Рецензии и анотации
НОВ ПОГЛЕД ВЪРХУ СОЦИАЛНАТА И КУЛТУРНАТА ИСТОРИЯ НА РАННИЯ СОЦИАЛИЗЪМ В ИЗТОЧНА ЕВРОПА
https://doi.org/10.53656/his2021-5-8-ann
Todorova, M., 2021. The Lost World of Socialists at Europe’s Margins. Imagining Utopia, 1870s – 1920s. London et al.: Bloomsbury Academic, 378 p.
С най-новата си книга Мария Тодорова отново ни кани да станем свидетели на процеси на създаване на образи и представи. Този път по-каната е насочена към т. нар. златни години на социалистическото движение: изложението обхваща хронологично онзи около половин век, който е свързван с историята на Втория Интернационал – от 70-те години на XIX до 20-те години на XX век. В заключението към книгата тя споделя своята първоначална неохота да използва отново imagining1), при това в заглавието, и пояснява решението си все пак да го направи – вместо да използва living utopia – не само защото този термин отразява по-плътно нейната идея за социализма в началото на ХХ век с имплицитната утопия, която той съдържа, въпреки желанието му да мисли себе си като неутопия, а и поради предоставената възможност за осмисляне на траекторията на изследванията ѝ от imagining the Balkans до imagining Utopia (с. 251 – 252). Тези размисли всъщност затварят кръга, връщайки ни отново към представената във въведението идея за утопия и необходимостта да се разграничи тя от идеологията въпреки връзката помежду им (с. 6).
The Lost World of socialists at Europe’s Margins. Imagining Utopia, 1870s – 1920s е посветена на опита на европейската периферия със социализма – опит, който е несправедливо пренебрегван от историографията според авторката. Нейната цел е да отправи предизвикателство към доминантния наратив за социализма, в който е важен западният и особено германският социализъм и където акцентът е върху индустриалното общество и работническа класа. Тя избира българския случай като контрапункт не само защото го познава най-добре и защото е попаднала на архивно съкровище, но и защото социалистическото движение в България е едно от най-силните, ако не най-силното социалистическо движение в Източна Европа, при това с изключително интересни за наблюдение и анализ контакти както с немската, така и с руската социалдемокрация.
Монографията се състои от три части. Тодорова ни предлага история, в която залага на три нива на изследване: започва с широкия план на движението на идеите и постепенно стеснява фокуса към характеристиките на групи хора, за да стигне до близкия план на личностите и техния опит. Казано по друг начин, променя мащаба, залагайки отново и идеята за scaling, вече интерпретирана от нея по-рано.2)
В първата част, Центрове и периферии (с. 11 – 78), състояща се от две глави, авторката се противопоставя на установената типология на два модела социализъм до Първата световна война – западен и източен (руски), и се опитва да калибрира по различен начин доминантния наратив. Според нея този бинарен модел е анахроничен и се прилага ретроспективно към периода от края на XIX и началото на ХХ век; доколкото може да става дума за такъв модел, той би бил приложим едва през и дори след 20-те години на ХХ век, след създаването на Третия интернационал през 1919 г. Тодорова ситуира развитието на социалистическото движение в България на фона на европейските процеси, като дискутира и понятието за трансфер на идеи: така например, във връзка с Маркс, който има общо послание, тя споделя мнението, че тези идеи (и самият Маркс) са някак национализирани от германците и едва на по-късен етап са предадени към Източна Европа и към света и възприети от тях. Специално внимание е отделено на отношението на българските социалисти към националния въпрос, който е доминантен в Югоизточна Европа, както и на идеята за балканска федерация.
Проблемът за център и периферия е проблематизиран и през оптиката на материалността, с убеждението за наличието на органична връзка между нещата и практиките, през великолепния пример със 100-те яйца, изпратени от Георги Кирков на Карл Кауцки (с. 72 и сл.). Авторката прави паралел между това действие и практиката селските роднини да пращат яйца на гражданите – българските социалисти в конкретния случай играят ролята точно на селските роднини, репродуцирайки идеята за селяните от периферията, които снабдяват индустриалния немски център. Изводите, които ни представя Тодорова в тази първа част, всъщност ни показват до какви изводи е стигнала тя в търсенето на мястото на българските социалисти: за нея, българският път към модерността може да е догонващ, но в никакъв случай не може да бъде мислен като системно различен; освен това тя е на мнение, че не трябва да се омаловажава приносът на българските социалисти към социалистическите идеи, а именно развиването на оригиналната идея за балканска федерация, макар че този принос така и остава непризнат. И макар че историците работят с това, което се е случило, а не с това, което би могло да се случи (по Йожен Вебер), все пак надеждата на авторката е, че като се чуят и други гласове освен доминантните, това ще ни предложи една различна хармония и друг ритъм (с. 77 – 78).
