Кожухаров, А., 2021. Личните академични документи на българската морска образователна система (1892 – 1946). Варна:

ВВМУ „Н. Й. Вапцаров“, 204 стр. ISBN 978-619-7428-55-1.

Авторът на настоящата книга – доц. д.н. Асен Кожухаров, е не само преподавател във Висшето военноморско училище „Н. Й. Вапцаров“ във Варна, но и капитан първи ранг. Затова заглавието на последната му монография не може да буди изненада. Трудът е посветен на личните академични документи на лицата, завършили специално, средно и висше военноморско образование в България за период от повече от по-ловин век, и то същностен за развитието на българската образователна система от Освобождението до времето след Втората световна война. Става въпрос са дипломи, свидетелства, сертификати, които могат да бъдат обработени с методите на архивистиката, систематизацията и типологизацията. Личната информация в тях е отражение на процеси и тенденции в толкова важна сфера за всяко общество, каквато е образователната. Целта на автора е да разкрие значението на този вид документи и да предложи надежден модел за периодизация и класификация. Конкретният обект на изследване, върху който се градят изводите, са осемнадесет институционални архива от общо 14 български града и няколко частни или семейни сбирки. Открити и описани са 164 лични академични документа, основната част от които се въвеждат за първи път в научно обращение. Обхватът на материала е широк и надежден за целите на изследването: от 1881 г., когато е основано Морското училище в Русе (практически обаче първият издаден личен документ е с дата 1892 г.) до края на Българската монархия. Монографията е посветена на 140-годишнината от създаването на Морското училище.

Дипломите и зрелостните свидетелства са безспорно интересен обект на изследване за историята и помощните исторически дисциплини, но тяхното значение не се изчерпва с тези науки. Те предлагат допълнителна информация за социологията, историята на общото и специализираното образование, за обучението по български език и за първите стъпки на чуждоезиковото обучение, за развитието на административно-деловия стил на българския книжовен език.

Монографията се състои от три глави, заключение и богат приложен апарат във вид на: каталог на използваните извори (възпроизведени в автентичен вид са 38 архивни единици, от които 33 цветни и 5 черно-бели, всички – снабдени с пълна информация за местонахождение, тип емисия, размери, полиграфия, състояние и др. признаци); списък на таблиците; списък на фигурите; списък на използваната литература. Книгата има резюмета на български, английски и френски език.

В началото авторът аргументира въвеждането на термина абревиатура ЛАД – лични академични документи, и обяснява защо го прилага не само към висшето, но и към средното и специализираното образование. Необходимостта бъдещите морски офицери да получат комплексно обучение, заличава формалната разлика в степените и по примера на италианската и австро-унгарската система военноморското образование в България придава на средните училища статута на академии. Въз основа на подвидовата класификация на документите – атестати, зрелостни и майсторски свидетелства, дипломи и свидетелства за висше образование, авторът предлага общото название на по-мощната историческа дисциплина, занимаваща се с тях, да бъде „атестатика“ или „атестатология“ (с. 7).

Първата глава е посветена на атестатите и зрелостните свидетелства на Морското училище (1892 – 1946 г.). Втората разглежда свидетелства и дипломи на висшето военноморско образование в България. Третата глава се фокусира върху личните академични документи, издавани за придобиване на квалификация в морската образователна система (1900 – 1946) от специалните морски школи и училища, като Огнярното училище, Школата за кандидатподофицери и моряци специалисти, Практическото рибарско училище и др. Материалът и неговият анализ позволяват да се направят някои важни заключения от по-частен характер за важността на приведените документи.

