Иванова, E. Ю. & Градинарова, А. А. (2015). Синтаксическая система болгарского языка на фоне русского. Языки славянской культуры.

Москва. 626 стр.

Синтактичната система на българския език е описвана нееднократно както у нас, така и в чужбина. Всеки, който се е занимавал дори епизодично с тази лингвистична област, си спомня веднага имената на К. Попов, 3. ГенадиеваМутафчиева, Е. Георгиева, А. Лазарова, И. Пенчев, Р. Ницолова, Ст. Брезински, П. Пашов, И. Кръпова, Св. Коева, П. Бъркалова, П. Осенова, Й. Тишева, Р. Влахова, Г. Дачева и редица други автори, наши сънародници. Наред с тях изпъкват имената на една доста многобройна група от чуждестранни автори, сред които определено доминират руските и полските езиковеди. И както би могло да се очаква, те работят най-много в съпоставителен план, като избират за tertium comparationis или българския език, или родния си език, или някаква абстрактна схема, изградена върху мрежата от идеални конструктивни релации. Всъщност изследвания от последния тип са голяма рядкост и имат епизодичен характер. Тъй като в рецензираната книга става въпрос за съпоставка на български и руски синтактичен материал, ще отбележа някои от най-известните рускоезични автори: М. Г. Рожновска, Т. Н. Молошная, Г. А. Цихун, Б. Ю. Норман, Н. В. Котова, Т. М. Николаева, А. В. Цимерлинг, В. С. Храковски и техните многобройни ученици. Сред руските колеги особено се откроява Елена Юриевна Иванова – водещият автор на обсъжданата тук книга. Тя е доктор на филологическите науки, професор в Катедрата по славянска филология на Санктпетербургския университет, автор на книгите „Сопоставительная болгарско-русская грамматика. Т. 2: Синтаксис“, „Болгарский язык“. Функционально-коммуникативный синтаксис“, „Логико-семантические типы предложений. Неполные речевые реализации“ и на огромно количество други изследвания на българския синтаксис, свързани с типологията на предикатите, на поведението на агенса, на видовете подчинени изречения, на номинативните изречения, на безглаголните изречения и т.н., и т.н.

В рецензираната книга Елена Иванова има достоен съавтор в лицето на доцента от Софийския университет Алла Анатолиевна Градинарова, която е автор на книгите „Фрагменты болгарско-русского сопоставительного синтаксиса“, „Русская пунктуация в сопоставлении с болгарской. Пунктуация простого предложения“, „Генеративизм: синтаксические теории“, а така също на редица други изследвания по синтаксис на съвременния руски език, в които се обсъждат въпроси на изразяването на специфични значения в определени видове словосъчетания, на редица функционални съответствия между български и руски на конструктивно равнище, на словореда в руски и български, на безличните конструкции, на синтактичните фраземи, на описателните предикати и проч.

В рецензираната книга от А. Градинарова са написани изцяло ІV и VІ глава, а така също раздел І на V глава; уводът и заключението са написани от двете съавторки, а всички останали глави и раздели са дело на Е. Иванова.

В уводната част изключително добросъвестно са представени съвременните български синтактични разработки, които могат да бъдат определени като структурно-семантични, генеративни (в двата вида: трансформационно-генеративни и нетрансформационно-генеративни), извършени в рамките на семантичния синтаксис (и преди всичко в съответствие с принципите на референциално-ролевата граматика), на граматиката на конструкциите, на формалното описание на българската синтактична система, на изследването на прагматичните аспекти на синтаксиса в книжовния език и разговорната реч, на съпоставителния синтаксис и синтактичната типология. И въпреки че авторките не претендират за пълен и изчерпателен обзор на огромната съществуваща литература, те предлагат на читателя стройна схема на нейните изходни позиции и методологична обусловеност, която ориентира не само чуждестранния потребител (в случая – руския езиковед), но и българските колеги в извършеното досега и в тенденциите на разгръщането на синтактичните ни описания, които предстои да се реализират в близкото и по-далечно бъдеще.

За обект на изследването е приет книжовният вариант на съвременния български език, като се обръща сериозно внимание и на разговорната реч. Като теоретични основи на описанието се приемат селектирани от авторките постулати от най-подходящите за съпоставителни изследвания трудове.

Книгата е изградена толкова стройно, че още по съдържанието читателят може да се насочи към точния отговор на конкретния въпрос, който в даден момент го интересува. Първата глава е посветена на българското просто изречение на фона на руското в структурно-семантичен аспект. Върви се по стандартния път от словосъчетанието към простото изречение в основен и усложнен вид, а оттам към сложното изречение със съчинителна и подчинителна връзка. Открити са всички трудни за носителите на руския език особености на българските синтактични формации, напр. различаването на синтактичния статус на езикови единици от типа жена лекар и стажант лекар (срв. при членуване: жената лекар, но стажант-лекарят); граматичните особености на оптативните изречения с да, дано (да), нека (да), де, които могат да бъдат разглеждани като аналитичен императив, като индекси на желание, надежда, съмнение, съжаление и други модални значения. Не е подминат въпросът за отрицанието – един от централните въпроси както на синтаксиса, така и на семасиологията на различните езици. Българските особености на негацията са изведени прецизно и с подчертано внимание към „най-българската“ им част, към замяната на не с няма, която има съвсем строга аранжировка, поради което всички позиции се поддават на напълно точно описание. Българският език е представен убедително и от гледна точка на наличието в него на конструкции с нулева местоименна лексема pro (напр. pro Няма да дойда – срв. с нем. Ich comme nicht). Също така убедително звучи и констатацията, че нито в традиционните, нито в съвременните формални граматики на българския език не са очертани условията, при които местоименният подлог все пак може да се използва – има се предвид типът контексти, позволяващи неговата поява. Що се отнася до сложноподчинените изречения, напълно логична е класификацията им, в която основна роля играе характерът на употребения в тях съюз. Типологията на сложното изречение има друга базова същност – тя е изградена върху семантичните характеристики на подчинените изречения. При това, разбира се, не са пренебрегнати начините на въвеждане на тези изречения – така се получава една теоретична поанта, в която си дават среща морфологията и синтаксисът.

