Резюме. Изграждането на българския православен храм „Св. св. Кирил и Методий“ в Будапеща е важно събитие в историята на българската общност в Унгария. То е пряко свързано с разгръщане и обогатяване на нейния духовен живот и нуждата от истинска култова сграда, която не само да задоволи религиозните потребности на общността, но и да покаже нарасналото национално самочувствие и възможности на българите в Унгария.

Ключови думи: Hungary, church, society, faith

През първата четвърт на XX в. българските духовни институции тук са вече изградени. В 1914 г. се основава Дружеството на българите в Унгария; през 1916 г. – българската църковна община в Будапеща; през 1918 г. прозвучава звънецът на първото българско училище в унгарската столица, а на 24 май е осветен новооткритият параклис „Св. Кирил и Методий“ в отстъпения за целта от Д. Димитров апартамент на ул. „Лоняи“ 11. През 1921 г. българското Генерално консулство е издигнато в ранг на легация, а през есента на същата година в Будапеща пристига и първият легационен свещеник – протойерей Стефан Ничев. Не остават назад и живеещите извън столицата българи. Пак през същата година в Мишколц те основават своя църковна община, а през 1924 г. и училище, като филиал на будапещенското. Малко по-късно, през 1932 г., българите в Пейч също създават църковна община „Св. Иван Рилски“ и откриват параклис, носещ името на рилския светец. На фона на този богат духовен кипеж на дневен ред излиза и въпросът за изграждането на представителен български църковен храм.

Инициативата се поема от Дружеството на българите в Унгария в сътрудничество с Българската легация. През 1925 г. започват преговори с главния кмет на Будапеща д-р Ференц Репка за предоставяне на подходящ парцел за строежа на църковен храм и училище. Преговорите са улеснени от обстоятелството, че българската страна вече е предоставила безплатно в София, на ул. „6-и септември“ 57, място за строежа на сграда за унгарско посолство. Българската легация внася в будапещенското кметство идеен архитектурен план за строежа на църква и училище, изготвен от инж. П. Тодоров. Преговорите приключват успешно през 1930 г., а през декември желанието на българите е вече удоволетворено. Будапещенското кметство им подарява парцел за строежа на ул. „Вагохид“, в IX район, в размер на 597,4 нейдсьогъол (или малко над 2000 кв. м) – квадрат със страни приблизително 45/45 метра. Предоставеният от инж. П. Тодоров идеен план е предвиждал изграждането на двуетажна училищна сграда във форма на буквата „П“ за около 100 ученици, с четири учебни стаи, три стпални помещения, столова, кухня, канцелария на свещеника, жилище за домакина, занимални и др. В средата на обграденото от училищната сграда пространство е трябвало да бъде разположена еднокорабна църква, построена във възприетия през XIX в. в европейската църковна архитектура бароков стил, подобна на православната църква на пл. „Петъофи“ в Будапеща, съществуваща и днес. Цялото искане на българите било подкрепено с убедителни доводи, с подходящ архитектурен план и пр., което убедило будапещенското кметство в крайната нужда от осъществяването на проекта. В договора за дарението на парцела обаче има точка, която влиза в предоставения архитектурен проект, тъй като в нея е залегнало искането на унгарската страна църквата да бъде проектирана от унгарски архитект. Какви са причините за това, не е известно. Вероятно въздействие са оказали различни обстоятелства – от лични познанства до чисто икономически интереси, тъй като стопанската криза от края на тридесетте години още не е отшумяла и поръчките за култови и обществени сгради не са били много. Договорът предоставял на българите парцел за вечно ползване, при условие че ще бъде използуван за строеж на църква и училище. И още – строежът да започне в рамките на една година и да бъде завършен за три години.

Как е възложено проктирането на църквата на унгарския архитект Аладар Аркаи (1868 – 1932), не е известно и поне засега не разполагаме с конкретни данни. Това е станало по всяка вероятност в началото на 1931 г., за което говори един план на комплекса, различаващ се по размери от проекта на инж. П. Тодоров. Този план е по-скоро архитектурна скица, правена повече на ръка, вероятно при преговорите с възложителите на строежа и поради това не е подписана от архитекта. Неговият подпис и печат – „Аладар Аркаи – архитект – Будапеща I, ул. Варшамайор 54“ – фигурират обаче върху плановете на църквата, изготвени през периода юни – септември 1931 г .

