Биографична колекция
ПРОФЕСОР ХРИСТО ВАКАРЕЛСКИ – ЕТНОГРАФ С ЕВРОПЕЙСКА ИЗВЕСТНОСТ
Резюме. На 31 октомври – 1 ноември 2013 г. в София, в големия салон на ЦУ – БАН, се проведе Международна научна конференция „Българската хуманитаристика в контекста на европейското научно дирене“, посветена на 175-годишнината от рождението на проф. Марин Дринов. Това ми даде повод да напиша научно съобщение, с което да акцентирам върху личността на Христо Вакарелски като учен с европейска известност. Христо Вакарелски посвещава свои трудове на личността и заслугите на проф. Марин Дринов като фолклорист и етнограф, подчертавайки неговите приноси. През 1938 г. излиза първата му статия, а през 1956 г. отново се обръща към темата за приносите на Марин Дринов. В „Етнография на България“ на Вакарелски Марин Дринов е представен в историческия развой на науката. На 30 април 1965 г. във Виена е удостоен с Хердеровата награда. Същата година е носител и на званието „Заслужил деятел на културата“ в България.
Ключови думи: Hristo Vakarelski, professor Drinov, folklorist, ethnographer
Христо Вакарелски
Христо Томов Вакарелски е роден през 1896 г. в с. Момина Клисура, Пазарджишко. Следва и завършва славянска филология в Софийския университет. От огромна полза за учения се оказват лекциите, които слуша от забележителни свои преподаватели като Иван Шишманов и Михаил Арнаудов. По настояване на проф. Иван Шишманов през периода 1926–1927 Вакарелски е изпратен в Полша да специализира етнография под ръководството на известните тогава професори Евгени Франковски и Станислав Понятовски, а по-късно се среща и с големия полски етнограф Казимир Мошински. Многобройните научни изследвания на Мошински са за него истинска школа в областта на етнографската методология. Пребивава 6 месеца в Унгария, научава езика, за да проникне по-отблизо в унгарския народен бит, един месец престоява и във Финландия. Всичко това оказва благотворно влияние върху научните му занимания и подготовка като етнограф. Завръща се в България, става директор на Етнографския музей в София, след това е директор на народния музей в Скопие (1943–1944) и доцент в Скопския университет (1943). Вакарелски заема и длъжността старши научен сътрудник в етнографския музей в столицата (1949–1962) и завеждащ секция „Материална култура“ (1953–1962). Зад скромната житейска биография на Христо Вакарелски се крие упорита, неуморна и плодотворна дейност в служба на етнографската наука. У него има страст към научното дирене. Научната си работа той дели постоянно между кабинета и етнографския терен. 1)
Ученият е един от големите познавачи на немската, шведската, руската, чешката, румънската и полската етнографска мисъл.
Специалистът работи еднакво добре в двете главни области на етнографията – материалната и духовната култура. Разглежда въпроси от историята на нашата етнографска наука, води систематично библиографски прегледи на отделни статии върху развитието на българската етнография, които публикува в чужбина, автор е на отделни статии от поредицата „Наши събирачи на фолклор“ в списание „Родна реч“ за периода 1937–1943 г. 2)
Любовта на Вакарелски към Родопите намира израз в неговите трудове, които публикува и на различни европейски езици („Старинни елементи в бита и културата на родопските българи“, „Носии от Родопите“, „Разни обичаи сред Родопите“, „Поминъци на българите – мохамедани и християни, в Средните Родопи“, „Езикът на родопските песни“, „Забулване на невестата“ и др.).
Значително място в научното му дело са дългогодишните му изследвания за бита и културата на българите в Тракия. Трудът му „Бит и култура на тракийските и малоазийски българи“ (1935) е задълбочено проучване на темата. Чрез тази негова студия в продължение на 30 години етнографите от чужбина се запознават с бита и културата не само на тракийските българи, но и с етнографията на нашия народ. Тази книга изиграва историческо значение за чужденците, които изучават бита и културата ни. Тя се използва при университетските катедри по етнография в Чехия, Швеция, Германия. Посоченият труд на Христо Вакарелски послужва и за написване на някои езикови проучвания, като например на видния френски славист Роже Бернар, който въз основа на термините във връзка с облеклото и накитите на тракийските българи, описани от Вакарелски, прави интересно етимологично и сравнително изследване.
