Резюме. Настоящата статия разглежда няколко важни въпроса, свързани с новата роля на съвременния учител, предизвикателствата, които стоят пред неговата личност, промените, инициирани от европейските ценности, които пренареждат приоритетите и ценностите в сферата на образованието. Ролята на учителя е разгледана като фактор за изграждане на автономни и предприемчиви личности, които уважават другите и са готови да работят в сътрудничество, които притежават основни компетенции, които са наясно със своите силни страни и са способни да ги развиват и да ги използват както за себе си така и за обществена полза.

Ключови думи: teacher, factor, key roles, European values

„Да се учим – да учим и да знаем.

Да се учим – да действаме и можем.

Да се учим – да живеем с другите и различните.

Да се учим – да бъдем себе си, да бъдем ние. “
Жак Делор

Основна водеща ценност на всяко общество е грижата за възпитанието, образованието и съдбата на младото поколение. Позитивното социално общуване, нравственото, духовното и културно възпитание на децата и младежта е от съществено значение за успеха и просперитета на всяка нация. Aктивен участник в този нелек процес е педагогът, със своята професионална и морална подготовка. Социалната роля на родителя и педагога налага учене през целия живот – една от най-висшите съвременни ценности. Защо? Защото в информационния век, в обществото на знанието основната цел на образованието трябва да бъде развитието на умения за работа с постоянно променяща се среда и усвояване на методи на учене, на ключови компетентности и нагласи за учене през целия живот. Инициативност, креативност, творчески дух, усвояване на знания и придобиване на умения и нагласи за вземане на адекватни решения в полза на себе си и на другите са сред качествата, които трябва да притежава съвременната личност, за да може да се справи конструктивно с различни дейности и действия в многообразния свят. Детската градина и училището са центрове за развитие на личността и на общността. Като публични институции, те служат на хората и на техните постоянно променящи се потребности и интереси. В тях работят учителите, които получават специализирана подготовка от знания и умения, които им помагат в пряката работа с децата и учениците, от друга страна, динамичното ежедневие ги поставя пред ново предизвикателство – учене през целия живот, стремеж към самоусъвършенстване, обогатяване на придобития опит и надграждане с нови компетентности. Всичко това налага и поставя грамотността като национален приоритет във всяка образователна стратегия. Успехът и просперитетът на едно общество зависят от развитието на човешкия ресурс в системата на образованието. Той е основен двигател на промените. Обществото и децата имат нужда от доказващи се професионалисти, които имат ясна мотивация за дейността си, притежават знания, умения, нагласи за творческа работа и потребност от личностно развитие и усъвършенстване, хора с поглед в бъдещето, които знаят как да „пътуват“ със знанието и знаят как да поканят и направят децата част от това пътуване.

България е част от европейското семейство. Членството на страната в Съюза поставя нови предизвикателства пред българското образование, които довеждат и до промени и пренареждане на приоритетите, ценностите и образователните цели. Една от тях е необходимостта от създаване на условия за формиране на ключови компетентности като предпоставка за учене през целия живот и лично благополучие, а именно – условия за превръщане на училището в място за учене, което не само преподава основни научни знания, а осигурява развитие на динамичните способности – способност за самостоятелно учене, самоинициатива, работа в екип, развиване и прилагане на креативност при решаване на проблеми, проектно и изследователско учене и мислене.

Като продължение на тази промяна, днес мисията на съвременната детска градина и училището има като основен приоритет хуманизирането на педагогическата сфера, ориентирана към съхраняване на детската самоценност чрез изменяне позицията на учителя – от въздействие по нормативни предписания към развиване и съхраняване на детската уникалност и личностна неповторимост. Позитивната педагогическа среда е най-подходяща за развитие на всички елементи от детската личност – емоционални, социални, интелектуални, физически и др.

Казаното дотук съвсем логично позволява да изведем европейската ценност „учене през целия живот“ като предизвикателство и нова възможност пред съвременния учител, който непрекъснато трябва да работи върху себе си, за да може по най-адекватен начин да привежда промените в цялостния възпитателно-образователен процес, съответстващ на новите потребности на обществото, и защото педагозите са ключови участници в този процесс с целия си професионален, психологичен и нравствен потенциал.

Изискванията към тях се променят все по-вече във връзка с предизвикателствата на новото време, в което живеем. В този смисъл, напълно основателно е твърдението на С. Станев, че „учителят се намира в нова социална и училищна среда, той е изправен пред предизвикателствата на времето, които поставят нови изисквания към личността му“. Според него съвременният учител трябва да притежава:

– широка култура и високи морални качества;

– висок образователен и професионален ценз;

– интелектуални възможности и творчески способности;

– конструктивни, организаторски и комуникативни умения;

– съвременна технологическа компетентност (Станев, 1997).

