Резюме. Статията представя издадения през 1896 година в Солун „Малъкъ турско-български речникъ“. Внимание се обръща на живота на неговия съставител – Стоян Тилков, и на ролята на този труд за развитието на българската тюркология. На базата на примери и препратки към съвременната им употреба авторът създава цялостна представа за организацията и спецификата на речника.

Ключови думи: Turkology, dictionary, Turkish language, Bulgarian language

През 1896 година в град Солун е отпечатан така озаглавеният турско-български речник, изготвен от видния български културен, църковен и обществен деятел от Македония Стоян Тилков. Не ни е известно досега някой да е представял пред българската наука и общественост този пионерски труд на автора, качествата и особеностите на който заслужават внимание. Речникът представлява интерес за турската и българската диалектология, както и за изследването на тюркско-българските езикови контакти в исторически план.

От вътрешната заглавна страница на речника става ясно, че той е „издание и печат на книжарницата на „Г. К. Самарджиев и С-ие в Солун и Прилеп“.

Въпреки че авторът на речника го е обявил за „малъкъ“, това определение не можем да приемем буквално поради 614-те страници, които той съдържа и които съвсем не подхождат на това определение. Форматът му обаче наистина е малък, което улеснява неговото пренасяне и използване в различни условия.

В печатните издания информацията за Стоян Тилков е съвсем оскъдна и затова сме принудени да предложим на читателя само малкото по обем, но точни данни за него, които открихме в Уикипедия.

„Стоян Тилков е български юрист, просветен деец и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Биография:

Стоян Тилков е роден на 18 януари 1870 г. в демирхисарското село Кърчово, тогава Османската империя. Завършва турската гимназия в Солун през 1893 г. и право в Цариград през 1897 г. В периода 1897–1904 година е преподавател в Цариградската българска духовна семинария и същевременно е член на Цариградския революционен комитет на ВМОРО. Между 1904–1906 година е секретар на българската църковна община в Сяр. След Младотурската революция от юли 1908 година участва в дейността на Съюза на българските конституционни клубове. На втория конгрес на организацията е избран за представител на Цариградския вилает в Съюзния съвет. Сътрудничи с Панчо Дорев и става член на турския сенат.

По-късно преподава турски език в Софийския университет.“

От данните за Стоян Тилков в интернет, както и от предговора към речника, става ясно, че още преди да е завършил юридическото си образование в Цариград, авторът е бил изготвил и публикувал труда си. Впечатляващи са подбудите за написването му и затова тук ще ги приведем дословно.

„Нуждата от научаването на турския език отдавна е съзната у насъ, това се вижда и отъ программитý на нашитý училища, дýто той държи едно видно мýсто. Обаче, нýманаието поне на най-необходимитý спомагала по този труденъ нъ и отъ голýма полза за насъ езикъ, прýчи на добрия успýхъ.

Водимъ от мисълтьта да улеснû що-годý изучванието му в нашитý училища, азъ се завзýхъ за съставянието на този Малъкъ Турско-български річникъ, ако и да съмъ знаялъ всичкитý мąчнотии съпровождающи подобно прýдприятие.

Турския езикъ понеже е взаимствувалъ отъ арабския и персийския езици, особено от първия, извýстенъ като единъ отъ най-богатиі езици на свýта, прýдставлява доста мąчнотии при точното прýдавание значението на думитý, даже и за по-обработенитý езици от българския. До сега издаденитý турскофренски річници потвърдяватъ това.

Прýдлагаемия рýчникъ, понеже е прýдназначенъ главно за новоучащитý турски езикъ, то за да бąде общедостъпенъ, гледалъ съмъ да не се уголýмява обемът му, като съмъ внимавалъ да съдържа само най-употрýбителнитý думи, съ изключение на заетитý отъ френския и други западни езици, които се употрýбяват и въ българския езикъ, слýдователно извýстни намъ.“

След това представяне на Стоян Тилков и на мотивите, от които е бил воден, за да напише „Малъкъ турско-български речникъ“, ще направим кратък тематичен преглед на неговия труд, който е крачка напред в развоя на българската лексикография в онова време.

Буквите и знаците, които Стоян Тилков използва за транскрибиране на заглавните думи, не представляват научна звукописна система. Те са само практическа уредба, предназначена за нуждите на широк кръг българи, които да бъдат улеснени при усвояването и изговора на турските думи. Тя е съставена почти изцяло от буквите на използваната в онова време българска азбука.

