Резюме. Статията представя и анализира италианските старопечатни издания (1501 – 1830) като основен елемент при конструирането на колекцията от италиански редки и ценни издания в Университетската библиотека „Св. Климент Охридски“. Те са ядрото на колекцията и найценната част от съхраняваните в Библиотеката италиански книжовни паметници. Те постъпват в Университетската библиотека още през периода на първоначално фондонатрупване 1888 – 1903 г. Важна особеност е, че италианските старопечатни книги постъпват във фонда на Библиотеката нe като раритети, а като основни издания, необходими както за научната работа на преподавателите, така и за обучението на студентите. Университетската библиотека притежава общо 81 старопечатни италиански издания, представени в 189 тома. Тематиката на включените старопечатни издания е разнообразна. Основно исторически съчинения; литературни творби; богословски и философско-политически трактати, както и ограничен кръг заглавия от областта на правото, изкуството и архитектурата, езикознанието и педагогиката. Сред италианските раритети се отбелязва специално присъствието на класически италиански автори – Dante Alighieri, Francesco Petrarca, Giovanni Boccaccio, Panfilo di Renaldini, Ludovico Ariosto и др. Специално внимание сред старопечатните издания предизвикват заглавията, които съдържат сведения за България и българите.

Ключови думи: old printed editions; Italian old printed books; rarites; collection; fundamental collections; classic authors; Italy; Bulgaria; Bulgarians; Italian language

Основен елемент при конструирането на колекцията от италиански раритети в Университетската библиотека „Св. Климент Охридски“ са италианските старопечатни издания (1501 – 1830). Именно те са ядрото на колекцията и най-ценната част от съхраняваните в Библиотеката италиански книжовни паметници. Италиански издания постъпват в Университетската библиотека още през периода на първоначално фондонатрупване 1888 – 1903 г. Комплектуването на италиански книги се извършва по традиционно утвърдените начини – покупка, дар и постъпления чрез международен книгообмен. Съществена особеност на този процес е, че независимо от начина на набавяне италианските издания във фонда на Библиотеката нe са комплектувани като раритети, а като рутинни издания, необходими както за научната работа на преподавателите, така и за обучението на студентите.

Основен способ за попълване на фонда на Университетската библиотека до 1903 г. е покупката. През първите години от създаването на Библиотеката ясно личи стремежът да се съберат „съчинения по всички отрасли на научната литература“ и „класическите съчинения, разни колекции списания и книги, също и словари“ 1). Така е придобита и основната част от редките и ценни издания на италиански език, публикувани до 1900 г. – общо 341 заглавия. Систематичното попълване чрез покупка на значително количество италиански издания през разглеждания период е доказателство за наличието на целенасочена политика на комплектуване. Трябва да се отчете фактът, че набавянето на италианска литература не се дължи на водещата роля или влиянието на италианския език в България при създаването на първия български университет. Този език започва да се изучава факултативно едва след създаването на Катедрата по романска филология през 1923 г., а началото на самостоятелна специалност „Италианска филология“ е положено чак през 1942 г. 2) Появата на италиански издания още в първите години след създаването на Библиотеката се дължи първо на ролята, която има Италия в културната история на Европа, второ – на променените геополитически обстоятелства, настъпили в периода след Освобождението. Изследванията на редица автори върху завършилите в чужбина българи до Освобождението и в първите години след това също показват, че не може да се говори за пряко италианско влияние сред интелигенцията в страната. Изследователите на формирането на българската възрожденска интелигенция – Н. Генчев, Л. Доросиев, Г. Рачев, М. Радева, Р. Манафова, Ив. Танчев, М. Куюмджиева и др., единодушно застъпват становището, че не може да се говори за роля на Италия (респективно италиански фактор) при изграждането на българския интелектуален елит през периода на Възраждането и в годините до Първата световна война. Пряко италианско влияние може да се търси в специфичните сфери на изкуството и военното дело и крайно ограничено – в медицината и близките ѝ области. Изследването на М. Лазаров и Й. Дончева3) за защитените в чужбина дисертации в периода 1878 – 1968 г., в което се представя информация, събрана по библиографски път, се посочват само три дисертации, защитени от българи в Италия (съответно през 1895, 1903, 1909 г.), една в областта на хуманната медицина и две по ветеринарна медицина. В изследването на Меглена Куюмджиева се осъществява една интересна съпоставка между лицата, преминали през университетите на Италия в периода до и след Освобождението. До 1878 г. „българските студенти в Италия са 11, а в периода 1878 – 1890 техният брой нараства на 50“ 4). Иван Танчев установява количествените параметри на българското присъствие в италианските университети, академии и училища от 1878 до 1914 г. Според него няма съмнение относно влиянието на Италия при подготовката на български офицери, защото тя е първата страна, която приема ученици във военните си училища след 1878 г. По отношение на българската културна политика и Университета италианското влияние е индиректно, осъществено чрез присъствието начело на българското Просветно министерство в периода 1894 – 1897 г. на Константин Величков – „най-големия и най-ярък почитател на италианската култура в България в края на ХІХ в.“ 5).