Изключително силно впечатление прави втора глава, посветена на референциалните аспекти на българското изречение. Темата за референцията въобще се появява в българското езикознание сравнително късно и досега е представена доста фрагментарно. В разглежданата книга, и по-точно в разглежданата втора глава, е поставена сериозната задача за изясняване на връзката на българските артикли с референцията на именните групи. Казано с думите на авторката на тази глава Е. Иванова, на анализ са подложени денотативният статус на именните групи в българския език и тяхната маркираност с помощта на артиклите. Разбира се, у нас е работено доста много в тази област, но тук се предлага нов подход, свързан с класификацията на денотативните статуси, предложена от Е. В. Падучева, която създава по-широки възможности за описание и обяснение на различните случаи неопределеност в българския език. Лично на мен особено ми допада описанието на нереферентните именни групи, в които предметът е неопределен както за говорещия, така и за слушащия; макар и кратко, много точно са представени атрибутивните именни групи, в които обектът не може да се смята за индивидуализирана същност, но вече е предложен за разглеждане. Много приятно впечатление оставя тълкуването на референциалния статус на именните групи, при което среща си дават теоретични постановки на руската авторка Е. Падучева и българската изследователка Р. Ницолова.

Третата глава е посветена на комуникативната организация на българското изречение и в нея са описани няколко комуникативни стратегии, представляващи специални комбинации на системни и модифициращи компоненти, използвани от говорещите за различни дискурсивни и семантични цели. В тази глава особено ярко проличава функционалната насоченост на книгата и затова напълно естествена е появата на въпроса за актуалното членение, за темата и ремата в изречението и тяхната връзка с левия контекст чрез понятията ново и известно. Във връзка с това са представени съотношенията между три руски комуникативни стратегии – рецесия на темата, неинхерентна тема и суперпозиция на ремата – с българските езикови решения в аналогични ситуации. Свързаната с рецесията и характерна за руския език линейно-интонационна структура не е характерна за българския език, среща се рядко и може да създаде, както твърди Й. Пенчев, „нежелателна рематична ситуация“ (срв. напълно нормалното за руския език Принес я вчера абсолютно все и доста странното за българския език изречение или по-точно псевдоизречение Донесох аз вчера абсолютно всичко. Терминът „неинхерентна тема“, въведен от руските учени А. Н. Баранов и И. М. Кобозева, е свързан с комуникативната ситуация екстрено въвеждане в темата и тогава тема фактически става ситуацията, провокирала дадения изказ. Стратегията за екстремна обосновка на съобщението предизвиква в руския език промени в линейно-интонационната структура на изречението; в българския език подобни промени са възможни, но се срещат значително по-рядко. Без да може да се фиксира някакво правило за строга лимитация на инверсията на определението, все пак наблюденията показват нейната раритетност.

Както вече споменах, функционалната насоченост на изследването проличава още в ІІІ глава, но изцяло във функционален аспект е изпълнена ІV глава, в която такива категории като пасив, субективен имперсонал, неопределена личностност и безличност са представени от гледна точка на възможността синтактичните конструкции като езикови форми да „потискат“ семантичния субект. Там са представени и описателните предикати като единици на комуникативния синтаксис и фразеосхемите, играещи ролята на тематизатори.

V глава, посветена на словореда в българското изречение, може да се разглежда като закъснял, но много сериозен и аргументиран отговор на спора около българския словоред, възникнал в славянското езикознание твърде отдавна – още на международния конгрес по славистика, състоял се в Киев през 1983 г. Тогава от гледна точка на неносителите на езика се очерта мнение, че българският словоред е непрограмиран и абсолютно свободен. Както пролича още в дискусиите на конгреса, чуждестранните изследователи на езика ни не бяха обърнали достатъчно внимание на ролята на българските клитики. Този спор всъщност изигра положителна роля – вниманието към малките думички у нас именно тогава започна да нараства и да привлича все повече езиковеди. И ето сега четем за клъстерите от клитики, за разширяването на функциите на българското ли и за мястото на сентенциалните клитики в изречението. В пряка връзка с V глава е и посветената на пунктуацията VІ глава, която освен теоретичните обосновки има и директна обучаваща цел.

За книгата на Е. Иванова и А. Градинарова може да се пише още много. Тя се чете с интерес, защото е написана увлекателно и логически издържано, защото в нея проличава както толерантното отношение към всички предшественици и съвременни изследователи, така и деликатното въвеждане на редица нови подходи и тълкувания. Високият професионализъм и прекрасното умение за работа с езиковите корпуси я правят полезна както за лингвистите теоретици, така и за всички рускоезични студенти, изучаващи български език. Тя е безспорна ценност и за българските езиковеди най-малко поради факта, че погледът на чуждестранния автор винаги ни кара да видим нещо ново, интересно и незабелязано в собствения си майчин език.