Рецензии и анотации
ЕДНО НОВО ИЗСЛЕДВАНЕ ЗА МНОГООБРАЗНИТЕ ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ МЕЖДУ АВСТРО-УНГАРИЯ И БАЛКАНИТЕ
Прешленова, Р. (2017). Австро-Унгария и Балканите (1878 – 1912). София:
Св. Климент Охридски, 342 с. ISBN 978-954-07-42-32-8
Румяна Прешленова е добре известна на занимаващите се с проблемите на българската и балканската история специалисти. Тя изучава трансформацията на българското общество след Освобождението, национализма и интеграцията на Балканите, отношенията на Австро-Унгария с балканските държави, стопанското развитие на България и съседите ѝ, приноса на Германия и Австрия за развитието на българското образование и пр.
Монографията ѝ „Австро-Унгария и Балканите 1878 – 1912 г.“, обхващаща част от посочените проблеми, впечатлява като замисъл и реализация. С нея Прешленова не си поставя за задача „цялостно да представи процесите, фактите и събитията, свързани с политиката на Австро-Унгария на Балканите през 1878 – 1912 г.“, а да направи „опит за синтез на някои важни сюжетни линии на темата“. В първата сюжетна линия – „Хабсбургската монархия в прехода към модерната епоха“, убедително е аргументирана тезата, че Хабсбургската империя е единствената държава, в която преходът към новото време е съпътстван от отслабване на позициите ѝ като велика сила. Посочва се, че двуединната империя е второстепенен фактор, от военна гледна точка, не е водеща по икономически показатели и не се включва в битката за колонии. Изводът, че Австро-Унгария е политически девалвираната държава „без бъдеще“, която запазва статута си на велика сила, защото за останалите велики сили е „олицетворение за стабилност в Централна Европа“, е добре обоснован. Изтъква се, че Австро-Унгария, затворена на запад от обединена Италия и обединена Германия, а на изток – от Русия, се превръща в регионална сила с възможност за активност единствено на Балканите.
В книгата вещо е изяснен „компромисът“ от 1867 г., с който законово се регламентира наличието на три правителства в Хабсбургската империя и превръщането на унгарците в „константна рамка“ на австроунгарската външна политика. Сполучливо са отразени противоречията между австрийското и унгарското правителство при подписването на търговски договори, блокиращата роля на унгарците при всеки опит за осъществяване на равнопоставеност на всички народи в Империята, както и триализмът, третиращ чехите или славяните в положение, равностойно на унгарците, и пр.
Интересна информация е изнесена за евреите, които се вписват в културната и професионалната среда на Австрия и Унгария, но не и на Галиция и Северна Буковина, за регионалните диспропорции – австрийците доминират в западната част на Империята, а унгарците – в източната, за религиозната и езиковата разновидност, за различието между „написаното и практикуваното право на Балканите“, за разминаването между формата и съдържанието на модернизацията в Европейския югоизток, за формирането на „нов национализъм“, проявяващ се като иредентизъм.
Втората част на труда е посветена на Берлинския конгрес. Отбелязва се, че от Берлинския договор до Балканските войни външната политика на АвстроУнгария се определя от Франц Йосиф I и неговите приближени. България е определена като „гореща зона за явно и тайно противоборство между Виена и Петербург“. В работата е откроена ролята на т.нар. персонална връзка, макар да не е еднозначна, в отношенията между Австро-Унгария и България. Изводът, до който достига авторката, е, че за Виена отделянето на Източна Румелия и Македония от Османската империя и обединяването им с България е „сериозен проблем“. Задълбочено са анализирани въпросите за изграждане на железопътни линии, свободата на корабоплаването по Дунава, поемането на част от държавния дълг на Османската империя от България, Сърбия и Черна гора, наложените капитулации на България, изтеглянето на Руския окупационен корпус от Източна Румелия и Княжество България през 1879 г., мандата на Австро-Унгария за окупацията на Босна и Херцеговина и др.
Третата част на изследването е озаглавена „Босна и Херцеговина – балканският възел на Австро-Унгария“. Подчертава се, че от автономна провинция със Санстефанския договор Босна и Херцеговина е деградирана с Берлинския договор в кондоминимум под австрийска и унгарска окупация. Подробно е разгледана реформаторската политика на Австро-Унгария в Босна и Херцеговина в областта на администрацията, банковото дело, образованието, търговията, индустрията, транспорта, селското стопанство. „Австроунгарските власти – пише Прешленова, – възприемат Босна и Херцеговина като витрина на своята цивилизационна мисия на Балканите“. Интересни мисли са изказани за провалените опити на Б. Калай за формирането на интегрално, надрелигиозно „босненско национално самосъзнание“, за възникването на две категории бюрокрация – функционална, състояща се от австрийци, унгарци и пр. с образование и квалификация, всъщност управляваща, и представителна, от местни влиятелни личности, без професионална подготовка, но лоялни към дуалистичната монархия. Коментиран е и т.нар. „колониален подход“ на австроунгарските окупационни власти. Промените в Босна и Херцеговина по австроунгарските стандарти са квалифицирани като „видими и впечатляващи“, а постигнатите резултати в цивилизационно отношение – като „скромни“. Разкрито е стратегическото значение на Босна и Херцеговина за Хабсбургите с оглед на т.нар. „гръцки проект на руската императрица Екатерина II“ за създаване на дъга от държави, сателити на Русия, по южната граница на Австро-Унгария.
