https://doi.org/10.53656/bel2024-4-1

Резюме. В настоящия текст романът на Виктор Пасков е разгледан като явление, което е част от неговата запомняща се и ярка проза на страданието и отхвърлянето на един дехуманизиран свят, в които еснафството и посредствеността са водещи. Неприкаяността на твореца, невъзможността и нежеланието да се приспособи към една нечовешка действителност са във фокуса и на други творби на писателя, но тук догадката, че нещата, които имат смисъл, които би трябвало да ни извисят, носят присмех и изолиране на твореца, чертаят неуютните контури на една действителност, в която състраданието и любовта са по-скоро изключение. И все пак силата на този роман е в посланието за творчеството като контрапункт и за смисъла на сътвореното.

Ключови думи: български роман; културни послания; творчество; литература от края на XX век

Романът „Балада за Георг Хених“ (1987) е втората книга на композитора, музикален критик и писател Виктор Пасков. Макар първата му книга „Невръстни убийства“ да не впечатлява литературния Парнас, още в нея се набелязват темите и проблемите, които ще бъдат във фокуса на вниманието и в следващите книги на писателя: „Ций Кук“ (1991), „Германия – мръсна приказка“ (1992), „Аутопсия на една любов“ (2005).

В романа „Балада за Георг Хених“ Ал. Панов открива четири жанрови парадигми, които според него са и в основата на четирите начина на представяне на истината: балада, повест, мемоар и пасион (Panov 2022, рр. 126 –145). Аз бих казала, че тези начини на представяне не са равностойни. Защото и в извисяващите страданието парадигми, и в отпратките към легендарни и исторически образи ужасът от съществуванието не като екзистенциална категория, а като конкретна характеристика на реалния живот напира от този роман.

Ярка и запомняща се проза на отчаянието, страданието, безумието, грозотата на еснафския бит, текстовете на Пасков рисуват света клоака, в който красотата и поезията просто липсват. Друг повторителен момент в цялостния интерес на писателя е съдбата на твореца, неприкаяността на истинския музикант, който е контрапунктът на едно общество, в което зверското лице наднича зад всеки ъгъл, а човешкото е по-скоро маргиналия. Неслучайно още в „Невръстни убийства“ става дума за дете, което е наясно, че няма да има абсолютно верен слух, после се появява старият майстор на цигулки Георг Хених, след това младият Виктор от „Германия – мръсна приказка“, а също и героят от „Аутопсия на една любов“, който също е музикант, но живее в един отвратително еснафски и грозен свят.

Романът „Балада за Георг Хених“ още в началото постулира две от централните свои питания: какво се случва с твореца след смъртта, остава ли той в съзнанието на другите, съхранява ли се духът му в последователите и учениците му? И второто – за смисъла на вложената любов: „винаги ли нещата, които създаваме с най-голяма любов, единствените, които сме в състояние да създадем – които би трябвало да ни извисят, ни носят присмех, горчилка и кикот?“ (Paskov 1987).

Още тук е загатнат и отговорът, допълнен от финалните размисли на немладия вече Виктор, момчето герой от романа: очевидно дори когато искаме да вярваме, че изкуството е вечно – според известната мъдрост от древността (Ars longa, vita brevis), невинаги истинският занаят, истинският майсторлък може да бъде съхранен от поколенията ученици. Още по-скептичен е писателят по отношение на всички онези неща, които правим с любов и влагаме в тях сърцето си: много малко успяват, на присмех и осъждане често е подложено голямото изкуство.

Най-яркият символ в творбата на тази идея – за безполезността в еснафския смисъл на думата – на голямото творение, това е цигулката, която прави майсторът Георг Хених, цигулката, която не прилича на никоя друга, затова и учениците му не я намират за полезна, присмиват се на стария лютиер. Затова тя е посветена на единствената достойна фигура, въплъщение на любовта – на Господ. Неслучайно Георг Хених я нарича виола д’аморе, защото основополагащата човешка и християнска ценност – любовта, липсва. Хората, които насъскват злото куче срещу беззащитния старец, глупавите ученици, които не влагат никакви чувства в творението си, еснафите, за които върхът на благополучието е придобивката на материални блага – всички те не знаят какво е любов, нито истинско изкуство. Затова и светът, в който живеят, е подобен на ада. В него хората умират, разболяват се, полудяват. Това е свят на изтляващото и нежизнеспособното:

Стамен го сгази камион.

Една година по-късно почина и Врана. Техният син стана известен артист. Дъщеря им се парализира.