Покупката на италианска научна и учебна литература, която попълва определена празнина при формирането на библиотечния фонд в периода на първоначалното фондонатрупване (особено в областта на хуманитарните науки), е от съществено значение за развитието на Университетската библиотеката и е сред приоритетите на новосъздадения български университет. Това се налага от спецификата на обучението в тези области и подема на италианската наука през ХІХ в. В подкрепа на изказаното твърдение е „Предложението“ до библиотечния комитет, писано вероятно през 1896 г. от Александър Теодоров-Балан, в което се казва: „Аз съм писал до G. Fork и Otto Harrassowicz в Лайпциг, Armand Colin в Париж, F. Rivnač в Прага..., от които съм искал условията за доставки на книги, като съм споменал, че от G. Fork бихме поръчали немски и английски книги, от Otto Harrassowicz – полски и руски, от Armand Colin – френски и италиански...“6). От запазеното предложение ясно личи необходимостта да се купуват италиански книги, както и конкретните мерки, предприети, за да се осъществи покупката на необходимите за преподавателите и студентите чужди издания.

Наред с рутинното попълване на фонда чрез покупката на отделни екземпляри в Университетската библиотека се вливат и първите лични библиотеки. Италиански издания постъпват чрез личните библиотеки на проф. Михаил Драгоманов, проф. Иван Шишманов, проф. Любомир Милетич, проф. Йосиф Ковачев, Райко Горанов, д-р Ст. Чомаков, А. Пашалери, поетесата М. Белчева и др. Само имената на тези утвърдени университетски преподаватели и изявени културни дейци са достатъчно сериозен повод, за да се изследва тяхното отношение към италианската книга и култура и мястото, което тези издания заемат в техните лични библиотеки. Прегледът на пътищата за комплектуване на италиански издания във фонда на Университетската библиотека за периода до 1905 г. очертава по категоричен начин доминиращата роля, която имат покупката и даренията, за разлика от несъщественото значение на книгообмена при изграждането на фонда.

Хронологичното разпределение на италианските старопечатни издания показва интересни аспекти от политиката на комплектуване в Университетската библиотека по отношение на италианската литература. Затвърждава се впечатлението за целенасочено попълване на фондовете с италиански книги след създаването на Софийския университет. Осъществените активни българско-италиански културни контакти, в центъра на които стои книгата през ХVІ – ХVІІ в., като продължение на историческата проекция на печатната книга и нейната важна роля в „културната комуникация на ХІХ в.“, 7) успешно са продължени от Университетската библиотека и през ХХ в.

Университетската библиотека притежава общо 81 старопечатни италиански издания, представени в 189 тома. Хронолого-квантитативното разпределение на старопечатните паметници в колекцията има следното изражение: ХVІ в. – 5 заглавия (1519, 1555, 1579, 1582, 1590); ХVІІ в. – 9 заглавия (1600, 1630, 1635, 1637, 1675, 1678 (2), 1688, 1693); ХVІІІ в. – 41 заглавия (1723, 1729 (25), 1732, 1744, 1745, 1750, 1754, 1758, 1761, 1768, 1770, 1778, 1780, 1786, 1792, 1793, 1795), и ХІХ в. – 25 заглавия (1800, 1803, 1805, 1806, 1807, 1812, 1813, 1814, 1817 (2), 1818, 1819 (3), 1820, 1821, 1822, 1824, 1825, 1826 (2), 1827 (2), 1829 (2).

Разпределението по езици в групата на старопечатните издания очертава превес на изданията на италиански език – общо 44 заглавия срещу 37 заглавия на други езици. От последните едноезични са 16 издания (7 – латински; 5 – гръцки; 2 – хърватски; 1 – български; 1 – френски) и 21 двуезични издания в различни комбинации: 9 – старогръцки и латински; 7 – гръцки и латински; 2 – латински и гръцки; 1 – италиански и латински; 1 – латински и старогръцки; 1 – италиански и френски.