Трудно е да си представим българската етнографска наука без името и научните трудове на Христо Вакарелски. Той е от онова поколение, което израства и се развива след двадесетте години на ХХ век. Неговите многобройни статии, студии, отделни трудове са на брой около 950. Ще изброим само някои от тях: „Българските празнични обичаи“ (1943), „Българското народно изкуство“, „Нашите народни занаяти” (1940), „Бит и култура на странджанската област“, „Добруджа“ (1964), „Български народни гатанки“, „Българската историческа песен“, „Кавалът в нашия бит и в народната ни песен“ (1932), „Сватбените обичаи у българите“ (1935), „Принос към естетиката на българския народ“ (1957), „Пластиките на обредните хлябове у българите“ (1960), „Погребални обичаи и обреди на българите“ и много други.
Плод на неговата дългогодишна дейност е капиталният му труд „Етнография на България“ (1974), който представлява първи опит в българската етнографска наука за всестранно и систематично изложение на традиционната народна култура. В предговора Христо Вакарелски пише: Една празнина в областта на нашите хуманитарни науки досега стоеше незапълнена – цялото изложение на бита на наследената от векове култура, в която е проявен историческият гений на българския народ... Излизайки от правилото: „За да обикнеш народа си, трябва да го опознаеш“, от близо половин столетие написването на такава етнография, разкриването на творческия лик на българина през вековете, бе необходимост и ръководна задача... Нашата задача най-вече е да дадем по възможност, макар и в сбита, но точна и цялостна картина на традиционната ни народна култура и битови прояви... Убедени сме в една положителна страна, че пъртината е проправена, тия, които крачат след нас, ще я разширят, по-добре утъпчат, па ще прокарат и по-прави варианти. 3)
Преди да излезе у нас, книгата на Вакарелски е отпечатана на полски език през 1965 г. и на немски през 1969 г., което говори за голямото уважение и европейските измерения към научното му дело.
На 18 януари 1938 г. в Софиясе създаваБългарско народнонаучнодружество по инициатива на Христо Вакарелски. Поставя се началото на народно-научен архив. Дружеството започва да издава свой печатен орган – „Български народ“, списание за проучванена българската културас редакторВакарелски. Той подарявана дружеството изработената от негои Георги Петров карта на българските носии, която се продава и носи приходи за родолюбивата организация. В списанието публикуватсвои статии изтъкнати учени като: проф. Михаил Арнаудов, Иван Дупчев, Никола Мавродиев, Юрдан Вакадинов, проф. Васил Стоин, музиколозите Васил Стефанов, Райна Кацарова, Иван Камбуров; проф. Иван Батаклиев, проф. Ан. Иширков, проф. Кр. Миятев, В. Захариев и др. За съжаление през 1954 г. дружеството престава да съществува. Едно голямо народополезно дело е ликвидирано.
На два пъти Христо Вакарелски в свои статии се обръща и към личността и заслугите на проф. Марин Дринов като фолклорист и етнограф, подчертавайки неговите приноси. През 1938 г. излиза първата му статия, където той пише: „Друга възможност – и то твърде важна – на записаните и обнародвани от него песни е голямата за онова време точност на текстовете... Интересът на Дринова към фолклора е бил винаги жив... Той следи всичко, каквото излиза в тази област, това показват няколкото основателни отзиви и критики на сборници. Такава е студията върху Ястребов „Обичаи и песни турецких сербов“ (1886), в която Ястребов с пристрастие причислява дебърските и други западни македонски българи към сърбите. Тази критика, която съдържа един основен историко-етнографки увод за Македония и нейното население, е подробен критически очерк за езика и фолклора на българите и изобщо е цяла етнографска студия от 61 страници върху Македония. Тя е преведена на български език в сп. „Труд “, т. III, 1888 г., и на френски в сборник.
