Всеки човек е искра от Вселената, всеки сам е една вселена, тук, на Земята, идваме за да отдадем това огънче, преди да се превърнем във Вечността, за която човешкият разум няма представа....

Докато сме живи сме залутани в нашето триизмерно битие... и се стремим да го преодолеем в търсене на четвъртото. ..

В дължината на пътя, в широтата на възгледите, във височината на духовния порив се опитваме да бъдем честни, справедливи и добри – да бъдем човечни...

Отдадената вселенска искра носи светлината и топлината в един диалог на човешкото ни присъствие сред другите... затова някои оставят просветлени и стоплени души в съприкосновението си с другите човеци...

Професор, доктор ИВАН ИВАНОВ от Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ е всичко това.

Той остава такъв не само за своите колеги, но и за всички, които животът среща с него в един диалог – диалог за човека у детето, у родителя, у преподавателя... Живите продължаваме този диалог... ДА СЛЕДВАШ ПЪТЕКАТА НА УЧИТЕЛЯ, Е НАЙ-ДОСТОЙНАТА ПАМЕТ ЗА НЕГО...

Тази година (2017) проф. Иван Иванов щеше да навърши 60 години.

Липсва, много липсва!

Липсват научните спорове и ненаучното споделяне, снизходителният и добронамерен поглед при изказани тези и идеи, които не подкрепя и веселият пламък в очите му, когато е открил аргументи в подкрепа на тези идеи, както и усмивката, с която очаква да чуе: „Нали ти казах...“ Липсва странното му чувство за хумор, което някои хора не разбираха. Липсва спокойствието, което внасяше с присъствието си. Липсват онези чисто човешки споделени мигове – за децата, за родителите, за нас самите...

А казват, че годините лекуват...