Резюме. Най-напред се представя Скандинавският север като обширен и важен ареал в Европа, съставен от пет автономни държави, плюс територии на самоуправление, принадлежащи съответно към Дания и Финландия. В лекцията се борави с понятието Norden, вече достатъчно широко разпространено и у нас за обозначаване на тази част от нашия континент и което внушава представа не само за географската, а също за историческата и цивилизационната обвързаност на страните и народите в него. Подчертава се сложността на тяхната нордска идентичност, която европейската подсилва и специфично характеризира. Твърде обстойно се обясняват причините за големия интерес – до степента на известно митологизиране – към Скандинавския север, разположен в периферията на континента, но активно участвал (и участващ) в определящи събития, които са изграждали неговата история и са оформяли днешния му облик. Като малко известен, но интересен факт се изтъква например този, че учен от Севера – каролинът Филип Юхан фон Страленберг, е предложил (през 1730 г.) за граница между Европа и Азия планинската система Урал, непроменена до ден-днешен. Но в лекцията се изтъкват и други важни приноси на Скандинавския север в развитието на Европа, като например реализирането в житейските, обществените и политическите практики на понятия като демокрация, консенсус, егалитаризъм, което води началото си още от турбулентната викингска епоха (850 – 1060), внесла динамично раздвижване в голяма част от европейския континент, допринесла за разширяване на комуникацията между отделните му части, създала своеобразна и ценна култура, в основата на която са заложени европейски постижения и образци. Коментират се причините, поради които държавите в Скандинавския север почти непрекъснато заемат челни места в най-престижните световни класации за качество на живот, иновативност, за най-добра образователна система, за най-здрава нация, за най-ниско равнище на корупция, дори за най-щастлив народ. Подчертава се тяхната нагласа към толерантност, сътрудничество, търсене на национални решения по най-важни въпроси, свързани с общественото развитие на страните в този ареал, и високите стойности на техния авторитет, извоюван – заедно и поотделно – в резултат на една последователно провеждана идеология на т. нар. „среден път“, на създаването и стабилизирането на социална държава според модел, доказал възможностите си за нейния икономически и културен напредък, но който не остава статичен във времето, а гъвкаво се променя и развива според неговите изисквания и потребности.

Ключови думи: Scandinavian North; self-governing; Denmark; Finland; Norden; civilizational links; Nordic identity

Неоспорим е фактът, че Скандинавският север е един от най-привлекателните ареали в Европа, а вероятно и в света. Поотделно и заедно, като принадлежащи към една обширна географска, етнокултурна и социално-икономическа съвкупност, известна като „нордска“, страните в него – Дания, Исландия, Норвегия, Финландия и Швеция (изреждам ги по азбучен ред, както е прието съгласно протокола за сакралната там равнопоставеност), най-често биват обозначавани като „скандинавски“, вероятно по-скоро за удобство, отколкото от пренебрежение към задължаващата прецизност, според която те не всички се намират на Скандинавския полуостров. Свързани са обаче исторически и цивилизационно, представлявайки физиографска част от територия, наистина огромна по площ (1 320 323 км2), но не и по население (то възлиза общо на близо 30 милиона души). Освен петте споменати тук автономни държави Скандинавският север включва също Гренландия, Фарьорските острови и Оландския архипелаг – територии на самоуправление, принадлежащи политически и административно към съответно Дания и Финландия. Тук би следвало да се прибави и Сапми, или Лапландия – местоживеенето на народността саами, разпръсната в северните зони на Швеция, Норвегия, Финландия и Русия, и която не би могла да се счита за провинция, подобна на споменатите три в този ареал, защото е вътрешна, неавтономна част от всяка от тях, но е в пределите на Скандинавския север, наричан там Нурден (ще го наричам така и аз), има свои атрибути, като отделно наименование, знаме, етническа символика и самобитна култура, три парламента, обществени организации и структури, както и три езика с не по-малко от девет диалекта. Иначе тези, на които говорят и пишат официално хората в Скандинавския север, са осем и от различни езикови семейства. Пет от тях са нордските езици, а това не е същото като езиците в Нурден, значително повече от предишната група, в която влизат датският, исландският, норвежкият, фарьорският и шведският, т.е. свързани в общ клон на северогерманските езици, докато финският и саамският в Нурден са угро-фински, но във Финландия официален език е и шведският. От нордските езици три са толкова близки, че предполагат възможност за директно общуване и за безпрепятствено разбиране на говорима и писмена реч – това са датският, норвежкият и шведският, чието сходство е прието и за основа на официалното сътрудничество между страните в Нурден. По силата на исторически обстоятелства в училищата на Исландия се изучава датски език, а в тези на Финландия – шведски, на Фарьорските острови официални езици са фарьорският и датският, а в Гренландия – ескимо-алеутският (или също инуитският) и датският, който осигурява на този най-голям остров в света достъп до нордската езикова общност... С всичко това бих желала да внуша макар и бегло впечатление за тази сложна цялост – Нурден, дума, която при това звучи съвсем различно на исландски и фински, въпреки че и те спадат към нордските езици. Прецених за нужно такова встъпление към темата, за да внуша поне донякъде колко моногоаспектна е спецификата, пораждана от структурната нееднородност на Скандинавския север, разположен в периферията на Европа, край последните, „горни“, граници на континента, отвъд които според древноримския историк Тацит (ок. 55 – ок. 120 г.), предоставил първите по-подробни сведения за обитателите му, индиректни наистина, но обилни и предполагаемо достоверни, започва „сферата на приказното, на фантастичното“ (caetera iam fabulosa), или както гласи и една друга трактовка на този цитат от неговия труд „Германия“ (98 г.): „там всичко е възможно“...

