Резюме. В настоящата статия е направен опит да се представи конструирана и реализирана музейна образователна програма, изградена върху специфична интерпретация на отношението „реално – виртуално“ с посредничеството на изкуството на основата на разработена и представена в Националния военноисторически музей експозиция, посветена на Втората световна война. В оценката и реализацията на музейната програма участват 4 студенти, 8 музейни специалисти и 48 посетители на изложбата. Представени са данни, свързани както с подготвителния етап на програмата, така и с основните дейности, осъществени реално и виртуално по време и след музейната експозиция, и получените резултати.

Ключови думи: museum; virtual museum; museum education; virtual exhibition; contemporary art

Отношението „реално – виртуално“ и неговата интерпретация и измерения през последните години се превръщат едновременно и във фактор за кардиналните промени във и около нас, и в отправна точка за анализи на случващото се, и в основание за конструирането на работещи модели в различни области на живота. Обект на анализи от философи, социолози, политолози, икономисти, то продължава да предизвиква дискусии и различни гледни точки за същността и спецификата на своите проекции в различни сфери на обществения живот – Г. Лозанов, С. Минева, О. Харизанова, Пл. Павлов. Сред тези обсъждания между идеите и тълкуванията за реалното и виртуалното сами по себе си, като изходна основа за определяне на границите на тяхното отношение, се появява и проблемът за изкуството – Г. Лозанов, Пл. Павлов.

В настоящата статия е направен опит да се представи конструирана и реализирана музейна образователна програма, изградена върху специфична интерпретация на отношението „реално – виртуално“ с посредничеството на изкуството на основата на разработена музейна експозиция.

Реално и въображаемо (или виртуално) – реинтерпретация на музейна експозиция чрез средствата на съвременното изкуство

В подхода си към изясняване на същността и особеностите на виртуалната реалност Пл. Павлов стига до извода, че е необходимо да се обясни първо какво е реалност въобще. В опит да намери стабилни отправни точки за анализ, той използва интерпретацията на Хайнц Пагелс: „Разбрах, че „реалността“, както времето и други дълбоки проблеми, е просто разбирана и усещана, но почти е невъзможно да бъде пълно изразена в езика. Попитайте някого какво са реалността и времето и той ще ви каже, че отговорът е очевиден. След което ще започне да обяснява, задъхвайки се от метафори, опитвайки се да изрази нещо неизразимо с ограничените възможности на езика“ (Pavlov, 2011).

Признавайки затрудненията, с които се среща всеки, предприел това начинание, Павлов признава понятието реалност за даденост и търси границите на виртуалност. Насочва своя анализ върху съотношението „технологии – изкуство“. Промените, които технологията предизвиква в живота на хората, за Павлов са винаги реални, докато изкуството създава свят, който е „по своему истински и неистински. Той е виртуален“.

С навлизането на интернет във всички сфери и „пори“ на действителността реалността на виртуалното все повече се конотира не само от създаваната от изкуството илюзорност, а от физическата, електронна и в някаква степен метафизическа действителност на онлайн пространството“ (Pavlov, 2011).

Как всичко това се проектира в отношението реално – виртуално, ако го разгледаме през призмата на музея? Търсейки отговор на въпроса дали е възможен виртуален музей, Г. Лозанов посочва, че самите понятия „виртуалност“, „музей“, „съвременност“ и „изкуство“ провокират шумни дискусии. Музеите отдавна са престанали да „излагат“ или съхраняват събитийност, „те започват да я произвеждат“. Виртуалното пространство със своята „отвъдност“ по отношение на реалността като че ли само по себе си е музейно пространство. Едновременно с това обаче самата виртуалност може би е гибелна за „документалността“, задължителна за музея. Това прави повече от основателен въпроса: „…ако пренесеш един артефакт от реалното във виртуалното пространство, можеш ли да твърдиш, че си го „изложил“, в каква степен той се е съхранил, останал е тъкмо той?“ (Lozanov, 2002).

Тези и други въпроси са в основата на проект, насочен към опит да се предложи интерпретация на отношението музей – образование на две равнища на изследване на връзката реално – виртуално: първо, като възможност да се използва съвременното изкуство като основа за реинтерпретация на музейна експозиция и второ, на пренасянето на тази реинтерпретация на технологично „виртуално“ равнище, като се използват възможностите за ИКТ за дообогатяване на смислите, постигнати дотук в програмата.

Естествен тук е въпросът за избора на съвременното изкуство в качеството му на „подтик“, огледало на собствените ни действия и вярвания. Тук приемаме тезата, че: „Съвременното изкуство има поне три битиета: на собствената му предметност, според самото му ставане; музейното, ако влезе в музея; и медийното, ако влезе в медията“.

