Ирена Кръстева. (2015) Преображенията на Хермес.

Преводът между етика и херменевтика.

София: Изток-Запад, 213 стр., ISBN 9786191525775

Да теоретизираш това, което правиш най-добре – в крайна сметка, върховните блаженства на живота си – може да се окаже рисковано начинание. Поне от Марионетния театър на Клайст и неговите романтически тривиализации насетне перформативната грация, от една страна, и усилието на рефлексията, от друга, неизбежно се съчленяват в мъчителни иронично-парадоксални конфигурации: грацията на марионетката, недостижима за надарено със съзнание същество (но достижима за един Бог); неподражаемата за рефлексивно самопричинилия си пълнолетност модерен субект непринуденост на античното момче роб, вадещо бодил от стъпалото си; видяната на път за Русия небрежно фехтуваща с дясната лапа мечка, която винаги различава (и парира) реалните удари от финтовете (пред които не трепва) на плувналата в пот западна субектност. Описанието на ситуацията, в която попада подложилият на съзерцание блаженствата на своята vita activa, направено от един балетен солист, възхваляващ асубектната грация на танца на марионетките, е резюмирано по следния обезкуражаващ начин: „Виждаме как в степента, в която в органичния свят рефлексията гасне и отслабва, грацията изпъква все по-сияйно и господстващо“. В първата българоезична теоретична книга на преводача на френска и италианска хуманитаристика Ирена Кръстева Преображенията на Хермес. Преводът между етика и херменевтика (2015) тази обратнопропорционална зависимост между грация и рефлексия, приложима към апориите на традуктологията, се обръща в продуктивно разглеждане на превода преди всичко като „форма на живот“ и „значима социална практика“, чийто телос е определено „върховно блаженство“, постижимо по пътя на една „екзистенциална рефлексия“. Книгата на Кръстева обединява в себе си трудните за съчетаване добродетели, от една страна, на научно изследване, представящо по метаезиково софистициран начин актуалното състояние на дебата в дадено дисциплинарно поле, и от друга, на първи по рода си в българското хуманитарно пространство учебник по теория на превода, характеризиращ се с впечатляваща дружелюбност към читателя и лекота на изложението.

Концептуалното поле, в което се полага осмислянето на превода като форма на живот, се задава, на първо място, от незаобиколимия за „[в] сяка сериозна съвременна рефлексия върху превода“ текст на Валтер Бенямин Задачата на преводача, определен от Кръстева като „тест за компетентност на всеки уважаващ себе си теоретик на превода и отправна точка за всеки задълбочен анализ“. В Преображенията на Хермес на преден план е изведено Беняминовото схващане за превода като продължаване на живота, пре-бъдване, буквално „по-нататъшно живеене“, „продължаване на живеенето“, но и „задгробен живот“ (Fortleben) на оригинала, разгърнато във ветрило от фигурации на животворящата, но и неотделима от отказването от нещо и работата на скръбта същност на работата на преводача. Именно доколкото взима участие в социално- и лингвистично-историческия живот на оригинала, преводът „не е нито копие, нито възпроизвеждане, а обновяване на оригинала. Оригиналът расте и оцелява благодарение на превода и затова му е задължен. Това задължение се издължава от преводача, който поема отговорността да продължи живота на оригинала“ (курсив мой, В. С.). Прочитът на Кръстева решително набляга в Задачата на преводача на семантичната верига Leben-Lebendige-Lebenserscheinung-Überleben-Fortleben-Aufleben с нейната жизненофилософска концептуална обвързаност и субтилните є метафорични разклонения. Митографичното мото към Преображенията на Хермес предвардващо вече е напомнило и предупредило, че богът покровител на превода се явява едновременно като Добър пастир, „подпомагал растежа на животните“, и като Психопомп, „съпровождащ душите на покойниците до подземния свят“, като ни подготвя да приемем, следвайки Валтер Бенямин и Антоан Берман, че преводът е Fortleben.

Доколкото последният залог на теорията на превода на Ирена Кръстева е „[в] ърховното блаженство“, конституиращо работата на преводача като определена форма на vita activa, прицелена в „добрия живот със и за другия в справедливите институции“ (Рикьор), тя търси и разчита на дискурсивни съмишленици, при които превеждащият субект – и „добрият превод“ – е във фокуса на интереса в качеството си на наместник на етическото измерение. Уводният прочит на Задачата на преводача въвежда в една теоретична архитектура, основаваща се върху концепциите на Антоан Берман и Пол Рикьор, които задават методологическата рамка и екзистенциалния телос на Преображенията на Хермес. Задължеността спрямо първия е експлицирана по недвусмислен начин в дисертационния вариант на книгата на И. Кръстева, озаглавен, подхващайки Изпитанието на чуждото на Берман, „Изпитанието на преводимостта“. Основният етически залог на книгата напомня, че „върховното блаженство“ не задължително съвпада с „удоволствието“. Важно напомняме в един свят, който, макар и технологически да стои под императива на преводимостта и капиталистически да е сатуриран от преводи, все по-трудно разбира условията на възможност на една нехедонистична vita beata в „междуместието“ на езиците“.

Разполагането на превода между етика и херменевтика – в междуместието на метаезиците на етиката и херменевтиката – артикулира едно дълбинно продуктивно напрежение в теорията на Ирена Кръстева, намерило израз в алтернативните заглавия на изследователския є проект: Изпитанието на преводимостта или Преображенията на Хермес. Фигурата на изпитанието решително спада към етическия регистър, чиято юдео-християнска генеалогия възхожда в крайна сметка към прасцената, в която напълно Другото ни изпитва. Кръстева рефлектира това последно основание на фигурата на „изпитанието на чуждото“ през критиката на Жан-Рьоне Ладмирал и неговото разделяне на теоретиците на превода на „изворовисти“ и „целевисти“, успешно преформулиращо традиционната дилема „вярност“ vs. „свобода“. В типологията на Ладмирал, внимателно отчетена в Преображенията на Хермес, Бенямин и Берман са „заклети изворовисти“, каквато в крайна сметка е и херменевтиката на Рикьор със своята миноритарно-протестантска фундираност. Заедно с Ладмирал, рефериран от Кръстева, можем да се запитаме дали пред нас не е една „изворовистка утопия на превода“, дали не трябва да сме „изключително скептично настроен[и] и към изворовисткото свеждане на уважението към оригиналния текст до „етико-метафизичната фигура на другостта (Друг, Бог, Несъзнаваното)“ (курсив в оригинала). На този фон фигурата на преображението се оказва по-поливалентна и способна да обхване и приюти противоположности, съвпадащи в бога покровител на преводача, „[ т] ова двусмислено същество, изобразявано ту като младеж, ту като старец, ту голобрадо, ту с брада, въплъщавало непрекъснатото преображение“.

В светлината на фигурата на преображението преводът може да бъде видян едновременно и като „преобразуване на мъртвия текст в живо слово, на Танатос в Ерос“ (курсив в оригинала), и като „способността на целевия език да се подчини на преобразуващата сила на изходния език“, и като „желание за преобразяване на родния език при сблъсъка с чуждия“ – и в крайна сметка като Езра-Паундовско „преображение“, при което преводачът се превръща в Personae, усилващи звука и огласяващи „дошлия отдругаде [sic] глас“. Така фигурата на преображението и неговата множественост с обич и в подробности обгръща със съпружеска нежност крайностите на „[п] реобразуващия превод, който променя думите или смисъла, или жертва едното или другото“, от една страна, и удоволствието да приемеш чужденеца в своя дом, от друга – върховните блаженства на преводача.