Йорде умря от пиене. Синът му Митко стана легационен шофьор и работи в Чехословакия. Любка се жени и развежда няколко пъти и роди куп деца. Ако се срещнем, едва ли ще се познаем.

От пиене умря и Манолчо. Той се поду, набъбна целият като гигантска буба и умря за три дни. Смъртта му била мъчителна. Пепи се състари и тежи сто и двадесет килограма. Тя е в непрекъснат конфликт с дъщеря си, която скита с чужденци и не работи.

Роленска и Роленски избягаха в Америка. Те също вече са покойници. Дъщеря им Силвия е американка и не знае нищо. Нищо за нашата улица и нашата къща.

Умря и Цанка. Малко преди да се побърка, тя се ожени за един човек от съседната махала, който я заведе в точно такава къща като нашата. Покъсно умря в лудницата.

Йордан хлебарят отдавна е покойник.

Чичо Бръм – също.

Също и Сакатела.

Забравих ли някой? – дори и да съм забравил, няма голямо значение. Почти всички хора, за които ставаше дума тук, са влачили през целия си живот едно и също битие. Те тъй си приличат, че сещайки се за тях, сякаш виждам една и съща физиономия върху много – мъжки и женски – лица.

Тъжно ми е за тези хора. Тъжно ми е за годините, в които са живели. Понякога си мисля, че ако не беше проклетата стара къща, те щяха да са съвсем други, но… едва ли. (Пасков 1987)

Самата къща, в която живеят, някога италианско посолство, после еврейска къща, публичен дом и сега натъпкана с бедни семейства, еснафи, с безизходен живот, напомня развалина и може да се сравни с изгнилия стар свят, в който доброто, състраданието, красотата и изкуството нямат никакво място. Борбата за хляба е единственото, което вълнува десетките семейства в квартала, и посредственият живот, който живеят, като че ли разлага отвътре всички тях, не е случайно, че няколко пъти в творбата се повтаря името на Хектор Мало и неговия роман за бедното момче „Без дом“.

Светът, описан в романа, много напомня картина от „Зимни вечери“ на Смирненски – с пияния „безхлебен“ баща, който „ругай“, със силуетите на бедни, немощни и болни хора.

На върха на материалното благополучие в този еснафски свят е бюфетът – вещта, признак за разкош и престиж.

Бюфетът, за който мечтае майката на повествователя и който бащата не може да ѝ купи и затова сам го издялва, предизвиква завист и отхвърляне от страна на бедните съседи, но не прави по-щастливи родителите му. Той е част от желанието за един по-добър живот, но и фиксация, която оправдава неуспелите реализации на родителите.

Все пак трябва да отбележим, че при описанието на работата по бюфета и дървото, което използва музикантът Марин, има ясни аналогии с работата на Георг Хених по цигулката и дървото, от което е направена. Защото една от идеите, отразена от стария майстор в думите му, е, че ако не вложиш душа, няма да получиш произведение на изкуството.

Тези думи остават в душата и на бащата Марин, един от малкото хора в този роман. Все пак само семейството на Виктор се грижи за болния и беден майстор на цигулки, именно те са онова изключение, където проблясват обичта и пълнотата: когато Георг Хених им идва на гости, той се превръща за момчето в липсващата брънка: любим дядо, едновременно чудесен и странен приятел.

Бащата, Марин Бръмбара, който също е добър музикант, обаче е отчаян от бедността и посредствения живот, който живее. Той говори на сина си, че талантът не струва пукната пара, защото светът иска да демонстрираш престиж и успех, и нищо освен материалното няма значение. На този фон много различни послания носи образът на Георг Хених.

Той има исторически прототип и в него са отразени безспорно най-важните послания на романа. Текстът не разказва за целия живот на чешкия лютиер, а само фрагменти от пристигането и установяването му в България заедно с неговата красива съпруга Божена, като основният разказ има за фокус последните години от живота на престарелия майстор.

Последователно целият образ на героя е пресъздаден през очите на детето Виктор, което се запознава с майстора, когато е на четири години, и Георг Хених изработва специално за него малка цигулка осминка. Още тогава той изглежда фантастично същество за детето, което по-късно го приема със сърцето си като част от нещо скъпо и родно, неприличащо на никого от еснафския и тъжен кръг, в който живее.

Заедно със стареца Виктор слуша сенките, които идват да го посетят, учи чешки, за да разговаря с мъртвите, и живее във вълшебен свят, в който мъртвият брат на Георг препуска на своя кон, а самият Виктор е онзи малък цар, на когото е съдено да продължи гениалния майстор.

