Изобщо няма да е преувеличено ако кажем, че Никола Георгиев е автор от световна величина. Всеки доблестен човек, който има поглед върху неговите съчинения и е слушал негови лекции, но е познал и чуждестранни специалисти в областта, може да го потвърди.

Малко хора са направили толкова много за нашето литературознание, това е неоспорим факт. Едва ли обаче има друг, направил толкова и така вълнуващо за нашето умствено съзряване, за изграждането на нашия литературен вкус и в крайна сметка, за нашата любов към литературата. Затова издаването на съчиненията на Никола Георгиев в няколко тома е от изключително значение. Основно поради две причини. Първата е свързана с изчерпването на повечето студии и есета. Почти всички книжни издания отдавна не са в търговската мрежа, изчерпани са и нямаше надежда повече да ги видим – това е прозаичната, по-деловата причина.

По-важната обаче и по-интересната причина е друга. Тя произтича от иманентното свойство на всеки писан текст: публикуван самостоятелно в едно книжно издание, изваден от една смислова цялост или от едно смислово-времево пространство, в което всички ние живеем, същият този текст добива съвсем друга светлина, добавя нов смисъл, когато е събран и преподреден по определен начин, когато влезе в контекста на едно ново цяло, каквото е например първият том със заглавие „Литературна теория. Питания и изпитания“. Разбира се, в този том има и непознати за българския читател текстове. Но това не е просто събиране на разпилени съществуващи съчинения и добавяне на нови. Любопитното е, че подредбата на текстовете, преструктурирането и реконфигурирането на по-вече студии поражда нов смисъл, открива нови връзки и добива нова смислова цялост, която поражда внушения, които инак човек не би могъл да добие или осъзнае. Това може да се онагледи съвсем лесно. Първият текст със заглавие Поява и утвърждаване на единното родово понятие лирика е част от дисертационния труд на Никола Георгиев, който е около седемстотин страници, непознат на читателите, присъстваше в един стар университетски годишник от края на шейсетте години на миналия век. Това си е чиста проба наука, завършено научно съчинение, с много идеи, богато на тези и с много висок информационен свод, който и до днес не е загубил актуалността си, да не кажем и модерността си. Веднага след този текст следва Анализ на лирическата творба. Така съвсем ясно се виждат връзките и показват логическата линеарност в литературното мислене на Никола Георгиев. Подзаглавието на тома „Питания и изпитания“ също работи смислово и не само ни отвежда към други подобни заглавия на професора, като например „Мнения и съмнения“, „Почити и прочити“, но мигновено ни препраща към писаната преди повече от 30 години студия на Радосвет Коларов „Звук и смисъл“, защото парофонията, разколебаването, тези и подобни двойки понятия сами по себе си са знак за модел на мислене; сдвояването и противопоставянето винаги са водили до изпитания в европейското мислене, а това означава, че принципът на двоичността не само е жив, но и генерира нов живот. Следващото заглавие в тома е Към предисторията на бъдещата история на българската литература – текст, който хвърля мост към идеята на Никола Георгиев, узряла по-късно и загатната в друг негов текст – „Тревожно литературознание“, където литературоведът говори за история на ненаписаната и недописаната българска литература, като конкретно поставя важни въпроси, касаещи историята и литературната история, разглежда теми на теоретичното мислене за литературна история, проблеми, свързани с напрежението между историзъм и теоретизъм – все изключително важни теми, които през годините авторът разглежда от различни ракурси. Кой да е водещият принцип? Защо се появява някакво явление? За Никола Георгиев никога не е бил особено важен въпросът защо в литературата, от него той изпитва някакво стесняване на хоризонта, за него този въпрос е сякаш лековат и повърхностен: интересът му е фокусиран върху въпроса какво от това, т.е. какво носи, какво добавя или отнема и изобщо какви са последиците, какво произтича от дадено литературно явление. В студията От ‘Ще си викна песента’ към ‘Искам да напиша днес поема’ се разглежда напрежението между устна и писмена реч, докато в Тезиси по историята на новата българска литература авторът предлага идейна концепция за систематизиране на езиковите доктрини в българското литературно мислене, апел за актуализация с огромен потенциал, който като че ли не намери отзвук, дължимия размах и разгръщане от страна на други български литературоведи.