Преобладават старопечатни издания на съчиненията на италиански автори – общо 53-ма, следвани от 23-ма гръцки автори и трима френски. С по една творба са представени съответно английски, холандски, славянски (хърватски, сръбски) автори. Сред италианските автори на старопечатни творби личат имената на: Panfilo di Renaldini; Ludovico Ariosto; Francesco Sansovino; Francesco Bracciolini dell‘ Api; Aldo Manutio; Ludovico Antonio Muratori; Carlo Goldoni; Torquato Tasso; Ugo Foscolo; Niccolo Machiavelli; Alessandro Verri; Francesco Alberti Di Villanova; Francesco Petrarca и др.

Тематиката на включените старопечатни издания е разнообразна. Основно исторически съчинения – 37 заглавия; следват литературни творби, представени с 23 заглавия; богословски съчинения – 4; философско-политически трактати – 3. Останалите заглавия третират теми от областта на правото, изкуството и архитектурата, езикознанието и педагогиката. Сред съчиненията в областта на историята се наблюдава наличието на ценните извори – “Rerum Italicarum scriptores”, издание от 1723 г. в 23 т., формат фолио, осъществено от Lodovico Antonio Muratori, и многотомното венецианско издание “De byzantinae historiae scriptoribus” от 1729 г., от което Университетската библиотека притежава 26 тома. Към тях трябва да се прибави и важното, но все още недостатъчно изследвано амстердамско издание от 1732 г. на “Stato militare dell‘Imperio Ottomanno, incremento e decremento del medesimo” от Luigi Ferdinando Marsili и др. Между включените литературни творби са поетически шедьоври като “Orlando furioso” на Ludovico Ariosto; “Eleganze” на Aldo Manuzio; “Le commedie” на Carlo Goldoni; “[Il]Goffredo poema еroico” на Torquato Tasso; “Dei sepolcri: poesie” на Ugo Foscolo и др. Към колекцията принадлежат и философско-политологичните трактати “Encomio della pazzia” (1761) на Erasmus Roterodamus и “Opere istoriche e politiche” (1818) на Niccolo Machiavelli.

Осезаемо е присъствието на класически италиански автори. Сред тях се открояват имената на Dante Alighieri (1265 – 1321); Francesco Petrarca (1304 – 1374); Giovanni Boccaccio (1313 – 1375); Panfilo di Renaldini; Ludovico Ariosto (1474 – 1533); Francesco Sansovino (1521 – 1583); Torquato Tasso (1544 – 1595); Aldo Manuzio (1547 – 1597); Carlo Goldoni (1707 – 1793); Alessandro Verri (1741 – 1816); Ugo Foscolo (1778 – 1827); Silvio Pellico (1789 – 1854) и др.

В областта на филологията работи известният лексикограф Francesco Alberti Di Villanova (1737 – 1800), автор на един от най-ценните универсални речници на италианския език – “Dizionario universale critico enciclopedico della lingua italiana” (1825). Бащата на италианската историография, ерудитът Ludovico Antonio Muratori (1672 – 1750), присъства в колекцията с най-значимата си творба “Rerum Italicarum scriptores”, издадена в 23 тома от 1723 до 1733 г. Друг изключително интересен автор в колекцията е Luigi Ferdinando Marsili (1658 – 1730). Болонският аристократ се отдава на военна кариера, като служи най-вече в региона на река Дунав. Натрупал изключителни познания в областта на военното дело, географията, геологията и етнологията, той е автор на значими научни творби, които издава предимно в Холандия. Член е на най-реномираните научни институти, като Academia reale delle scienze в Париж и Societa reale в Лондон. В родния си град Болоня основава научен институт, който прераства в академия. В колекцията на Университетската библиотека е включено едно от най-интересните му съчинения, съдържащо сведения за българската история – “Stato militare dell‘Imperio Ottomanno” от 1732 г. Чрез серията “Corpus Bizantinae historiae”, отпечатана през 1729 г. във Венеция, са представени изключително ценните двуезични историографски съчинения на византийските хронисти: Procopius Caesariensis (490 – 575); Agatias Scholasticus (ок. 536 – 582/94); Anastasius Bibliothecarius (ок. 810 – 879); Anna Comnena (1083 – 1150); Nicetas Acominatus (ок.1155 – 1215/16); Ioannes Zonaras (ХІІ в.); Georgius Acropolita (1217 – 1282); Georgius Pachymeres (1242 – 1310); Ioannes Cantacuzenus (1292 – 1383); Laonicus Chalcocondylus (1430 – 1490) и др.