В нашето разбиране особено място в тези процеси заема съвременното изкуство с интересните релации автор – зрител, които то предлага. Своеобразната размяна на ролите им, което това изкуство не просто предполага, а като че ли предпоставя, поставя зрителя в позицията и на реинтерпретатор на действителността, но и на реинтерпретатор на авторските интерпретации. Това е изключителна възможност да погледнеш на реалността не само и не просто през собствените очи, но и през очите на автора в нарочно създадено и необикновено пространство, едновременно въображаемо, но и само по себе си една нова реалност (Cotterill, 2016).

Тези идеи кореспондират пряко и едновременно както с представата за музей, ориентиран или центриран върху посетителя, така и със съвременните педагогически концепции, поставящи учещия се в центъра на образованието.

Изследователска програма

Това е основата, върху която в интервала март 2015 – април 2016 бе конструирана, апробирана и анализирана авторска музейна образователна програма в рамките на експозиция, посветена на Втората световна война и реализирана в Националния военноисторически музей – София, през декември 2015 г. съвместно между автор на съвременното изкуство – Д. Морозова, и педагози. В осъществяването ѝ взеха участие и 4-ма студенти от Факултета по педагогика.

Основна идея и съдържание на програмата

Автор чрез средствата на съвременното изкуство интерпретира в инсталация от обекти – минимум 30, своята рефлексия върху експозицията – Д. Морозова. В идеята за лабиринт се отразяват авторски 11-те ниши, проектирани и реализирани в експозицията чрез отделни и оличностени примери – фотографии, текстове и др. Инсталацията се разполага в края на изложбата, за да осигури времева и ресурсна достатъчност на посетителите да изградят своя идея. За целта им се предлагат набор от ресурси (копия на представени обекти в експозицията), свързани с изложбата, и възможност да създадат свои „средства“, доказващи или подкрепящи тяхната гледна точка (да допишат, да добавят). След това имат възможност да „обитават“ готовата инсталация, да я променят и допълват с ресурси, за да създадат „своя разказ“.

На следващото равнище на участниците се предлага да „доразвият“ своята концепция чрез конструирането на е-портфолио1) .

В програмата е обосновано предпочитанието към индиректната стратегия на обучение. Целевата група са възрастни зрители и семейства. Определени са нейната философия, цели и основните рискови моменти, които се свързват с реализацията ѝ в практиката.

На подготвителния етап програмата е подложена на експертна оценка от всички музейни специалисти, които отговарят за музейните образователни програми в Националния военноисторически музей – 8 човека, от които 7 жени и 1 мъж. За нуждите на изследването е разработена специална експертна карта, която включва 18 твърдения, обединени в четири наблюдавани характеристики – съдържание, достъпност и адекватност на потребностите на аудиторията, философия и цели на програмата и планиране на програмата. Предпочетена е шестстепенна скала за оценка – от 0 до 5 с диапазон от „изобщо не съответства“ до „напълно съответства“. Допълнително експертите са помолени да допълнят значими за тях характеристики и да дадат крайна качествена оценка на програмата.

Данните от анализа на експертните оценки (Delibaltova, 2016) с използване на коефициента на конкордация на Кендал показва, че ако, като цяло, неговата стойност не дава основания да се говори за съгласуваност между експертните оценки, оценките на експерти 2, 3 и 4 правят сериозно изключение от останалите данни. Стойността на коефициента за тях е 0,759, което е доказателство за много висока съгласуваност.

Независимо от различията, които тези данни показват, средните стойности на експертните оценки навсякъде варират в интервала „в много голяма степен“ и „напълно“, което е доказателство за достойнствата на програмата. В качествените оценки експертите посочват като основни нейни предимства „възможността за личен прочит“, „възможността посетителят да се почувства съавтор в експозицията“, „посетителят е поставен в центъра на експозицията“. Остава въпросът доколко, приемайки една гледна точка към съвременните музейни програми, сме склонни да се откажем от предимствата на другите подходи или все пак тайната на успеха е в способността ни да запазим разнообразието на подходите и да оставим решението на посетителя.

На основата на тези оценки интерес предизвиква въпросът за постигнатите резултати от реализираните дейности.

В дейностите на програмата доброволно са взели участие 48 посетители на изложбата, от които 4 чужди граждани. От тях 33 души са избрали 1 типичен пример, въплъщаващ собствената им интерпретация на експозицията и нейната основна идея, 10 са намерили по 2 примера/образа, за 2-ма особена важност имат 5 примера и по 1 посетител са избрали 3 и 4 пример. В качеството на „собствени“ образи на войната посетителите са предпочели 44 снимки и 21 текста от изложбата, а 7 участници са предпочели да напишат собствени текстове. Тези избори са направени на фона на предложени в готов вид 35 различни снимки и 11 основни текста и предложена възможност да бъдат включени допълнително всички налични ресурси.

