Стойчев, Ст. (2019). Българският морфологичен резултатив и чешкият език (или за съвременния български морфологичен резултатив и неговите функционални еквиваленти в съвременния чешки език). София: Стилует.

ISBN 978-619-194-053-0. 355 стр.

Всеки филолог в България – независимо дали със специалност българска или чужда филология, преподавал български на чужденци или чужд език на българи, добре познава трудностите при представяне на т.нар. „минали времена“ на българския глагол; тези трудности съпътстват и работата на всеки преводач, опитващ се да „напасне“ чуждите „минали времена“ към българските и обратно. В особено висока степен това е валидно за работата на преподавателите и преводачите от и на славянски езици, в които глаголните категории са по-малобройни и принципно различни от българските.

Поради това излезлите наскоро монографии1)на Стилиян Стойчев ‒ бохемист и славист, дългогодишен член на Катедрата по славянско езикознание в СУ, водил и водещ лекции и упражнения по чешка морфология и синтаксис, подготвил стотици бохемисти, автор на учебници по чешки език и редактор на двутомния Чешко-български речник, представляват, на първо място, принос към теорията и практиката на чуждоезиковото обучение у нас. Същевременно те са сериозна стъпка в прокарването на съвременната граматика на българския език, поставяйки и решавайки важни за българската глаголна морфология въпроси.

Българският морфологичен резултатив и чешкият език се състои от три глави, увод, заключение, библиография с повече от 250 заглавия, резюмета на английски, руски, чешки език и носи всички белези на отлично изработено научно съчинение в областта на хуманитаристиката (в основата на книгата е преработената докторска дисертация на Ст. Стойчев). Обектът и предметът на изследване, целите и задачите на работата, използваните методи, ексцерпираният материал, основните принципи са ясно дефинирани още в увода (с.7 – 14), а при препратки към тях в текста авторът припомня накратко съдържанието им. Асиметрията между т.нар. „минали времена“ в българския и чешкия език е представена и графично чрез прецизно изработени „ветрила“ (по А. Данчев), което позволява на читателя да не „потъне“ в морето от български глаголни форми (с една забележка във връзка с използваната терминология, към която ще се върна малко по-нататък). С други думи, авторът се е стремил да направи изключително богатата формално система на българските „минали времена“ нагледна и разбираема, „приятелски настроена“ и неотчайваща хората, изучаващи български. Не мога да отмина без внимание обширната и изключително коректно представена екземплификация (посочени са авторът и преводачът, годината на издаване и на превеждане), извлечена от Паралелния чешки национален корпус и лични ексцерпции, както и образцово изработеното графично оформление. Дребните печатни грешки отдавам на пропуски на издателството.

Както бе споменато, предмет и обект на изследване в книгата са т. нар. „минали времена“ в българския и функционалните им чешки еквиваленти (функционални в съответствие с разбирането на А. Людсканов) в един определен сегмент от морфологична система на българския глагол, обозначен като морфологичен неренаративен индикативен резултатив. Вероятно подтик и смелост да посегне към тази толкова сложна и обсъждана в българското езикознание проблематика, авторът е получил от своя учител Светомир Иванчев; позициите и принципите, от които я разработва, както и изследователските му методи обаче са напълно различни от Иванчевите и го определят като убеден последовател на идеите на ПЛК и класическия структурализъм (ключови думи в изследването са опозиция, грамема, парадигматика, синтагматика), доразвити в славистиката от А. В. Бондарко (функционална граматика, функционално-семантично микрополе), а у нас – главно в трудовете на И. Куцаров (авторът често подчертава свързаността си с последния и омаловажава собствения си принос).

Ст. Стойчев възприема формулираната още в 60-те години на миналия век от П. Пашов постановка за наличието на резултативни и нерезултативни (акционни) времена на българския глагол, която в интерпретацията на Ив. Куцаров и вследствие работата на поколението „нови морфолози“ през втората половина на ХХ в. (В. Станков, Г. Герджиков, Й. Пенчев, Р. Ницолова) кристализира в различна от представяната в граматиките система на българските морфологични глаголни категории. Според Ив. Куцаров българският глагол има само три времена (за разлика от традиционно посочваните девет), но притежава още две морфологични категории – таксис и вид на действието. Именно богатството на морфологични категории е причина за изобилието от форми на българския глагол и източник на асиметрия между т.нар. „минали времена“ в българския и чешкия, респ. в останалите славянски и неславянски езици. (Ст. Стойчев, а преди него Ив. Куцаров доказват, че става дума за морфологични категории, а не за форми на глаголната категория време чрез принципа на А. И. Смирницки за съвместимостта несъвместимостта на грамемите на една и съща морфологична категория в една словоформа. Резултатите от изследването на Ст. Стойчев показват пълната и системна картина на резултативността в българския и представляват важен принос към представянето на тази морфологична глаголна категория.