Ст. Жекова (Жекова, 1984) посочва четири водещи качества в личността на учителя – „педагогическа общителност, педагогическо творчество, педагогическа наблюдателност и емоционална устойчивост“. „Учителят вгражда, кодира личността си в професията, като превръща чертите ù във важно професионално средство“, подчертава авторката.

Според друг български автор „възпитателният ефект при формиране на детската личност се основава до голяма степен на личността на учителя“ (Велинова, 1987).

На практика, изграждането на добър учител (педагог) изисква дългогодишен опит, положително отношение към професията, силна мотивация, любов и преданост към децата и непрекъснато усъвършенстване (Михайлов, 1996).

Изводът, който можем да направим от споделеното до тук е, че каато ото осносновен участник в образователно-възпитателния процес, учителят днес е призван да изпълнява разнообразни и все по-нови роли, някои от които са:

– на творец и вдъхновител;

– на организатор;

– на методист;

– на консултант (професионален ментор);

– на равноправен партньор;

– на изследовател;

– на обучаем;

– на модератор (от латински: moderatio/moderare – управлявам, ръководя, насочвам, регулирам) в създаването и поддържането на позитивна педагогическа среда.

Организираната позитивна педагогическа среда играе огромна роля в цялостния възпитателно-образователен процес и помага на учителя (педагога):

– да изрази и покаже най-добре своята професионална подготовка;

– да изрази себе си като партньор на децата, който ги разбира и обича;

– да покаже умения за преодоляване и разрешаване на възникнали конфликти;

– да поддържа и създава уют и добра атмосфера на доверие;

– да показва уважение към личността на всяко дете и неговите потребности;

– да търси подход към индивидуалността на всяко дете;

– да създава сплотен колектив „родители – деца – учител“ и др.

Тази среда благоприятства по естествен начин: „Максимално развитие на потенциала на децата, възможност за пълноценна социална реализация, развитие на способностите в процеса на образование и развитие на личността“ (Захариева, 2012) .

Споделеното от българските автори води до следния извод: стимулиращата, позитивна, естетична, функционална и достъпна среда оказва благоприятно влияние при формиране на емоционално положително отношение към околния свят, изграждане на мотивационна, умствена, волева и нравствена нагласа при общуването дете и възрастен. И в създаването и ръководството на такава среда решаваща и важна роля играе учителят, който се отличава с позитивно отношение и позитивно поведение, изразяващо се в това да:

– харесва работата с деца;

– цени детето като интересен събеседник;

– разбира или се опитва да разбира потребностите и тревогите на детето;

– проявява чувствителност към индивидуалните различия;

– показва добри умения за общуване с децата, техните родители и екипа;

– показва уважение и доверие в способността на детето да учи;

– дава възможности за развитие и експериментиране.

Като стана дума за европейските ценности и промените, които настъпват във визията на образователните институции и необходимостта от непрекъснато усъвършенстване на учителите, нека видим тяхното влияние и въздействие върху тях. Както вече отбелязахме, „ученето през целия живот“ и осигуряването на мобилност чрез висококачествено образование и обучение са особено важни и позволяват на всички лица да придобият умения, които ги правят конвертируеми не само на пазара на труда, но и допускат активното им участие в обществения живот.

Европейската рамка на ключовите компетентности за учене през целия живот определя следните ключови компетентности, които са необходими за пълноценното включване на гражданите в обществото на знанието:

– комуникативни умения на роден език;

– комуникативни умения на чужд език;

– математическа грамотност и базови познания в областта на науките и технологиите;

– дигитални компетентности;

– умения за самостоятелно учене, събиране и анализ на информация;

– граждански компетентности и умения за междуличностно общуване;

– културни компетентности – изразяване на идеи, творчество, емоционално и естетическо съпреживяване на света чрез музика, литература, театър, пластични изкуства и др.

Ето защо пред съвременния учител стои предизвикателството – „учене през целия живот“, защото той е фактор в развитието на общото образование и на специфичните умения за работа и професионално израстване. В повишаването на квалификацията на педагогическите кадри е изключително важна връзката между компетентността на учителите и препоръките на Европейската общност, които сами по себе си са цели на институцията, в която работят. Съвременното образование изисква следните умения и знания, които учителят трябва да притежава и които трябва непрекъснато да доразвива:

– нови педагогически умения по линия на подхода, поставящ в центъра обучаемия;

– възможности за обучение на работното място, свързанr с усъвършенстване на методическите и научните компетентности;

– съвременни професионални умения, свързани със съвременните технологии и практики;

– съзнание за различията на образователната среда, състава на учениците, връзката с родителите и другите институции на гражданското общество;

– умения за работа в екип и създаване на мрежа от отношения между учители, научна среда и възможности за ползване на методична и научна литература;

– управленски, организационни и комуникативни умения и др.

