Резюме. Настоящата статия е посветена на първия български историограф, живял и работил извън българския езиков ареал и като типичен представител на българското Възраждане използва много езици в публикуваните от него монографии и статии в периодичния печат – руски, старогръцки, новогръцки, френски, немски, латински и др.

Ключови думи: Bulgarian National Revival, languages, historiography, Balkans, Enlightenment, education, Bulgaria, Romania

Преди сто и четиридесет години в Санкт Петербург приключва житейският път на Спиридон Палаузов. Днес, отделени от дистанцията на времето, към делото му, почти забравено, ни връщат само отделни пасажи от изследвания или споменът за рода Палаузови, съхранен в колективната българска памет, заради заслугите им към българската просвета и развитието на новобългарското образование.

Основоположникът на модерната българска историография и медиавистика Спиридон Николаев Палаузов (1818–1872) е един от най-образованите българи през ХІХ в. Роден в Одеса в заможното семейство на търговеца Николай Палаузов1) , той има възможност да получи най-добро за времето си образование. Типичен представител на епохата на Възраждането, когато „всеки просветен българин говори френски“, животът и научното дело на Спиридон Палаузов са белязани от многоезичието – характерен белег на българския ХІХ век. Роден и израснал далеч от пределите на българския езиков ареал, в семейството на Палаузов се общува на гръцки, тъй като майка му е гъркиня. Възпитаник на прочутия Ришельовски лицей2) , отраснал в чужда езикова среда, той притежава изключителна езикова култура. Освен всички славянски езици изучава и ползва активно старогръцки, средновековен гръцки, латински, немски, френски и италиански.

След завършването на лицея през 1839 г. продължава образованието си в престижните университети в Хайделберг и Мюнхен. През 1843 г. защитава успешно дисертация3) , написана на латински, и получава титлата доктор на икономическите науки. След завръщането си в Русия се записва в историческия семинар на прочутия руски славист О. М. Бодянски, който завършва през 1845 г., защитавайки магистърска теза, посветена на българската история4) . Завършил образованието си, Палаузов се занимава с търговия, заема различни административни постове в различни руски министерства и организации като съветник по научните въпроси, цензор, чиновник, управител на Варшавската митница и др. Заедно с това Палаузов се интересува активно от българската кауза, участва в Кримската война и подпомага сформирането на български доброволчески отряди сред емигрантите в Русия.

Член на Московското дружество „Общество истории и древностей российских“ и на Археографската комисия в Санкт Петербург, Спиридон Палаузов се занимава сериозно с научни изследвания. Основната част от историческите му проучвания са публикувани в престижните руски периодични издания – „Журнал Министерства народного просвещения“, „Известия Второго отделения императорской Академии наук“, „Отечественные записки“ , „Русское слово“ и др., както и в превод на български език в „Български книжици“. Изследванията му са написани на блестящ руски литературен език и включват позовавания на многобройни извори. Вероятно това е една от причините в по-старите руски енциклопедии Палаузов да е представен като „руски учен“, „филолог“ и „историк“5) .

Научните интереси на Палаузов първоначално са насочени към славистиката, повлиян от срещите си с големите руски слависти – В. И. Григорович, О. Бодянски, И. Срезневски и др. Историографските му изследвания са твърде разнострани. В центъра на научните му интереси като историк съвсем естествено стоят теми от българската история6) . Независимо от факта, че съчиненията му са написани на руски език, те са широко разпространени сред българите и „всички учебници по история на България, написани във втората половина на ХІХ век, се позовават на Палаузовите съчинения“7) . Значителна част от научното историографско наследство на Палаузов заемат проучванията, посветени на различни аспекти от историята на Европа, и по-специално на страните от европейския Югоизток. Посвещава отделни изследвания на живота и делото на Ян Хус8) и Хуниади9) , както и на историята на Сърбия10), Австрия11) , Унгария12) и Румъния.