След като убедително разработва (чрез парадигми и многобройни примери) и анализира (изграждайки функционално-семантично микрополе) морфологичната опозиция нерезултативност – резултативност в рамките на българската глаголна категория вид на действието (II глава, с. 42 – 157), авторът обръща поглед към чешкия език (III глава, с. 158 – 324). Наличието на конструкции от типа Text je přeložen/ přeložený (Текстът е преведен), Zrcadlo je prasklé (Огледалото е пукнато), Už mám sbaleno (Багажът ми вече е стегнат), Článek mámpřeložen/ přeložený (Статията ми е преведена) е отбелязвано в чешките граматики, но те обикновено се интерпретират в рамките на темпоралността, аспектуалността или залога. Единствено Карел Хаузенблас – виден чешки лингвист от втората половина на ХХ в., постулира съществуването на автономна чешка глаголна категория резултативно състояние (slovesná kategorie výsledného stavu), чиито конструкции Ст. Стойчев приема за основа при изграждането на функционално-семантичното микрополе на резултативността в този език. Прецизната съпоставка с българския му позволява да формулира основната асиметрия между двата езика – в български изследваното микрополе е ясно оформено морфологично и моноцентрично, докато в чешки то е полицентрично (има най-малко три микроядра), но относително компактно (с. 328 – 329). Иска ми се да вярвам, че убедителните изводи на автора ще помогнат на чешките езиковеди да разкрият напълно параметрите на това микрополе в чешкия; сигурна съм обаче, че заключенията на Ст. Стойчев ще бъдат полезни както за преводачите, така и за всички, които изучават или преподават славянски и неславянски езици.

Във връзка с последното е и едната от двете ми забележки към монографията. Ясно е, че изобилието от морфологични категории на българския глагол и стремежът на автора към абсолютна коректност са причината за честото повторение на дълги названия като активен резултативен презенс, активен релативен резултативен презенс, партиципиалнопасивен релативен резултативен презенс, рефлексивнопасивен релативен резултативен презенс и т.н. Предполагам, че Ст. Стойчев е избрал международните названия поради „стремеж към максимално уеднаквено терминологично обозначаване на еднотипни понятия“ (с. 8) и с оглед на външната аудитория. В България обаче, където латинският не е част от задължителното обучение в гимназията (за разлика от Чехия), терминологичното уеднаквяване в полза на латинските термини стеснява кръга на потенциалните адресати и ограничава въздействието му. Може би авторът е трябвало да възприеме подхода на Ив. Куцаров, който дава паралелно както българските, така и чуждите названия, напр. резултативно сегашно време (перфект, минало неопределено време), резултативно бъдеще време (футурум екзактум, бъдеще предварително време) и т.н. и да предложи подходящи, ясни и по-кратки термини на български.

Втората ми забележка засяга по-съществен въпрос, който обаче се намира в периферията на конкретната монография, тъй като тя е ориентирана преди всичко към представяне на граматичния (морфологичния) резултатив. Без да подлагам на съмнение разбирането за функционално-семантично поле на А. В. Бондарко и неговия последовател у нас Ив. Куцаров, смятам, че включването на лексикалните квалитативи (син, дебел, млад, стар, свеж и под.) и т.нар. креативни резултативи (готвено, превод, постройка и под.), както и лексикалните периферни допълнителни функционални еквиваленти с номина атрибутива напр. в чешки като който е избягал / беглец – uprchlík; който е дошъл / пришълец – přivandrovalec; когото са обикнали / който е обикнат / обикнат(ият) – oblíbenec (с. 170 и др.) в микрополето на резултативността в случая остава неаргументирано. Както поради малочислеността на примерите, така и – преди всичко – поради неяснотата дали носител на резултативността е самото име (лексемата), дали т.нар. резултативен оператор (все още, вече, už, ještě и т.н.), или цялата вербална фраза (Колко пъти съм крал! – Колко пъти съм бил крадец!, с.139), Отделен въпрос е, че добрите преводачи рядко си позволяват трансформацията признак (глагол или прилагателно)→ име и обратно. Но както вече отбелязах, лексикалните резултативи не са главен обект на изследване в монографията и авторът вероятно ги е включил само от стремеж към пълно представяне на функционално-семантичното микрополе.

Накрая искам да се върна отново към българския език. Младата българска граматика (на по-малко от двеста години!) често се е лутала между вносни учения и български авторитети. Ив. Куцаров – идейният баща на това изследване, както и цялото поколение „нови морфолози“ формулират идеите си за категориите на българския глагол преди повече от трийсет години. В учебниците по български език обаче продължава да се говори за девет глаголни времена (поради уважение към Любомир Андрейчин?). Мисля, че съвременните ни граматисти би трябвало да се преборят с терминологията в изследването на Ст. Стойчев и да вникнат в представените от него факти, след което да изработят граматика „по мярка“ на родния ни език, в която богатството от глаголни форми да получи съответното обяснение. Едва тогава това „ново“ разбиране ще може да влезе в учебниците – за българи и за чужденци. Неадекватните обяснения водят до неумение да се използват дадени форми, а неумението – до отпадането им. Наблюденията ми като преподавател и редактор показват, че младите поколения не умеят да използват разнообразието на глаголните ни форми. Нима сме толкова богати, че да губим цели глаголни категории, както се случва с така нар. „преизказване“?

БЕЛЕЖКИ

1. Освен рецензираната и Българският морфологичен релатив и чешкият език (2019).

Stoychev, S. (2019). The Bulgarian morphological result and the Czech language (or for the contemporary Bulgarian morphological result and its functional equivalents in the modern Czech language). Sofia: Style.

ISBN 978-619-194-053-0. 355 pages