В Квадратурата на херменевтичния кръг се говори, разбира се, за херменевтиката – особено модерно течение във филологията и философията, стигнало пика си през осемдесетте години на миналия век. Никола Георгиев също отчита новата концепция и тя, съвсем естествено, е присъща за неговото мислене, но за разлика от Дилтай, Гадамер, Рикьор, Шлайермахер и др. е по-предпазлив и не ѝ се посвещава изцяло. Не ѝ се отдава тотално, защото предугажда, че всяка мода, всяко ново течение в литературознанието е като вечната любов – трае, докато я има. В литературознанието любовта/преходността трае средно около 15 години, така че за него hermeneutica sacra си остава един от многото възможни подходи към литературата. С тази своя статия авторът предупреждава да се пазим от изкушенията на всяка отделна школа или частен литературен подход, който иска да наложи себе си като универсален, глобален и единствен поглед към литературата. Мълчаливите диалози в литературата е сред най-известните и най-цитирани статии на автора, в които се говори за „отварянето“ на творбата, като контрапункт на предишната идея на някои школи, пледиращи за „затвореност“, като авторът анализира посоките и извежда вътрешнолитературното, социално-литературно и антропологично отваряне на художествената творба, чертаейки посоките на литературното мислене и навлизането на диалогичния принцип в духовния живот на Европа. Авторът разглежда обстойно междутекстовите връзки, които са част от природата на всички текстове, ерго, от самата литература, и ни показва как, при условие че мълчаливите диалози споделят тишината, има само един начин те да проговорят: необходима е намесата на литературоведа, тяхната диалогичност се постига именно с метаинтертекстуални явления – междутекстовата и интертекстуална активност имат животворяща, оформяща и смислово доизграждаща функция. „Завръщането на читателя“ е кратък текст – статия, публикувана за първи път във в. „Пулс“ през 1990 г., в която Никола Георгиев формулира няколко основни постулата, необходими да върнем читателя към книгата. Това е времето на промените, завладели всички нива на живот в България, а и не само. Тежък период, в който изхвърлянето на старото е на първо място в работните програми на всеки. Много се изкушавам да използвам термина „пророчески“, но ще се огранича до прилагателните визионерски, далековиждащ и мъдър поглед на изследователя, който желае края на идеологемите, но заръчва „да се търси път за съчетаване на досегашните представи за литература с новопоявяващите се“. Критика – да, но и важен акцент за приемственост, текст за изграждане на нови представи за литературната наука, нейните задачи, цели и за по-достойни отношения с нея. Следва студия, не първа, разбира се, за напрежението между устна и писмена реч. В Писаха не само за да се знае изследователят прави блестящ анализ на вечно оразличаваните и противопоставяни, подценявани или възвеличавани два начина на изразяване – устен и писмен. Кое е първичното, поне за езикознанието, тъй като по белега първичност – вторичност в света на природата и човека комай разногласие няма. Основополагащ текст, разкриващ как всяко отделно изкуство се изгражда чрез приликите и отликите си спрямо останалите изкуства и видовете общуване, като цяло; как разликата добива стойност на отрицание, така че дефинирането на всяко изкуство би следвало да включва в себе си и отрицанието и как е повлияло, ако изобщо е повлияло, напрежението между устна и писмена реч върху българското литературознание. Студията си Подир сенките на половете Никола Георгиев пише преди много години в отговор на един текст, излязъл във в. „Култура“ през далечната 1990 г. със заглавие „Критика на чистия фалос“. Текстът, категорично можем да го заявим, е актуално-убедителен: феминизъм, автори, творби и случки се разгръщат пред нас с дълбока и увлекателна лекота, предхождаща с цели 28 години Истанбулската конвенция и опита за въвеждане на понятието „джендър“ – термин колкото смътен, толкова и неясно ориентиран, но политически съвсем ясно поднесен пред обществото днес. В присъщия си леко ироничен стил авторът се заиграва с деконструктивизма, с преобръщането на извечното разковниче cherchez la femme в cherchez l’homme и коментира оказания натиск в полето на културата, който размества дори някои центрове в дискурса и стилистиката. В Женитбата на литературата със света наблюдателят прави глобален преглед на литературните явления и се свързва с особено важното понятие за световна литература – прилична според него на някаква либерална утопия, но констатирайки, че така или иначе, от споменато понятие ние все още очакваме „литературни и морални ценности или интелектуално приключение“.