Любопитен факт е присъствието в колекцията на един от най-големите творци на късния италиански барок – Andrea Pozzo (1642 – 1709). Архитект, художник и теоретик на изкуството, той работи в много италиански градове. Негови творби има в Рим, Венеция, Милано, Торино и в други италиански градове. Най-значителната му художествена творба, емблематична за късния барок, са фреските в римската църква “San Ignazio”. Проектира катедралата в Любляна и до края на живота си живее и работи в двора на австрийския император във Виена. В колекцията от италиански раритети на Университетската библиотека е представен с най-значимата си теоретична творба в два тома върху теория на перспективата “Perspectiva pictorum et architectorum”, издадена в Рим през 1693 – 1700 г.

Издадените в Италия старопечатни издания са резултат от дейността на 54 печатници в 12 града. Разпределението по градове потвърждава безспорното лидерство на Венеция като център на книгопечатането. В колекцията са включени 37 издания, отпечатани във Венеция в 14 печатници. Следват Милано с 10 издания; Флоренция с 4 издания; Парма, Рим, Неапол и Падуа с по 3 издания; Генуа с 2 издания в отделни печатници и др. Включените в колекцията старопечатни издания на италиански език, издадени извън италианската езикова територия, са отпечатани в шест печатници. От френските типографски центрове Париж заема първо място с 2 издания, следван от Лион с 1 издание в печатницата на италианеца Gugliel Rovillio. Швейцария и Холандия са представени с ограничен брой издания, дело съответно на типографиите в Женева, Базел и Амстердам.

Специално внимание сред старопечатните издания предизвикват 8 заглавия, които съдържат сведения за България и българите. Изцяло посветена на българска тематика е поемата “La Bulgheria convertita” от Francesco Bracciolini dell’Api, издадена в Рим през 1636 г. От изданията, засягащи в отделни свои части българска тематика, са включени: “Innamoramento di Ruggeretto Figliuolo di Ruggero Re di Bulgaria от Panfilo di Renaldini” – венецианско издание от 1555 г., и знаменитата поема на Ludovico Ariosto “Orlando furioso” – лионско издание от 1579 г. Останалите пет издания, които съдържат индиректни сведения за българите, са исторически съчинения и пътеписи върху историята на Византия, на Константинопол и Османската империя, които не са били обект на задълбочено научно изследване и анализ от страна на историците, поради което тепърва предстои да се определи тяхното научно значение. Включването им в колекцията е библиологичен опит в тази посока. Това са съчиненията на Francesco Sansouino “Historia universale dell‘origine, et imperio de‘ Turchi” (1582); “Osservazioni” от Antonio Benetti, венецианско издание (1688); “Imperium orientale sive Antiquitates Constantinopolitanae in quatuor partes distributae”(1729) от Anselmо Banduri и амстердамското издание “Stato militare dell‘Imperio Ottomanno, incremento e decremento del medesimo” на Luigi Ferdinando Marsili (1732).

NOTES/БЕЛЕЖКИ

1. Арнаудов, М. (1939). История на СУ „Кл. Охридски“ през първото му полустолетие 1888 – 1938. София. с. 91.

2. Преди създаването на Висшето училище в София известни традиции в изучаването на италиански език има в откритото през 1835 г. в Габрово първо българско светско училище, където има организиран двугодишен курс по италиански език. Своеобразно свидетелство за порасналия интерес на българите към този език е и появата на първата „Българо-италианска граматика“, съставена от Андреа Пастори и отпечатана във Виена през 1862 г.

3. Лазаров, М., Й. Данчева. (1975). Дисертации, защитени в чужбина от българи. 1878 – 1968. Библиографски указател, София. 334 с.

4. Куюмджиева, М. (1995). Интелектуалният елит на българското общество през Възраждането. София. 72 – 76.

5. Танчев, Ив. Италианският принос в подготовката на българската интелигенция с висше и специално образование (1878 –1914) // Исторически преглед, 2001, № 5 – 6, с. 64.

6. Ръкопис на А. Теодоров-Балан. (УБ. Каса).

7. Генчев, Н.(1988). Българската култура ХV – ХІХ в.: Лекции. София. с. 222.