Ако за предаването на повечето турски звукове съществуват подходящи български букви, то за предназначените закръглени гласни ö и ü използваните писмена бележат само някои качествени особености на двата турски вокала. В учебниците по турски език за чужденци обикновено се твърди, че те съвпадат съответно с френските гласни eu и u, което е неточно. Подобен изговор звучи комично и подигравателно.

Звуковете на турските думи, които предаваме с буквите на съвременната турска латиница, в речника са предадени по следния начин:

a – а: ак ‘бял’

b – б: бал ‘мед’

c – дж: джам ‘стъкло’

ç – ч: чам ‘бор’

d – д: дурмак ‘спирам; стоя’

e – е: ет ‘месо’

f – ф: фес ‘фес’

g – г: гери ‘назад’

ğ – г’ ( γ) : дог’ри ‘право, вярно’, ‘баяг’ и ‘обикновен’

h – х: ахмак ‘глупак’

ı – ъ, ą: сąг’ър ‘добитък, вол’

i – и: биз ‘ние’

j – ж: женде ‘изпокъсан’

k – к, кь: бакмак ‘гледам’, сюртюк ‘скитник’

l – л, ль: ал ‘розов’, гюзел ‘хубав’, ешиль ‘зелен’

n – н: кан ‘кръв’, дана ‘теле’

o – о: бол ‘изобилен’, олмак ‘ставам, бивам’

ö – йо, ьо: йод ‘жлъчка’, кьор ‘сляп’

p – п: пуси ‘засада’, иплик ‘конец’

r – р: каръ ‘жена, съпруга’

s – с: сиз ‘вие’, кузи ‘агне’

ş – ш: каш ‘вежда’, шарт ‘условие’

t – т: бут ‘кълка, крак’, юг’урт ‘кисело мляко’

u – у: дурмак ‘спирам, стоя’, мум ‘свещ, восък’

ü – ю: дюз ‘равен’

v – в: вар ‘има’

y – й: калай ‘калай’, сайги ‘уважение’

z – з: къз ‘момиче, девойка’

както и съчетанието ya – я: яли ‘бряг, крайбрежие’

Единственият знак в писмената уредба е дефисът (малката отвесна чертичка), изписан на десния горен край на буквата г – г’ за означаване на спирантното г (γ) : юг’урт ‘кисело мляко’, сąг’ър ‘добитък, вол’.

Комбинаторните явления в турската езикова практика в Западните Балкани са типична тяхна черта. Те са довели до значителни промени на вокалната система на турските говори. Заетите турцизми в съседните балкански езици запазват тези изменения, най-забележим резултат от които е нарушената вокална хармония.

Редукцията на отворените и неударени гласни е широко застъпено явление на турските говори в Македония. След заглавните думи в речника, в които има редуцирани гласни, не посочваме книжовното им съответствие, от което биха могли да произлизат, понеже засега остава неизяснен въпросът дали редукцията е настъпила допълнително на мястото на първичната и преди употребявана гласна, или се е получила спонтанно при усвояването на турския език от торбеши и помаци като субстратно влияние.

Ето и примери от речника, които илюстрират наличието на вокална редукция, чужда на турските езици:

бюджек ‘буболечка’ (88), бури ‘тръба’ (101), буг’аз ‘гърло; проход’ (101), бюлюк ‘стадо’ (103), чивик ‘пъргав’ (420), кумши ‘съсед’ (423), турти ‘утайка’ (349), кури ‘сух’ (420), кюпри ‘мост’ (449), уг’лан ‘малък слуга’ (68), илчи ‘пратеник, посланик’ (78) и др.

Елизията, или по-точно сливането на съседни звукове, между които може да е отпаднала впечатляващо палаталната съгласна y (й), променя задноезичните гласни в предноезични и по този начин се нарушава вокалната хармония.

Нарушаването на вокалната хармония при някои афикси (наставки и окончания) е характерна фонетична особеност в западнобалканските турски говори, която е намерила отражение в речника при транскрибирането на турските примери:

даи ‘вуйчо’ (227), каиш ‘ремък’ (403), каик ‘лодка’ (403), иртмак ‘късам, съдирам’ (605), игин ‘куп’ (606) и др.