Втората част е наречена Поколения (с. 79 – 170). Тук Мария Тодорова базира своето изложение на една изключително богата база данни (дигитализирана), съдържаща около 3500 биографии (някои много подробни, други с по-ограничени сведения) на хора, родени през XIX век. След като най-напред въвежда и инструментализира понятието поколение (с. 80 – 84), тя ни предлага задълбочен просопографски анализ на взаимодействията между няколко поколения хора с леви убеждения. Авторката разграничава две по-литически поколения сред хората, за които има данни: при принадлежащите към първото процесите на социализация се случват през първите десетилетия след 1878 г., второто е формирано под въздействието на войните от второто десетилетие на ХХ век. Като формална граница е избрана 1900 г. с убеждението, че родените преди това в общи линии са вече последователи на социалистическите идеи преди Първата световна война. Фокусът е върху първото поколение (родените през втората половина на XIX век). Тук е мястото да споделя, че според мен терминът „българско социалистическо ляво“ (Bulgarian socialist left) е твърде широко дефиниран, включващ например и леви привърженици на аграрните идеи – за сметка на това обаче неговата защита звучи убедително (с. 88).
В трите глави на тази част от книгата Тодорова подхожда по три различни начина към богатата база данни. Най-напред тя подлага данните на количествен просопографски анализ (глава 3, с. 87 – 116), с убеждението, че количеството не само позволява да се говори за точка на насищане, а че дори тази точка е премината (с. 89). Трудно е да не се съгласим с това твърдение. Авторката разглежда данните от гледна точка на дата на раждане, дискутира професионалните занимания на онези, за които има данни, и проследява какво образование са получили. Става ясно, че мнозинството с висше образование са юристи и обяснението на някои от тях, цитирани от авторката, е, че тази професия дава независимост (с. 102 – 103). Внимание е отделено и на смъртта на тези хора: оказва се, че около половината от всички, за които има данни, са убити в годините 1923 – 1925 – „скъпо платен урок по болшевизъм“ (с. 111). След количествения анализ имаме възможност да проследим няколко разказа за образование, или миниобразователни романи (заимствано от немския термин Bildungsroman), които дават представа за това как тези хора стават социалисти (гл. 4, с. 117 – 146). Те са представени на фона на различните идейни влияния (общо социалистически и по-конкретно марксистки), характерни за българското общество през втората половина на XIX век. Влияния, идващи както от запад, така и – особено като по-непознати за западната читателска публика, към която основно е насочена книгата – от изток. В последната глава от тази част авторката поставя под въпрос опозицията между жени социалистки и съпруги на социалисти на фона на развитието на женския въпрос (глава 5, с. 147 – 170). Основните героини тук са Анна Карима и Вела Благоева – съпруги на двамата водачи на социалистическите партии в България, но се срещаме и с Анна Стефанова, Теофана Попова, Анна Маймункова и др. Според Тодорова, когато става дума за тези „невидими“ жени, не би трябвало да има противоречие между „социалистически жени“ и „социалистически съпруги“, въпреки наличието на някои предразсъдъци: не само че не всички съпруги на социалисти стават социалистки заради своите мъже, но има и жени социалистки, които нямат мъже социалисти (с. 165).
Последната, трета част е посветена на емоциите и чувствата. „Имат ли емоциите структура?“ се пита авторката в началото (с.171) и си отговаря положително, тъй като осъзнава колко често те са посочвани като определящи поведението в мемоарите, които изследва и ни представя. Поради това решава заглавието да бъде Структури на чувството (с. 171 – 250), използвайки термина, въведен от Реймънд Уилямс. Подобно на предишната част и тази се състои от три глави, в които Мария Тодорова изследва връзката между субективност и памет, отново на базата на изключително богат архивен материал. Тя прилага подход, характерен за микроисторията (като го предпочита пред другата възможност, животоописание – вж. с. 174 – 177), който именно ѝ позволява да реконструира „структурите на чувството“ – онова, което вдъхновява личностите, които ни представя. Фокусът тук е върху индивидуалния опит – пресечната точка между субективност и памет. Предложени са три биографии на хора и техния емоционален свят: една селска учителка, един адвокат графоман (само четирите запазени тома от неговите „спомени-дневник“ съдържат повече от 1100 страници!) и един икономист – и тримата принадлежащи към първото по-коление български социалисти.