В текста със заглавие Литературознание на ограничените и неограничените възможности, или трагикомедия без катарзис литературоведът излага любимата си идея, че няма по-голям враг на литературата от самата нея. Говори за Класицизма, за Рене Уелек и книгата му от 1982 г. със заглавие „Покушение върху литературата“, цитира Пол де Ман и много други автори, като съвсем игриво се спира на противниците на литературата, като Платон, Хегел и Маркс (независимо че духовитият Хайне, след като изслушал лично изказването на Маркс за това какво ще представлява бъдещият комунистически свят, въздъхнал иронично с думите, че тогава зарзаватчиите може би ще увиват стоката си със стихосбирките му). В заключение, обобщава авторът, „художествената литература е човекознание, което обхваща най-потайните кътове на човешкия свят“. В Заекващият диалог – студия, посветена на Цветан Тодоров по случай неговата 60-годишнина, фокусът е Михаил Бахтин, като „симптом“ за живота на литературознанието през XX век. Авторът изследва въпроса доколко произведенията на Бахтин диалогизират (след като толкова много се говори за le principe dialogique) с други творби, как го правят и дали са в диалог вътре със себе си. Студията говори за канонизирането на Бахтин и безкритичното приемане на неговите идеи в българското литературознание; позовава се на един остроумен отговор на Цв. Тодоров, с който отказва да затъва в догадки, питайки се чий е даден текст и опитвайки да разгадае други подобни дребни авторски тайни; признава тласъка в много полета на хуманитаристиката, в което се разпростира Бахтин, но отчита и пакостите, сторени от него в българското литературознание, до степен, че много верни негови последователи говорят все по-трудно за него, почти заеквайки. Последният текст от първия том със съчинения на Никола Георгиев завършва с Разграничително литературознание – студия от 2006 г. Но това не е апел за затвореност, съвсем не. Това е концепция за отваряне на вратите пред всяко едно познание, което може да каже нещо за литературата – философско, социоложко, филологическо, феминистко или логическо; на всяка една дисциплина, която би допринесла с нещо за литературната наука, независимо дали е когнитивистика, изкуствознание или богословие. Студията предлага концептуално обединяване на силите, апелира за общностна работа на българските литературоведи в търсенето на отговор на многото въпроси, включително и на прастария, отнасящ се до познаваемостта на литературата.

Вторият том, събрал 23 съчинения, е под заглавие Литературни похождения. Автори, творби, анализи. Съгласен съм, че от него се носи смътно усещане за нещо любовно. И то е вярно. Това е любовта на автора към литературата, но не само: то е преди всичко поклон на пишещия тези редове към изключителния, шеметен анализ на „Приключенията на храбрия войник Швейк“, с чудесен превод на Светомир Иванчев, (докато след 1956 г. заглавието става „Приключенията на добрия войник Швейк“, без да става много ясно защо Швейк от храбър става добър). Така или иначе в студията Пародия на съдържанието – пародия на структурата (Швейк и антироманът) Никола Георгиев тръгва от частното в романа на Хашек, минава през почти цялата европейска литература, като се връща четири века назад във времето и по този начин обхваща, без да е преувеличено, литературната всичкост. От частното към общото и от общото към единичното. Аналогии и позовавания на различни автори и епохи, включително паралели с „Война и мир“ на Толстой. Но да се върнем към заглавието на тома и лъхащата любов от думата похождения – това, по мнението на самия литературовед, е най-подходящата дума в българския език за превод на заглавието на романа на Хашек, предвид факта, че творбата на чешкия автор може да прилича на всичко, но не и на роман на Уолтър Скот или на Майн Рид. Така че съставителите са търсили тази тънка нишка, която невидимо да свързва предложените тук съчинения с романа на Хашек. А дали Швейк е храбър, добър, примерен или образцов войник, това обяснява споменатата статия. Затова настоящият том е любов, движение, посещение, среща, произшествие, обхождане, любовно приключение, приемане на другостта и авантюра. Всичко това са литературните похождения на Никола Георгиев, който ни среща с различни автори и разнородни творби, много от които непознати на читателя. Пътешествие, в което авторът умело е вплел множество нишки, които свързват родното със световното, еднинично-българското с множественото чуждо. Тази книга е удоволствие и лекота. Без да се връщаме към Овидий и античните поети, и не защото не заслужават, а защото връзката с един предвестник на Ренесанса ми се струва по-удачна, си позволяваме да говорим за лекотата у Гуидо Кавалканти – нежен поет на XIII век, в чиято поезия персонажи са слънчевите лъчи, въздишките и всички онези нематериални послания, които той нарича „духове“. Данте и Бокачо заслужено му отдават почит в произведенията си. Лекота, ефирност и прозрачност населяват поезията на Кавалканти. Същото усещане за лекота, но този път в проза, намираме и у настоящите текстове на Никола Георгиев. Те обясняват сложни литературни явления и хвърлят мостове във времето с отнета тежест, или безтегловна тежест, gravità senza peso, по думите на Кавалканти. Зоркият съпоставителен поглед на изследователя препраща, сравнява, създава, отрича, утвърждава и осветява различни феномени. Неслучайно Итало Калвино в своите „Американски лекции“ поставя лекотата на първо място в заветите си, които, нека припомним, имат работното заглавие „Шест предложения за следващото хилядолетие“. В настоящия сборник Никола Георгиев показва как се прави това: чутовен размах и дълбочина, поднесени с лекота.

