия Василева, нейната „педагогика на сърцето“ е една автономна педагогическа философия за вътрешната хармония на детето – всъщност може би именно това е и надеждата човешка, и смисъл на училището в отговорността за бъдещето.
„ДА ДАДЕМ ШАНС НА ПРОМЯНАТА!“ е кратката четвърта част от книгата на проф. Василева – с удивителен знак, защото авторката е убедена в хуманността на българското училище и в мисията на българския учител; защото вярва във възможностите на педагогическата ни общност качествено да актуализира националното образование и да помогне на детето да бъде. Според нея приоритетите на належащото национално надграждане следва да се базират най-вече:
– върху доверието към детето с неговите „способности за самопознание, самоизява и самореализация“;
– за „развиване усещането за свобода на действията, чрез разгръщане на тяхната съзидателна и творческа насоченост“;
– за „съхраняване и умножаване на нравствените и културни ценности на света, в който децата живеят“ (с. 130).
В заключението на нашия коментар следва да се допусне, че хармонията на избрания от проф. Василева авторски подход при системната организация на представяния неин труд е в „плахия“ й оптимизъм, че въпреки актуалната потребност от ценностна преориентация все пак ще успеем заедно да помогнем на детето да бъде! Възможно е надеждата на училището да е в ключовата/ същинската възможност за „КАК“: и това да е Любовта към детето – научно доказаната теза на авторката.
А какво е любовта? Според Е. Василева:
„Тя е доверието и топлотата във взаимоотношенията, оптимизмът и вярата във възможностите на всеки ученик да преодолява трудностите и да бъде по-добър и по-успешен. Любовта е дарената свобода на изразяване, окуражаващата усмивка, окрилящата дума, ненатрапчивата загриженост и съпричастност. Тя е умението да бъдат открити най-силните черти у всеки и на тази основа чрез индивидуална подкрепа да се надграждат и развиват нови умения и стремежи“ (с. 72 – 73).
В този контекст може да се твърди, че представената в книгата педагогика на сърцето не се ограничава само до битуващата обич (гушкането) към детето, а прераства в много по-истинско висше чувство на любов – нали любовта е всеотдайно ДЕЙСТВИЕ (с цялото си сърце) в полза на детето (другия). Това е и уникалното научно твърдение на проф. Василева, и съкровеното послание към читателя на най-новата й книга.
Критични нюанси ли (според правилата)? Например – пожеланието ни проф. д-р Емилия Василева да не „намалява темпото“, защото след като училището помага на детето „да бъде“, авторката трябва непременно да продължи хуманизирането, актуализирането и надграждането с научно-изследователската си дейност върху следващият етап на надеждата за сърцето, когато човешкото дете вече „е“ и Космосът ще бъде „в краката му“!
БЕЛЕЖКИ
1. Василева. Е. (2025). УЧИЛИЩЕ НА НАДЕЖДАТА (Да помогнем на детето да бъде). (Първо изд.). 135 стр. Изд. „КАРИС ГРУП“. ISBN 978-954-784146-8.
2. Всички цитирания са по оригиналното издание на труда.