Резултатите от избора на снимки и текстове са представени съответно в таблица 1 и 2.

От данните, представени в таблица 1, е видно, че от всички възможни снимки са избрани само 8, като с най-голяма честота на изборите са снимки, запечатали събития до началото на войната. Единственото изключение е посрещането на Съветската армия през 1944 година. Това събитие, разгледано на фона на основното послание на експозицията – участието на България във войната, е било неизбежно, по-скоро допълва и обогатява аргументацията на тази теза, отколкото да я отхвърля. Тези данни, отнесени към целта на изложбата, показват, че нейната основна идея е достигнала до зрителите, като е интерпретирана от тях по-скоро в контекста на приповдигнатия боен дух и сила, отколкото в политически план. Последното допускане се основава на съотношението на избраните снимки, запечатали силата на армията, спрямо онези от тях, които отразяват политически значими събития.

Това е и акцентът, търсен и представен в избраните текстове. При относително по-ниския брой избори на текстове прави впечатление честотата на избор на текст №2, свързан с въоръжаването на армията. Както изглежда, запечатаното в снимките преживяване е далеч по-въздействащо и респективно избирано като „образ“ на една идея в сравнение с текстовете. Факт е обаче, че всички зрители, избрали да представят свой образ на войната извън представените за това ресурси, са предпочели създаването на свои текстове. Изненадващ е фактът, че сред тях са и 4-мата чуждестранни гости на изложбата.

В съдържателен план прави впечатление, че изборите на текстове потвърждават тенденция, откроена при снимките. И тук в по-голяма степен са избрани текстове, които се отнасят до началото на войната. Казаното е поредното доказателство, че посланието на изложбата е достигнало до своята аудитория.

Тези резултати ни дават основание да приемем, че атрактивно пресъздадените послания на една изложба винаги влияят върху начина, по който тя не само се интерпретира, но и се реинтерпретира. Различията или авторският прочит са по-видни в избраните „образи“ и характеристиките на избрания „текст“, отколкото в основната идея. Това естествено провокира много въпроси, свързани с внушенията, които всяка експозиция несъмнено прави. Първият от тях е дали и доколко „музейните разкази“ не се оказват по-силни от индивидуалното ни възприемане на обекти и събития. Отговорът на този въпрос в определена степен би поставил под съмнение тезата за възможностите на публиката да направи индивидуален прочит в контекста на определена експозиция . Така стигаме до втория въпрос – всяка реинтерпретация може ли изобщо да „излезе“ от границите на нарочно търсените внушения. Данните тук ни показват, че само 4 от участниците са създали „свои“ авторски образи, останалите са предпочели готовите ресурси. Показателно ли е, че сред тези участници са всички чужденци? Оттук способен ли е изобщо музеят да „опази“ документалността, или това вече изобщо не е ценност?

NOTES / БЕЛЕЖКИ

1. В настоящия текст са представени резултатите само от първото равнище на програмата.

2. Delibaltova, V. (2016) Contemporary art as tool for reinterpretation of museum exposition – World conference on Design and Art. Skopie.

REFERENCES / ЛИТЕРАТУРА

Cotterill, S. et al. (2016) Co-curate: Working with Schools and Communities to Add Value to Open Collections. Journal of Interactive Media in Education, 1, 14.

Delibaltova, V. (2015). Muzei, obrazovanie i metakognitsiya. Sofia: Universitetsko izdatelstvo “Sv. Kliment Ohridski” [Делибалтова, В. (2015). Музеи, образование и метакогниция. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“].

Lozanov, G. (2002). Vazmozhen li e virtualen muzey? Kultura, 44. [Лозанов, Г. (2002). Възможен ли е виртуален музей? Култура, 44].

Mineva, S. & Harizanova, Ol. (2015.) Ekologiya na virtualnite realnosti. Sofia: Proektoriya [Минева, С. & Харизанова, Ол. (2015.) Екология на виртуалните реалности. София: Проектория].

Pavlov, Pl. (2011). Realna virtualnost. Retorika i komunikatsiya, 1 [Павлов, Пл. (2011). Реална виртуалност. Реторика и комуникация, 1].

Vaygotskiy, L. (1996). Pedagogicheskaya psihologiya. Moskva: Pedagogika-Press [Выготский, Л. (1996). Педагогическая психология. Москва: Педагогика-Пресс].