Тъй като започнахме с Хашек, продължаваме с още един текст, посветен на него, и това е студията Смехът на Хашек през очите на преводача – прекрасен преводачески поглед, урок за всеки, който се занимава с превод: за духа на превода, преводимостта, стиловата уместност на бележките и целия апарат от паратекстове. Подборът на аналитичните студии на Никола Георгиев в настоящия том започва всъщност с Ботевата балада „Хаджи Димитър“ (опит за разбор), студия от 1974 г. и продължава с втората – Жанр, херменевтика и един прочит на „Х. Димитър“, от 1989 г. Това са класически статии за класически автори и в предложения том има още няколко подобни двойки: за Яворов със заглавие „Раздвоеният и единният Яворов“ от 1980 г., последвана от „Нови насоки на неисторизма в съвременното буржоазно литературознание“, студия от 1966 г.; за Елин Пелин с анализите „Андрешко“ от Елин Пелин, от 1981 г. и „Жанр и смисъл в повестта „Гераците“ от 1978; за Йордан Радичков с текстовете Превръщенията на нане Вуте от 1968 г. и От свирепото настроение до игривия конформизъм от 1990 г., в което литературоведът говори за опитомяването на Радичков от идеологемата, поднасяйки един скандален, но така и неразвил се в скандал текст. От блестящите анализи – в повечето случаи това са първите съчинения – с второто си връщане към същите теми литературоведът показва нещо ново от себе си, една непозната своя страна: изследователят не стои вкаменен в канона, той обръща внимание и следи социалния живот, държи пулса на новите издания, показвайки изненадваща социална проницателност. Именно това го кара за втори път да се върне към още един автор и това е Николай Хайтов, с включеното в настоящия том съчинение Препрочитайки „Диви разкази“ от 1973 г., породило навремето немалко полемики и реплики с Тончо Жечев. Текстът, посветен на Вера Мутафчиева, озаглавен „Житието“ на Софроний и страданията на съвременното литературно мислене, също доказва, че Никола Георгиев не е само брилянтен анализатор, застинал в класическата академична поза на традицията, но е наблюдател и активен участник в актуалния литературен живот на страната. Любопитството на изследователя е живо и до днес и макар някои явления да изглеждат маргинални, те не убягват от зоркия литературоведски поглед. Защото такова е цялостното схващане на Никола Георгиев за литература: той я разглежда винаги като динамична величина, флуктуация и трансформация, непрестанно движение и промяна на границата на неуловимото. В „Моторни песни“ и съвременната литературна мисъл анализаторът не разглежда само стихотворения на Вапцаров, както заглавието подсказва. Говори ни още за Ботев, привежда за пример „Спи езерото“ на Пенчо Славейков, прави важни връзки с Кроче и полемизира с него по повод отхвърлянето от страна на италианеца на множествеността на връзката означаемо – означаващо, название и смисъл, дебат, разтърсил силно литературознанието на XX век. В кратката студия Неюбилейни мисли за Ламар Никола Георгиев ни напомня за мястото, което поетът заема през двайсетте и трийсетте години на миналия век, като обръща внимание на факта, че поезията на Ламар рискува да остане неразбрана, ако не бъде разглеждана в комплексния и често противоречив развой на българската лирика. Студията „Епилог“ от Петко Славейков и епилогът на един етап от българската поетика ясно подсказва, че освен подробен анализ на стихотворението се прави и равносметка за един етап от развитието на българската поетика. Отново сме свидетели на непрестанни връзки от частното към общото и обратно, напомнящи, че възприемателното и анализационно осъвременяване на произведенията от миналото е колкото неизбежен, толкова и задължителен процес, тъй като без приемственост няма как да има литературен живот.