Друга подобна основна критика Дринов дава върху „Етнографическите наблюдения на А. Ф. Музиченко над българските колонисти в Теодосийска околия (Крим)“, населението на която произхожда от Малкотърновско... Все така под неговото перо е намерил преценката си известният сборник от западнобългарското народно творчество на Вл. Качановский (1882) в Период. списание, София, кн. IV… Не по-малко характеристично за Дринова е „Писмото до българските читалища“, обнародвано още през 1870 г. в Дановия „Летоструй“. Той дава подробни справки за събиране на песните и приказниците, които, ако и да са повече с езиков оглед, все пак имат и интересна фолклорна важност... Именно тази бележита черта в трудовете на Дринова прави малкото му чисто фолклорни приноси като примери, като образци за работа на неговите пишещи съвременници и изследователи...“4)
Към темата за приносите на Марин Дринов Вакарелски се обръща отново през 1956 г. в друга своя статия. Там той отбелязва следното: „Една от големите личности в нашата история и култура е българският професор от Харковския университет Марин Дринов... Марин Дринов написа капитални трудове за нашето ранно минало на Балканския полуостров... Като историк той проявява голям интерес към бита и творчеството на съвременния българин от онова време... Във всяко фолклорно проучване той вижда отражение на миналата народна култура и история... Твърде ценни от етнографско гледище са неговите пътни записки от Южна България в годината преди Априлското въстание (обнародвани в Петербург през 1877 г.)... В българската етнография още дълго време ще заемат видно място двете студии на Дринов „Сказанието за Святогор и за тежестта на земята в южнославянската народна словестност“ (1895) и „Медният тон в славянските и гръцки народни умотворения“ (1900). В първата е разгледан общият за българските и руски юнашки песни мотив за изгубване на юнашката сила (у Святогор и Крали Марко), а във втората – общославянският митологически мотив за медното гумно...“5)
В „Етнография на България“ на Вакарелски Марин Дринов е представен в историческия развой на науката. Отпечатана е негова снимка с подходящ текст, част от който гласи: „... Марин Дринов има големи заслуги и за българската и по-общо за южнославянската етнография... На него принадлежи идеята да се създаде в България общ исторически музей, включващ и етнографски материали...“6)
Трябва да посочим и голямото отличие, с което е удостоен Христо Вакарелски с връчването му на 30 април 1965 г. във Виена на Хердеровата награда, отнасяща се за същата година. Хердеровата награда е създадена в съдружие с Гьотевата фондация в Базел от общополезната фондация F. V. S.
Наградата е посветена за грижи и насърчение за културни отношения между източноевропейските народи и се определя за личности, които са допринесли образцово за поддържане и увеличение на европейския културен живот в смисъл на мирно разбирателство между народите. В дипломата, която му дават, е записано: Христо Вакарелски има най-голяма заслуга за опознаването и запазването на народната духовна и веществена култура на своята страна като учен и организатор. При това той изследва и изнася на показ не само слоевете на традиционната култура, но и проявите на новото време. Обектът на неговите трудове се движи от вещественото благо на селото и от домашната индустрия, та чак до народния език, до народната поезия, до народната музика. Дълги години той изследва всички тези области, като в класически трудове ги прави достояние на специалистите широков света...
Това признание му се прави в деня на тържественото връчване на наградата.“7) Същата година той е носител на званието „Заслужил деятел на културата“ в България.
За своето разбиране за ролята на етнографията за побратимяване на народите говори изнесеният от него доклад през 1966 г. на Първия конгрес по балканистика на тема: „За единно етнографско проучване на Балканите“. Докладът му дава повод да се създаде комисия от етнографи при международната асоциация за проучване на Югозападна Европа с цел да се ратува за сближение на балканските народи.
Ученият е уважаван широко в чужбина и за безкористната помощ към много млади етнографи и фолклористи от разни европейски университети. Той проучва и съхранява много прояви на българската материална и духовна култура за нашата и европейската наука.
В спомените си „Моят път към и през етнографията“, излязла от печат след неговата смърт едва през 2002 г., Вакарелски завършва с думите: Мога да кажа само следното: никога не съм кръшкал по пътя си, никога не съм заобикалял пречките с хитрост и безчестие – към себе си, към хората, към етнографията и към Родината. Катерил съм се по пречките с търпение, с разранени може би пръсти, но не съм криволичил... На такова поведение и подобна откровеност съм учил и много мои ученици – преки и косвени... 8)
Такова признание може да направи в края на живота си човек, който има ясна представа за своя голям и оригинален принос в науката, на която е посветил сили и знания, която е била негов живот и верую. Такава изповед може да направи само човек, огрян от светлия пламък на своето непреходно дело, човек с горещо сърце и чисти ръце9) , подчертава в уводните думи към спомените на Христо Вакарелски Елена Огнянова.
БЕЛЕЖКИ
1. Петър Динеков. Христо Вакарелски. В: Известия на Етнографския институт и музей при БАН, 1963, кн. VI, с. 8.
2. Пак там.
3. Христо Вакарелски. Етнография на България. София, 1974.
4. Христо Вакарелски. Марин Дринов. В: сп. „Родна реч”, 1938, кн. 2, с. 64 – 67.
5. Христо Вакарелски. Марин Дринов и българската етнография. В: сп. „Славяни“ 1956, № 3, с. 15.
6. Христо Вакарелски. Етнография на България. София, 1974.
7. Христо Вакарелски. Моят път към и през етнографията. София, 2002.
8. Пак там.
9. Елена Огнянова. Христо Вакарелски – ученият и човекът. Уводна статия към спомените му „Моят път към и през етнографията“. София, 2002.