Първите ЛАД се появяват във връзка със създаването на Морско училище в Русе на 9.01.1881 г., което трябва да подготвя кадри за Флотилията. За неговото по-нататъшно развитие роля изиграва Законът за народното просвещение от декември 1891 г., който предвижда отварянето на специални училища. Още в първото запазено свидетелство от 1892 г. проличава значението, което се придава на обучението по роден език. Присъствието на учебната дисциплина „Български език“ променя характера на учебния план, тъй като в предходни години всички предмети са преподавани на руски. По спомени на лица в първите свидетелства е присъствал и предметът „Граматика“ (с. 14), но това не е документирано от запазените ЛАД. Постепенно се оформя представата за разделянето на специалните и общообразователните предмети, а сред последните обучението по български неизменно присъства на челните места (с. 20, емисия „Дробняк“ от 1901 г.). За целите и ценностите на образованието свидетелства фактът, че сред общообразователните предмети се нарежда „Закон Божий“, който в емисии от 1910 г. дори е на първо място в листата на общообразователни предмети. Предметът „Български език“ по-степенно се преименува на „Български език и литература“, ценностно натоварени са наименованията „Отечествена география“ и „Отечествена история“ (с. 31, емисия „Плакат“ от 1916 г.). Когато в началото на Първата световна война възпитаници на Машинното училище са изпратени да се обучават за морски офицери в Италия и Германия (традиционно силно е влиянието на Императорската кралска академия за търговия и мореплаване в Триест и Кралското военноморско училище в Ливорно), значението на езиковата подготовка все повече нараства. Чуждоезиковото обучение навлиза в програмите на средните технически училища след 1914 г., предимно немски и френски, по-късно английски език. В установената образователна система в България през първите десетилетия на XX в. средното техническо училище (техникум) създава условия за висок образователен ценз и достойно се нарежда до другите два клона – класическата и реалната гимназия. След Първата световна война италианският език става особено популярен във висшите образователни структури на военноморското и икономическото образование (Корабоначалническият курс, Военноморското на Негово Величество училище, Висшето търговско училище). ЛАД разкриват постепенната промяна в концепцията за обема и характера на учебните планове; в тях се оглежда политическата, социалната и институционалната история на Третата българска държава; кръстосват се руското, западноевропейското влияние и опитите за изграждане на самобитна българска образователна система.

ЛАД предоставят частична информация относно правописните реформи, доколкото всяка емисия е съобразена с действащия по това време правопис. Наименованията на учебните предмети разкриват словообразувателни и семантични процеси в книжовната лексика на българския език. За пример може да се посочи богатата по обясними причини група термини, свързани с развитието на морското дело и образование. От различни емисии, предимно от сферата на висшето военноморско образование, се извличат названията: морезнание, мореописание, мореплавание, мореходни предмети, и още: корабоведение, корабоводител, корабоплавание, корабостроение. В тях проличава влиянието на рускоезичните учебни помагала, към които се добавят заемки и чуждици от интернационалната система, като лоция, навигация и много други.

Допълнителни елементи в ЛАД разкриват институционализирането на образователното дело чрез поместването на подписи и печати на специализирани държавни органи, каквито са инспектори и пратеници на Министерството на просвещението (с. 43, емисия „Указ“ от 1924 г.). Други дават основание да се правят заключения за регистъра от оценки и за поведението на обучаващите се в средното специализирано образование по трибална система (с. 25).

С разностранната информация, която извлича от отделните ЛАД, доц. д.н. А. Кожухаров изпълнява своите цели и доказва, че макар да са кратки по обем и еднотипно структурирани по форма, те могат да се оценяват едновременно като исторически документи за развитието на специализираното образование в България, но да бъдат полезни и за отделни частни аспекти на познание. Разбира се, най-изчерпателни са историческите факти за създаването, функционирането, промяната в статута на отделните учебни заведения, свързани с военноморското дело в България. Описанието на всеки документ е комплексно: от външен вид, материал, размери, полиграфия, дизайн, печати и т.н., през поставянето на документа в историческия му контекст на възникване, до съдържанието и характера на образователната система чрез названията на учебните предмети.

Всичко това оправдава заключението на автора, че това са „уникални формални документи, достигнали до нас“ (с. 52).