Съчинението Случаят Гологанов говори за сборника от народни песни, наречен „Веда Словена“, предоставени от Иван Гологанов, който твърди, че ги е събирал в продължение на 12 години. Важен текст за значенията, които поражда връзката автор – творба – мистификация, спомагайки за саморазкриването на всяка художествена творба. Във Възрожденски идеализъм и авторска себичност. Из неакадемичната история на българската литература авторът прави разрез на литературния живот: през гръмките заглавия, означаващи твърде малко, слабите поети и графоманите, попаднали в литературата, която ги е съблазнила с някои свои функции, противоположни свойства и противоречивост. Гласове и мостове на възраждането е текст, подготвян за българската редакция на Би Би Си, излъчен през 1990 г., който за пореден път доказва живия интерес на изследователя към литературните и издателските процеси, в случая – от годините на прехода: сам издат, независими издания, автори, социални обрати, списания, политика, свободен печат и трудната разлика между свобода и свободия. В Пътища между живота и смъртта нещата се въртят около неприятните в живота, но привлекателни в литературата термини въже, бесило, смърт, разглеждани от погледа на Ботев, Вазов, Гео Милев и Фурнаджиев, с мостове към Франсоа Вийон, Рембо и Антон Ашкерц, с неговата стихосбирка от 1901 г. „Рапсодии за българския гуслар“. Поредно доказателство за мащабния поглед на литературоведа и рядката ерудираност на хуманитариста. Студията Път към Европа ли? Не съм от тях е от 1990 г. и е посветена на стогодишнината от рождението на големия български писател и художник Чудомир. Литературоведът, анализира белетристиката на Димитър Христов Чорбаджийски, която, противно на очакванията на някои хора, е жива и няма признаци да престане да радва почитателите му. Прекрасен текст за големия наш разказвач, наречен от автора човекът-говор и човекът-слово. Статията Остап Бендер и неговите бандеризми е един колкото дълбок, толкова и изключително приятен, пораждащ искрена радост текст за един от най-големите изобретатели – Остап Бендер. Става дума за любимите интелектуални и смешни, остроумни романи на Илф и Петров „Дванадесетте стола“ и „Златният телец“ – романи, пораждащи смях у читателя и не толкова смях сред критиката по онова време. Две книги хем прости за четене, хем с право носещи голям ореол на литературност. Литературоведът ни поднася своя анализ и за кой ли път, вече не бива да ни изненадва, препраща към литературната ос Санчо Панса – Самуел Уелър – Йозеф Швейк – Остап Бендер, доказвайки споменатото вече горе, а именно, че разглеждани в общ контекст, четиримата герои получават нови значения, огрети са от нова светлина. Съпоставяния, контрасти, сравнения и противопоставяния за сетен път доизграждат и надграждат възприемането на героите, че и помагат за по-пълното разбиране на творбите. Ориентът, Турция и тревогите на някои български литературоведи е текст, писан през 2001 година и предназначен за една конференция в Солун. Това е важна студия за силно разклатените представи за литература през XX век, в която авторът разглежда „Под игото“, „Диви разкази“, привежда за пример Стоян Михайловски, Макиавели и много други автори, разглеждайки български, турски и балкански стереотипи, които, на свой ред, пораждат значение в съответните литератури. Рицарят на китарата и квитанцията е текст, писан през 2010 г. за научна конференция в Софийския университет, публикуван през 2014 г. от къщата музей „Йордан Йовков“ в Добрич. В нея авторът анализира един малко познат на читателите роман със заглавие „Приключенията на Гороломов“, който Йовков не успява да довърши. Сякаш и самата студия на литературоведа остава незавършена, защото в края ѝ авторът само е изброил три от дузината следващи тези, които би следвало да се развият: от великото до смешното и тъжното; доколко е просветен народният просветител Гороломов; българският Дон Кихот и неговата Дулцинея. Недовършеността на студията обаче не бива да ни подвежда: тя е прекрасна, дълбока и не отстъпва на предмета на изследването си. Да не говорим за факта, че от нея става ясно, че Гороломов е носител на белези, които го свързват с имената от комичната литературна ос, спомената по-горе, а това самò по себе си е вече признак за много високо качество, нови връзки и ореолни наслагвания в значенията на литературата.