Най-напред ни е представена учителката Ангелина Бонева (с. 179 – 200), която Тодорова определя като „изключителна ‘обикновена’ жена“ (extraordinary „ordinary“ woman – с. 189). В документите, които ни я представят, се наблюдава известно противоречие между това как я помнят другите (в спомени за нея от бивши ученици и колеги, вероятно по повод 100-годишнината на училището в село Припължене, Врачанско) и как се помни тя самата: докато в спомените на другите тя е както учителка, така и патриотка и социалистка, в мемоарите си тя се спира само на учителското си битие. Това разминаване провокира авторката на анализира нейните idem и ipsi идентичности (по Пол Рикьор), т.е. какво съм аз срещу кой съм аз (с. 199 – 200). Бонева е „изключителна“ според Мария Тодорова, защото е учителка социалистка в село, а не в града; именно нейното облекло на селска жена е това, което кара книжаря във Враца да повдигне вежди, когато тя го пита за „Анти-Дюринг“ – историята, с която започва главата за нея (с. 179 – 180). Втората личност, с която се запознаваме, е юристът Тодор Цеков (с. 201 – 228) – социалист, който на два пъти емигрира в САЩ, първо от 1907 до 1911 и после отново от 1924 до 1932 г. Тодорова попада на неговите обемни мемоари-дневници (всъщност нещо като монтаж от извори на две теми, идеологическата му еволюция от македонски националист към социалистически интернационалист и неговия любовен живот), докато преглежда повече от 4000 мемоарни материала в Централния държавен архив – София. Последната среща е с Койка Тинева и Никола Сакаров (с. 229 – 250), социалисти, сключили брак през 1906, разделени от 1911 и получили официално развод през 1922 г. Първо е представена Тинева – племенницата на Кръстю Раковски, и нейният път към социалистическия феминизъм. В мемоарите ѝ присъства точно това – емоционалната ѝ ангажираност с женското движение и със социалистическото движение, а отсъстват каквито и да е препратки към чувства както към Сакаров, така и към Никола Харлаков (мъжа, с когото тя споделя живота си след раздялата със съпруга си). От представените в тази трета част от книгата личности единствено Койка Тинева изпитва реалността на утопията по време на пребиваването си в Москва заедно с Харлаков след 1923 г. Никола Сакаров, от друга страна, е представен като романтичен мъж феминист – не на последно място поради ангажимента му към Висшата социална школа към Българския женски съюз. И в неговия случай липсват споменавания на съпругата, освен в два случая – в посвещението в неговата берлинска дисертация и в писмо, касаещо развода им. Все пак Мария Тодорова има основание да го нарече „романтичен“ и причината е в наличието в архива му на едно изключение от иначе скучните финансови и политически документи – един малък албум-хербарий, в който изсушените цветя и листа са придружени от стихове на немски и на български език (с. 242 – 243).
Трите портрета в третата част, макар и представящи отделни личности, са „нарисувани“ на богат фон: на доста места, имайки предвид, че пише за читатели извън България, Тодорова предлага необходимия контекст накратко. Срещаме информация например за грамотността и значението на образованието в българското общество през втората половина на XIX век (с. 187), за историята на имиграцията на българи в Америка (с. 201 – 202), за политическата ситуация в България в началото на ХХ век (с. 222 – 223) и т.н. Тези вметки са наистина необходими, тъй като, както пише авторката за началото на ХХ век (но това с пълна сила може да се отнесе и към началото на ХХI век), „за някой, седящ на Запад, да речем в Лондон, не би било лесно дори да постави България на европейската карта“ (с. 179), какво остава за град Враца, където Ангелина Бонева влиза в книжарницата през 1911 г., или още повече за село Припължене, където тя учителства.
Заключението на книгата (Coda, с. 251 – 253) е кратко и вече се позовах на него в началото, коментирайки два ключови термина – imagining и scaling. Приложената библиография (с. 327 – 354) отразява богатството на използваните архивни материали, преса, публикувани документи и мемоари, както и използваната академична литература на няколко езика. Списъците на илюстрациите и на съкращенията само допълват образа на академичното издание от висок ранг.
Искам да подчертая, че поканата на Мария Тодорова да си представим утопията и преживяванията на българските социалисти от края на XIX и началото на ХХ век, в никакъв случай не е за пренебрегване. Напротив, приемайки тази покана, читателят получава възможност да се срещне с едно изследване, което е предизвикателство към геополитиката на създаването на знание (в конкретния случаи – идеи), опитващо се да очертае заслуженото място на социалистите от периферията на картата на европейския социализъм в периода на неговия разцвет. То ни предлага и богато разнообразие и преплитания на идеи, поколения, чувства, пречупени и през призмата на пола, особено във втората и в третата част. И накрая, това е книга, писана със страст. Не само заради предците Мария Крушева, с описанието на чиято картичка започва книгата, и Върбан Ангелов, чиито мемоари са използвани – на тях е посветена книгата („To the memory of my grandparents, Maria Krusheva and Vîrban Angelov, realist idealists.“). Значение има и вълнението на професионалния историк, попаднал на съкровище от данни. Самата Тодорова сравнява историка в архива с антрополога на терен и това сравнение е напълно обосновано. Резултатът от нейната работа в архива е една богата и плътна историческа етнография, която свидетелства за умението на авторката да постигне споменатата и от нея „културната интимност“ (по Майкъл Хърцфелд), към която всеки антрополог, но и историк се стреми. За това допринася, не на последно място по значение, и езикът, на който е поднесен наративът – от една страна, строго академичен, но същевременно, от друга, лек за четене, витиеват и предизвикателен, с чудесно балансирано чувство за хумор на места.
Приятно четене на бъдещите читатели!
БЕЛЕЖКИ
1. Имайки предвид добре известната си книга Todorova, M. Imagining the Balkans. Oxford University Press 1997, преведена на български от Павлина Йосифова-Хеберле като Тодорова, М., 1999. Балкани, балканизъм. София.
2. Тук имам предвид скорошния сборник Todorova, M., 2019. Scaling the Balkans. Essays on Eastern European Entanglements. Brill.