Аладар Аркаи се изявява като талантлив архитект, художник приложник и живописец, представител на така наречения „изчистен унгарски стил“, съчетаващ в себе си традициите на унгарската архитектура с модерни за времето течения. Завършва архитектура в Будапеща и участва в изготвянето на няколко значителни проекта в столицата – като например палатата „Вигадо“ в Буда, паметник на св. Гелерт и др. По негови проекти са построени реформатските църкви на ул. „Фашор“, на ул. „Варошмайор“ в Будапеща и в гр. Дьор, кметството и пощата в Мохач и др.

Българският православен храм е седмата култова сграда в творчеството на Аладар Аркаи. В нея той дава материален израз на желанието на българите за изграждането на църковен храм и училищна сграда, които да въплътят в себе си живия българския възрожденски дух на нашите сънародници в Унгария за знание, просвета, вяра в Бога и обич към родната земя. Далече от родината-майка, но съхранили духовната си връзка с нея, с изострено национално чувство и верни на своите деди, именно в тези две институции те виждат опорите на своята българска национална принадлежност. Спомена по родината и вярата в българското име те влагат в дарителската си щедрост, намерила толкова ярко проявление в унгарската столица. За съжаление, не са ни известни запазени документи, но в събирането на средства безспорно са участвали всички българи в Будапеща. За тях това не е въпрос на удоволетворяване на преходно възникнала потребност, а израз на утвърденото национално самочувствие и достойнство, на повеля за цялата общност, в чието изпълнение трябвало да се включи всеки родолюбив българин. Само така може да си обясним това дело, тази жертвоготовност на сънародниците ни в името на българщината. Събраните от тях около 70 хиляди пенгъо (значителна за времето си сума) обаче се оказват достатъчни за изграждането само на храма. Училищната сграда не е била построена, но българско училище в Будапеща съществува и до днес. Бушуващата световна икономическа криза вероятно си е казала думата, но създаденото от българите и днес ни изпълва с благодарност към нашите предци и ни кара да бъдем горди и истински признателни за стореното от тях.

От запазените планове, архитектурни скици и рисунки можем да проследим развитието на архитектурния замисъл на автора от началния етап на проектиране до завършването на строежа. Впрочем Аладар Аркаи почива на 2 февруари 1932 г., т. е. няколко месеца преди завършването на църквата (месец май), което се осъществява вече под ръководството на неговия син Берталан Аркаи (1901 – 1971), също архитект. Както вече споменахме, замисълът на проектанта бил да създаде цялостен архитектурен ансамбъл, който да се впише хармонично в строителния фон на околността. От една страна, да не бъде чужд на унгарската архитектурна традиция, а от друга – да показва, че става дума за една нова по предназначение, замисъл и изпълнение култова сграда. За това говорят опитите му да ориентира църквата хармонично спрямо заобикалящата я училищна сграда, уличното платно на „Вагохид“ и пресечката „Фехер холо“ (тогава ул. „Ленке“), така че зрително да бъде възприемана максимално добре от широката улица „Вагохид“ и входът да е откъм пресечката, а около нея училищната сграда е във формата на буквата „Г“. По-късно обаче Аркаи се отказва от този вариант и разполага църквата перпендикулярно на „Вагохид“, както изглежда и днес, а училищната сграда е трябвало симетрично да обхване църквата от север, изток и юг. Това може да е станало и по желание на възложителя, тъй като в източноправославната църковна архитектура олтарят на църквата трябва да гледа на изток. Възможно е причините да са били от чисто градоустройствен характер, което обаче е много по-малко вероятно. Още повече че и оригиналният български идеен проект е предвиждал такова пространствено решение.

По-нататък строителството продължава в следния хронологичен ред:

– На 23 април 1931 г. будапещенското кметство взема решение да увеличи размерите на подарения пярцел на 915 нейдсъогъол (или около 3074 кв. м).

– На 24 май 1931 г. ръководителят на Българската легация Стоян Петров, в присъствието на много българи, тържествено полага основния камък на църквата.

– През юни 1931 г. Аладар Аркаи представя изготвения проект в мащаб 1:50 с приложени към него чертежи.

– На 13 юли 1931 г. столичното кметство издава разрешение за строежа, като поставя единственото условие централната ос на църквата да бъде перпендикулярна на ул. „Вагохид“.