За да провокира непрекъснато учениците и да поддържа тяхното интелектуално любопитство, за да осъществява ползотворна връзка „училище – семейство“, за да превърне детската градина и училището в желано и полезно място, съвременният учител е длъжен да работи непрекъснато върху себе си, защото от личността на учителя зависи много – колко и как придобитите знания и умения ще са ефективни, ще има ли изградени здрави доверителни връзки: учител – дете; дете – дете; родител – дете; учител – родител и др.

И в тази връзка, една и съща задача стои пред семейството и училището, които са първите възпитателни институти в живота на детето. Тази задача се изразява в това да се създава и поддържа позитивна среда, която да помага за правилното физическо и емоционално здраве на детето. „Семейството е първата възпитателна среда за детето и от хронологична гледна точка, и по степен на важност за цялостното му развитие“ (Иванов, 1998) .

Р. Пенев (Пенев, 2006) определя семейното възпитание като процес „на взаимодействие (въздействие) между родителите и детето, ориентиран към предаване в трансформирана форма на обществени норми и изисквания, както и към взаимен обмен на индивидуалноличностни културни ориентации, позиции и модели на поведение“.

Според В. Миленкова (Миленкова, 2009) учителят е този, който заема съществено място в училищното битие на детето и има пряко участие в неговите избори, интерпретация на действия и цели. Ролята му е безспорно голяма и зависи от обстоятелството, че той е значима фигура в света на всяко дете и всеки ученик. „Личност, имаща власт да организира неговия ден, да дефинира, онова, което е прието за знание, да регулира образците на взаимодействие чрез класните норми, награди и наказания, да насочва към различни занимания“.

За личността на учителя говори и Л. Десев (Десев, 2003): „Успехът във възпитателно-образователния процес зависи в голяма степен от учителя, от неговата личност, дейност, стил на общуване и ръководство“.

Днес, в политиката на съвременното образование, актуален e въпросът за взаимодействието между детската градина, училището и семейството. Защото пред тези възпитателни институции стои една обща цел, формирането на личността на детето, и отношенията между родители и учители трябва да се изгражда на основата на:

– разбирателство;

– единомислие;

– непрекъснато общуване;

– и взаимодействие в името на детето (ученика).

Заключение

В ерата на глобализацията възпитанието и образованието ще играят все по-голяма роля и ще нараства ролята на учителя. Защото, по думите на немския педагог Бернхард Бюб, „Образованието не е само обучение. Образованието е нагласата, отношението към света. То се придобива чрез усвояване на знанието и ценностите на предците, с чиято помощ интерпретираме света“. И не на последно място, защото новото време, новите промени, съвременните педагогически парадигми имат нужда от учители новатори и вдъхновители. Учителят не може да осигури пълноценно формиране на личността, ако самият той не е ярка личност, ако не притежава гореизброените качества. Нравствено-моралният облик на учителя го прави незаменим помощник и положителен модел в живота на децата. Учителят е този, които привежда в действие изискванията на бързо променящото се ежедневие в училищната среда, защото зрелостта на едно общество се определя и от степента на неговата образованост и информираност. От таланта на учителя, от богатството на неговата личност, от неговата професионална компетентност и духовно богатство зависи пълноценното изграждане на детето – автономни и инициативни личности, уважаващи другите, способни да работят съвместно, владеещи базови компетентности, осъзнати за силните си страни и способни да ги развиват и прилагат за себе си и в полза на общността.

ЛИТЕРАТУРА

Велинова, Т. (1987). Ролята на педагогическото общуване в предучилищна възраст.

Десев. Л. (1977). Психологически проблеми на възпитанието.

Десев, Л. (2003). Педагогическа психология.

Жекова, Ст. (1984). Психология на учителя.

Иванов, И. (1994). Семейна педагогика – Семейството като среда за социализиция.

Миленкова, В. (2009) . Българското училище във фокуса на неравенствата.

Михайлов, М. (1996) . Професията „учител“.

Пенев, Р. (2006). Систематика и типология на семейното възпитание в детството.

Станев, С. (1997). Учителят и ученикът и предизвикателствата на новото време.

Стратегия на образователната и научната политика, 1.

REFERENCES

Velinova, T. (1987). Rolyata na pedagogicheskoto obshtuvane v preduchilishtna vazrast.

Desev. L. (1977). Psihologicheski problemi na vazpitanieto.

Desev, L. (2003). Pedagogicheska psihologiya.

Zhekova, St. (1984). Psihologiya na uchitelya.

Ivanov, I. (1994). Semeyna pedagogika – Semeystvoto kato sreda za sotsializitsiya.

Milenkova, V.(2009). Balgarskoto uchilishte vav fokusa na neravenstvata.

Mihaylov, M. (1996). Profesiyata “uchitel”.

Penev, R. (2006). Sistematika i tipologiya na semeynoto vazpitanie v detstvoto.

Stanev, S. (1997) . Uchitelyat i uchenikat i predizvikatelstvata na novoto vreme.

Strategiya na obrazovatelnata i nauchnata politika, 1.