За да помогне на стареца да направи своята странна цигулка, Виктор дори говори с дървото, така, както е усвоил идеята за вложената любов в произведението на изкуството:

– Виж какво, дърво – затворих очи и оставих думите сами да идват. – Дядо Георги трябва тебе направи! Май че трябва, не питай защо. – Дървото стана твърдо. – Чакай! Ще ти кажа – бързо продължих, – те го викат отдавна. Той не отиваше при тях, защото… ние тук правехме бюфет. Сега обаче трябва да направим цигулка. Вземе те със себе си и занесе на дядо господ. Ние не знаем кой е той, дядо Георги вече не знае. Преди знаеше, но сега мисли, че… – дървото сякаш настръхна – … чакай, чакай… Господ е… на господ трябва цигулка. Дядо Георги никога няма да направи цигулка за някой лош човек....Дървото бе леко и топло под пръстите ми. Като пластилин. Като жива плът. Не смеех да отворя очи.

Стори ми се, че в стаята се разнесе нежен, мелодичен звън, който идваше под пръстите ми. И някакъв полъх идваше оттам – дървото въздишаше. (Пак там)

Характеристиките на стария Георг Хених отпращат непрекъснато към образа на Исус: той е кротък, търпелив, дори не споделя за ухапания си крак, когато насъскват кучето срещу него, не се гневи – освен когато искат да му вземат инструментите, пуши фасове и гледа да не причинява грижи и разходи на семейството на Марин, който му помага. Дори фактът, че двамата му ученици се отричат от него, напомня за библейската притча и отричащия се от Исус ученик. Финалът утвърждава аналогията с фразата „Георг Хених, ти, който си на небето!“, трансформирана фраза от известна християнска молитва.

Друга литературна аналогия, която също се натрапва, е аналогията с романа на Булгаков „Майстора и Маргарита“ чрез идеята както за Йешуа (Исус), така и за Майсторството като послание на съвършената своя същност, влагането на любов във всяко свое творение.

Аналогично на големия руски роман, в който ученик на Майстора е Иван Бездомни (Иван – най-употребимото руско име, а Бездомни, както е бездомна цялата тогавашна истинска литература), и тук няма дом нито за майстор Хених, нито за творенията му. Затова и цигулката той носи със себе си.

Хених е крайно беден, но не се смята за такъв, разубеждава и Виктор в това, защото за него бедността не е липсата на материални удобства, а липсата на вдъхновение в сърцето, „калта в главата“, както казва той. Хених има най-голямото богатство – своето майсторство, начина, по който влага душа в произведенията си, хармонията на своя вътрешен свят, хармонията на творенията си. Опасността да загуби човешкото си достойнство заради материални блага, е единствената истинска опасност.

Чрез своя „непобиращ се в рамките на занаята инструмент“, непригоден според учениците му, Георг Хених показва свръхжест, защото този докаран до краен предел от бедността творец дава урок по любов и смисъл на другите, загатва за идеята, че творецът по принцип не се побира в рамки и шаблони, че именно затова образът му излъчва невероятна сила и заразителност за младия Виктор. Ако си над обикновените мерки, често приживе носиш кръст в душата си и не си разбран.

Горчивите размисли за смисъла във финала на творбата, когато повествователят търси липсващия гроб на стария си приятел и не го намира („Занаятът ли е по-голям от живота, или животът – от занаята? Защо на света има хора, които обиждат и унижават майсторите? Бедността е насилие, мрак, подлост, безчестие, смърт! Кое ни прави алчни, зли и безсърдечни? Кое ни унизява и принизява?“), отново показват невъзможността на писателя да се примири със света на еснафството, в който хората не работят с любов и не живеят смислено, не са братя, а състраданието и подкрепата са бели врани. Един страховит, но и честен роман, който не се страхува да покаже отвращението си от посредствеността и дехуманизацията на света.

ЛИТЕРАТУРА

ПАСКОВ, В. 1987. Балада за Георг Хених. Български писател, София.

ПАНОВ, АЛ. 2022. Жанрови парадигми в „Балада за Георг Хених“. Български език и литература, кн. 2.

REFERENCES

PASKOV, V. 1987. Ballad of Georg Henich, Bulgarian writer, Sоfiya.

PANOV, AL. 2022. Genre paradigms in „Ballad of Georg Henich. Bulgarian language and literature, vol. 2.