– На 1 септември 1931 г. проектантът прилага и цветната разработка на плановете. От тях се вижда несъществена разлика между плана от месец юни и този от месец юли. Първият предвижда външността на цялата църква да бъде облицована с окрайчени каменни плочи, а вторият – такава облицовка да се направи само на фасадата и страничните арки, а останалата част да бъде покрита с обикновена хоросанова мазилка.

Малко е трудно да се проследи по-нататъшната история на строителството, тъй като се явяват някакви допълнителни доразработки относно разполагането на църквата в средата на уголемения парцел, за което формално трябва ново разрешение за строеж. Освен това българската страна още не е била подписала протокола за дарение. Така и строителството не започнало чак до септември. Изглежда обаче, че и това е станало съвсем наскоро, защото изготвянето на железобетонната конструкция и изливането на бетонните арки е трябвало да стане преди настъпването на зимата. Строежът, изпълнен в тухлена зидария, наистина е завършен още през съшата година, което показва едно наистина напрегнато строително темпо.

На 24 май 1932 г., в Деня на славянската култура и на патроните на храма „Св. Кирил и Методий“, свещеник Стефан Ничев освещава църквата и отслужва първата литургия в нея – точно една година след полагането на основния камък.

През есента на 1932 г. се извършва и благоустройството на терена около църквата. С писмо от 22 ноември Будапещенското градинарско сдружение пише писмо до главния кмет на Будапеща и му изпраща плановете и бюджета, възлизащ на 2700 пенгъо, необходими за благоустройството на терена. Същевременно българите искат и парична помощ от кметството. Молбата им е удоволетворена и с писмо от 30 ноември кметството им отпуща 800 пенгъо.

Българската православна църква в Будапеща е забележителен архитектурен паметник. Тя е единствената култова сграда в Унгария, построена в стила на византийското култово строителство. По план представлява кръстовидна византийска базилика с купол, поддържан от висок кръгъл барабан, полукръгла олтарна абсида и открита аркирана нартика с камбанария над нея. Естествено е да се предположи, че след като църквата е строена за българите и с техните средства, те ще да са предявили пред проектанта някои искания (освен литургическите изисквания на православието), които да подчертаят именно българския є характер.

За тази цел Аладар Аркаи добре се е запознал с историята на средновековната българска архитектура. Имайки зад гърба си опита от строителството на шест култуви сгради, за него този проект несъмнено е станал ново творческо предизвикателство. Налагало се не само да задоволи желанията на българите, но и да изяви и себе си като творец с високи професионални качества. А това е могло да стане, като съчетае някои характерни елементи на българската архитектура с разбиранията си на модерен унгарски архитект с богата фантазия и изтънчен художествен вкус. В плана на църквата няма да бъде трудно да намерим аналогия с някои от кръстокуполните църкви в Преслав, Несебър, централната църква в Бачковския манастир и др. Да не говорим за високия кръгъл барабан, поддържащ централния купол, много по-плосък от външната страна, който е един от най-често срещаните елементи на българската средновековна култова архитектура. Такова архитектурно решение в Унгария намираме само в будапещенската българска църква, което още повече увеличава стойността є на оригинален паметник на културата.

Погледнем ли я отдалече, ще забележим видима прилика на нейния купол (камбанарията) с този на храм-паметника „Св. Александър Невски“ в София. Той е изграден над нартиката от осем железобетонни колони, лежащи върху осемстенен барабан, облицовани с медна ламарина. Те са поставени на висока (3,35м) четиристенна основа с три аркирани прозореца откъм фасадата. Така преосмислена и опростена, конструкцията на Аркаи е модерно архитектурно решение, сходно с кулите на католическите барокови църкви. В куполното помещение е поставена камбаната. От север и юг нартиката е с по пет прозореца, които хвърлят обилна светлина към вътрешността на храма. Централната част на източната страна се заема от олтарната абсида. Западната нартика е трисводна, там е главният вход, а над него – кръгъл прозорец. Покривът е от „турски“ керемиди, но по време на войната църквата е пострадала и при поправката є керемидите са заменени с медна ламарина.

Покриването на купола (камбанарията) с медна ламарина било нещо ново за унгарската култова архитектура. Някои автори предполагат, че идеята за облицоване на кулата на католическата църква в Балатонбоглар (строена от арх. Иван Кочиш през 1932/33 г.) с медна ламарина е заимствана от българската църква на Аркаи Аладар.