Наставката -и (срвн. -ı4): куши ‘надбягване’ (421), бури ‘тръба’ (99), съзи ‘болежка’ , рти ‘тежест, тегло’ (338) и др.

Наставката -ги/-ки (срвн. -gı4/-kı4): сайги ‘уважение’ (319), баски ‘уред за притискане’ (83) и др.

Наставката -ди/-ти (срвн. -dı4/-tı4): патърди ‘шум, врява’(109), чатърди ‘скърцане, трясък’ (185), съкънти ‘притеснение’ (332), соинти ‘обир’(330) и др.

Наставката (< окончанието) -си (срвн. -(y)ası/-(y)esi): ятси ‘време за лягане, време за спане’ (78).

Интересни лексикални особености в речника се наблюдават както в турските заглавни думи, така и в обясненията им на български. Съставителят е отбелязал, че умишлено не е включил думи от западните езици и такива от турски, които имат пълни съответствия в български, за да не увеличава излишно обема на помощното пособие. Като подчертаваме отново значението на част от заглавните турски думи и на някои български думи от тълкуванието им, добавяме, че самото им наличие, формата и значението им са база за изследване по диалектология и историческа граматика на двата езика. Като илюстрация на тази възможност ще се спрем на определени примери от тях.

Остарелият за времето си и малко известен османизъм женде е обяснен по следния начин – ‘вýтъхъ, закърпен’ (296). Употребеният прабългаризъм диал. вèтък/ вèток е разпространен от Мизия до Македония.

Широко известни и употребявани в турския език са българизмите пиличъ ‘пиленце’ (115) и плячка ‘обир; плен’ (115) (Ерен, 1999: 333–334).

Нарочно ще отбележим думата балабан, тук със значение ‘дебел, пълен’ (85), която според някои писмени извори и турски диалекти в Македония е българизъм. Куриозното в случая е приписваното значение на този божем българизъм в някои османски речници – ‘мечка’. Етимологията на балабан с подобно значение е тюркска и пределно ясна по състав. Първият елемент е бал ‘мед’, а вторият обан > абан, причастие на глагола оп(б) - ‘лапам, лакомо гълтам’, сиреч обан ‘лапащ, гълтащ’. Значи, мечката е определена като ‘лапаща мед’. Същият глаголен корен е основа на турцизма obur ‘лаком’, на тюрцизма опыр, obur, вапар и българизма въпър, вампир и други негови варианти. Без съмнение източнобългарската „Баба Гълта“, с която плашат непослушните деца, съдържа елемент, който е табуирана форма на животното мечка.

Наред с книжовното название на хляба ekmek в речника е включен и диалектизмът etmek idem (12), употребяван в различни турски диалекти, както и в повечето тюркски езици (Севортян, 1974: 254–257).

С местното диалектно значение е обяснена думата бунак ‘престарял’ (101), докато по-разпространено е значението ‘глупак, оглупял’, което е първично и по-древно от посоченото в речника.

Друг разпространен в българското народностно езиково пространство прабългаризъм, употребяван като нарицателно съществително и като лично име, е крагуй. Тук той е обяснение на персизма в османския език шахин ‘сокол, крагуй’ (300). Среща се и като име на селища и местности. Звателната форма на крагуй – кръго! сме регистрирали в песенния фолклор на беломорските българи: „Кръго ле, пиле шарено!“.

Въпреки солидното си образование на турски и отличното владеене на писмената османска реч Стоян Тилков, очевидно под влияние на турския, говорен от турци и българи в Югоизточна Македония, допуска в речника българизми от типа лика ‘лице, физиономия’ (463), вероятно от израза лика-прилика, който турците никъде другаде не употребяват и не знаят.

Накрая ще отбележим, че приемаме този труд на Стоян Тилков за скромен принос в развитието на българската туркология и като пример за бъдещи тюрколози как може да се служи на обществото.

ЛИТЕРАТУРА:

Eren, Hasan. (1999). Türk Dilinin Etimolojik Sözlüğü. Ankara.

Севортян, Э. В. (1974). Этимологический словарь тюркских языков. Москва.

Уикипедия: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD_%D0%A2%D0%B8%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D0%B2, посетен на 14.12.2012