В Университетската библиотека „Св. Климент Охридски“ се съхранява екземпляр от съчинението на С. Палаузов „Румынския господарства Валахия и Молдавия в историко-политическом отношении“, публикувано в Санкт Петербург през 1859 г., принадлежал към личната библиотека на автора. Книгата е подвързана с елегантна, луксозно изработена подвързия – корица от картон, обвита в тъмнозелена кожа, украсена със стилизирани флорални мотиви и позлатени краища на страниците. На гърба на книгата е изписано името на автора „Палаузов“ и заглавието, а от вътрешната страна на предната корица е поставен личен екслибрис: „Библиотеки Спиридона Николаевича Палаузова“, отпечатан върху зелена хартия. Книгата постъпва в Университетската библиотека като дар от Славянския институт и е регистрирана в дневника за обикновените дарове през 1940 под № Д 4573. В книгата е запазена саморъчно написана бележка от автора, вмъкната при подвързията на екземпляра между 66–67 страница. Касае се за допълнение към 13-а бележка под линия, посветена на ролята на Григорий Цамблак. Допълнението показва, че авторът е продължавал да се интересува от темата и е използвал възможността да я допълва с нови факти и след отпечатването на съчинението.

Не е ясно как книгата е попаднала в институтската библиотека, тъй като личната библиотека на Палаузов, след неговата смърт през 1872 г., е откупена от българската държава за сумата от 1500 рубли13) . Най-добрата визитна картичка на всеки изследовател е неговата библиотека. Палаузовата библиотека 14) съдържа 1000 заглавия в 3500 тома, на почти всички европейски езици – френски, немски, латински, руски, гръцки, полски, чешки, италиански и български. Съчиненията са предимно в областта на етнографията, фолклора и историята на българите и на народите на Югоизточна Европа.

Библиотеката на българския историограф Спиридон Палаузов е оценена високо и от Константин Иречек, който я определя като „една от най-хубавите малки библиотеки, които има в Европа“15) . Книгите на Палаузов отразяват разностранните му научни търсения, белязани от многоезичието, и се вписват в контекста на развитието на славистиката, византологията и историографията през първата половина на ХІХ в.

БЕЛЕЖКИ

1. Никола Палаузов е един от създателите и попечителите на Габровското училище.

2. Прочуто училище в Одеса, открито през 1817 г. , в което се обучават първите българи, избрали да продължат образованието си в Русия.

3. De oeconomia publica qua jam graecis nota fuere, 1843

4. Век болгарского царя Симеона. 1853. Москва.

5. Энциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона, СПб., 1897, т. 22.

6. През 1858 г. публикува „Уния в царуването на Йоанна І Асеня“ и „Синодик царя Борила. Ръкопис от ХІV век“

7. Велева, М. Виден историк и патриот (100 години от смъртта на Спиридон Палаузов) // Векове, № 6, 1972, 89–94.

8. Йоан Гус и его последователи. 1845, Москва.

9. Ян Гуниади (Историческая характеристика). 1860 , Санкт Петербург. .

10. Исторический очерк Сербского государства до конца ХV столетия. 1845, Москва.

11. Австрия со времени революции, Санкт Петербург, 1850; Участие Австрии в возрождении Италии. 1861, Санкт Петербург.

12. Венгрия в современных ее отношениях к Австрии. Санкт Петербург , 1861; Реформа и католическая реакция в Венгрии. 1861, Санкт Петербург.

13. През 1879 г. личната библиотека на С. Палаузов е присъединена към фонда на Софийската народна библиотека.

14. По–подробни сведения за библиотеката в публициите на В. Йорданов, История на Народната библиотека в София. По случай 50-годишнината й. 1879–1929. София, 1930. с. 41. и Василев, К., Тодорова-Петкова, Б. Към историята на Народната библиотека в София // Известия на НБ „Васил Коларов“ за 1957–1958 г. София, 1959, 477–480.

15. Из архива на К. Иречек. Т. ІІ. 1969, София, с. 46.