Логично в монографията централно място е отредено на Анексионната криза 1908 – 1909 г. Посочва се, че с анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария се слага край на 10-годишното „консервативно сътрудничество“ между Виена и Санкт Петербург на Балканите. Добре е откроена разликата между анексията на Босна и Херцеговина, признаването на българската независимост и присъединяването на остров Крит към Гърция. Формулирани са следните по-важни изводи.
1) Босненската криза е разрешена не само с дипломатически средства, но и с „помирителната сила на парите“.
2) Германия безусловно подкрепя Австро-Унгария, въпреки че съюзът между Берлин и Виена предвижда помощ само в случай на нападение от Русия.
3) Русия, Франция, Сърбия и Османската империя се възползват от Босненската криза за развенчаване мита за цивилизаторската роля на Австро-Унгария.
4) Османската империя използва бойкота като „нов стил“ на политика.
Търговските връзки на Хабсбургската империя с Балканите са проследени на 109 страници. Изтъква се, че Австро-Унгария е реална уния между две държави, в търговско отношение с единна митническа територия и обща търговска политика, която на всеки 10 години е застрашена от разпадане като „стопанска общност“. Балканите са основен обект на австроунгарската търговска експанзия, но икономическите отношения на балканските държави с дуалистичната империя са по-сложни, отколкото с която и да било друга велика сила. Като причина за това се изтъкват „острите икономически противоречия“ между Австрия и Унгария относно насоката на външнотърговската политика на Империята. Унгарците са за ограничаване на търговските връзки с балканските държави в интерес на унгарското селско стопанство, а австрийците са за разширяване, защото те са естествен пазар за австрийската индустрия. В книгата е обяснено как и защо се стига до митническа война между Австро-Унгария и Румъния през 1886 г., продължила 5 години, и между Австро-Унгария и Сърбия през 1906 – 1911 г. Посочва се, че за разлика от войната със Сърбия при митническата война с Румъния тайният военен съюз между Виена и Букурещ се запазва.
Задълбочено е изяснен т.нар. „умерен протекционизъм“, наложен в Европа след смяната през 1890 г. в Германия на Бисмарк с ген. Лео фон Каприви. Разкрита е политическата същност на „декемврийските договори“ от 1891 г., които са в сила до 1903 г. Подчертава се, че новата търговско-договорна система в Европа е в съответствие с интересите на Тройния съюз – Германия, Австро-Унгария и Италия, че с икономически отстъпки Германия си осигурява политическо партньорство с Румъния, въпреки антиунгарските ѝ настроения, и урежда търговските отношения с Османската империя.
Внимание заслужава застъпената в монографията теза, че в политиката на правителствата на Стефан Стамболов и Константин Стоилов с Австро-Унгария не са водещи икономическите мотиви. Авторката отбелязва, че „кабинетът на Стефан Стамболов заема твърда позиция по въпроса (за договорите с Австро-Унгария) не толкова по икономически съображения, колкото като проява на стремеж да отстоява достойнството на българската държава“. Прешленова споделя изразеното от Д. Джорджевич мнение, че сръбско-българската митническа уния от 1906 г. е „мним“ съюз.
В последната част на книгата задълбочено са анализирани съюзът на тримата императори от 1873 г. – Германия, Австро-Унгария и Русия, подновен през 1881 г., споразумението между Франц Йосиф и Николай II за запазване статуквото на Балканите, действащото австроунгарско-руско консервативно сътрудничество „като усмирителна риза“, иредентистките стремежи на българите, Новопазарската железница, за която се застъпва Австро-Унгария, и Адриатическата железница, за която настоява Сърбия, проектираните мостове на Дунава между Сърбия и Румъния и България и Румъния, признаването на армъните като отделна народност в Македония и др. От научни позиции е коментирано „Начертанието на Гарашанин от 1844 г. “. Засегнат е и въпросът за изграждането на Балканския съюз между Сърбия, Гърция, Черна гора и Румъния през 1866 – 1868 г., като част от плана на създадения през 1862 г. под патронажа на княз Михаил Сръбски комитет за национална пропаганда със задача подготовка на „революционна война“ срещу Османската империя.
В заключителната част на книгата се подчертава, че от 1792 г. до 1914 г. Хабсбургската империя нито веднъж не води истинска война в Югоизточна Европа, а всичко постига с дипломатически средства. В подкрепа на този верен извод ще посочим, че с представената през март 1878 г. от Андраши на граф Игнатиев „Програма за споразумение“ Австро-Унгария се стреми срещу запазването на Санстефанска България без Лозенград и Македония, с изключение на източните ѝ части, да си осигури доминация върху 4/5 от Балканския полуостров. Добре би било да се разшири казаното за срещата между Изволски и Ерентал в замъка Бухлау. На нея руският външен министър води разговор и поема ангажименти без знанието на Николай II и премиера Столипин, разчитайки на подкрепата на лидера на опозицията А. И. Гучков. Интерес представлява и позицията на престолонаследника Франц Фердинанд и приближените му, които не крият желанието си да бъде подновен Съюзът на тримата императори – Русия, Австро-Унгария и Германия, тъй като за тях е по-ценно приятелството на Русия, отколкото присъединяването на Босна и Херцеговина. Направеният в края на труда анализ на историографската ситуация по темата обогатява познанията ни по коментираните проблеми и позволява на читателите релефно да откроят авторовите приноси във всеки един от тях.
Preshlenova, R. (2017). Austro-Hungary and the Balkans (1878 – 1912). Sofia:
St. Kliment Ohridski, 342 pp. ISBN 978-954-07-42-32-8