Влезем ли в храма, обхваща ни чувство за лекота, просторност, скромност (липсват архитектурни украси), непретенциозност и някаква своеобразна интимност, която като че ли струи от белите стени на църквата. (Не разполагаме със сведения, че е било обмисляно изписването на църквата.) Те са обилно осветени от множеството прозорци (42 в цялата църква!), на които Аркаи безспорно е възложил не само конструктивна, но и важна сакрална роля в цялостното естетическо и художествено въздействие на храма. Че архитектът отдава такова голямо значение на светлината, говори и фактът, че в оригиналните проекти стъклата са богато украсени с разнообразни цветни геометрични фигури. Най-вероятно е те да са били изработени от снахата на Аркаи – Лили Стейло, приложничка, която е автор и на прозорците в църквата на ул. „Варошмайор“. За съжаление, те също са изпочупени през войната и понастоящем са заменени с обикновено катедрално жълто стъкло, чието въздействие е далече по-слабо.

Най-забалежителната част във вътрешността на храма е иконостасът. Той е пренесен от стария параклис на ул. „Лоняи“ след построяването на църквата и приспособен към нейните размери. Не е известно от кого е изработен и има проста дърворезбена украса, боядисан е със синя блажна боя. С дърворезбен растителен орнамент са украсени само „царските двери“, върху които е изобразена темата „Благовещение“ – от лявата страна (като застанем с лице към иконостаса) – архангел Гавраил, а от дясната – Св. Богородица. Над арката на „царските двери“, в дърворезбена рамка е сцената „Тайната вечеря“, а над нея – кръст с разпятието. Вляво от тях е иконата на Св. Богородица с Христос (всички икони върху иконостаса са в цял ръст). В долния ляв ъгъл има надпис: „Дар от Мария Стоянович, Будапеща 1918 г.“ (съпруга на Ив. Стоянович, за когото ще стане дума по-долу). До нея – патроните на църквата Св. Кирил и Св. Методий. Следва олтарната врата отляво, върху която е изобразен архангел Михаил с меч в ръка. Върху нея също има надпис: „Дар от г-ца Мара Векилска в памет на покойния є брат (?) майор Георги Векилски, паднал за Родината“. Следва най-лявата иконостасна икона на Св. Иван Рилски. От дясната страна на „царските двери“ е иконата „Исус Христос благославящ“ с надпис в долния ъгъл „Дар от г-н Иван Стоянович, Будапеща 1918 г.“ – български генерален консул в Будапеща, който подарява на параклиса на ул. „Лоняи“ тази икона при откриването му през 1918. До нея е иконата на Св. Йоан Кръстител. Върху дясната иконостасна врата е изобразен архангел Рафаил, на лявата ръка на който е окачена риба. Това е рядка иконография, особено пък върху такава голяма иконостасна икона. (Става въпрос за библейски лица Товит – баща и син (книга на Товит 11:3). По-често срещана иконография е архангел Рафаил – лечителят на човешките недъзи, да води за ръка малкия Товит, който хванал една риба в р. Тигър и с нея излекувал слепотата на баща си. До нея е иконата, изобразяваща цар Борис Покръстител с меч в дясната ръка и кръст в лявата. Върху нея има надпис, но не може да се разчете.

Под иконите от двете страни на „царските двери“ са изписани образите на четиримата евангелисти Матей, Марко, Лука и Йоан със символите. Иконите са рисувани от един и същ художник, изпълнени са в традиционния за началото на века религиозно-академичен стил и имат повече историческа, отколкото художествена стойност.

Българският православен храм „Св. Кирил и Методий“ в Будапеща е обявен от кметството в район „Ференцварош“ за защитен от Закона паметник на културата. Това е признание не само за неговия проектант, но и за българската общност в Будапеща, която е дала своя принос в духовното и материалното обогатяване на унгарската столица.

В края на 2002 г. върху стената на храма бе поставена паметна плоча в чест на 85-годишнината от основаването на Българската църковна община в Будапеща и 70 години от построяването на храма.

През 2000 г. със средства, отпуснати от унгарската държава, в църковния двор бе изграден параклисът „Св. Трифон“ по проект на инж. Владимир Енчев.

Заедно с културния дом, намиращ се срещу църквата (строен през 1957 г. също от дарения на българите), комплексът представлява истински духовен и културен център на българското присъствие в Унгария.

БЕЛЕЖКИ

1. Текстът се препечатва със съкращения от сборника „Тома Вишанов и неговата епоха“. Будапеща: Български Културен Форум. 2009 г.