Названието Скандинавия, със значението (според някои) остров сред опасни води (според други то произлиза от името на нордската богиня Скади, приблизителен аналог на древногръцката Артемида), е дадено от Плиний Стари, докато учудващо точна геофизическа характеристика и коментари за начина на живот, характера и нравите на обитателите му са оставили Страбон, Плиний Стари, споменатият вече Тацит, Клавдий Птолемей и др. Но колкото и занимателен да е този кръг от теми, колкото и стимулиращ предмет да е за изучаване, каквото впрочем не е правено цялостно не само у нас, аз сега трябва да се изпълня с друга, нелека задача: да трасирам, макар и с пунктир, пътя, изминат от страните на Нурден през историята на Европа, в чиято периферия ареалът е удобно разположен така, че да наблюдава оттам драмите и триумфите на континента, ожесточените войни за надмощие и за пространство, разтърсвали го през вековете, и да откроя поне някои главни пресечни точки между тях в съвместното им движение напред, не по-малко интензивно впрочем някога, отколкото в по-ново и дори най-ново време.

Чувствам се длъжна да парирам предварително някои евентуални недоразумения. Погрешно би било впечатлението, внушено може би от формулировката на темата в заглавието, че в случая става дума за две отделни геофизически и културно-исторически съвкупности – тази, каквато представлява Европа, по-голямата, хетерогенна и многоезична, дълго време без ясно очертани граници и изяснен смисъл на наименованието, дифузно и нееднозначно, в което древният мит за финикийска принцеса, отвлечена и обладана от Зевс, се преплита с думи от различни езици, обозначаващи какво ли не – и вечер, и залез, и движение, и далнини, и океан с океаниди... Интересен безспорно и във връзка с темата на моето изложение е впрочем фактът, че швед – офицер от войската на Карл XII, разгромена от Петър I при Полтава през 1709 г., в една от решаващите битки на Голямата северна война, на име Филип Юхан фон Страленберг (1676 –1747 г.), аристократ, учен и воин, прекарал тридесет години в изгнание в Сибир, в Тоболск, след въпросното поражение, през 1730 г. изработил карта и описание на азиатската част на Европа и установил границата между двата континента по протежение на Уралската планинска система, останала непроменена и до днес, а придобила и метафоричен смисъл. Но това не е единствената придобивка за Европа, и то в епохата на Просвещението, когато учени и творци от Нурден чертаят нови, по-широки граници, направо хоризонти, за нашия континент, вече не във физическо, а в духовно пространство.

Такава разносъставност, езиково и генетично, а и географски усложнена, дава на европейската общност, към която Нурден принадлежи, добър пример за трансгранично сътрудничество и разбирателство, осъществявано ползотворно днес благодарение на изявена политическа воля, толкова по-подчертана и ефективна, колкото по-широка подкрепа намира от страна на народите там, които я приемат със задължително изисквания консенсус. Страните в ареала не са еднакви и по форми на държавно управление, това е валидно също за разширения му – икономически и културно – периметър, Балтонурден, който от няколко десетилетия ги изправи пред нови предизвикателства и донякъде изостри въпросите за идентичността – национална и културна, в смисъла и на цивилизационна, както и за необходимостта от механизми и мерки за укрепване на вътрешните връзки, които я поддържат, за противодействие на центробежните сили нерядко в самите недра на такъв комплекс от страни и народи, за оспорване на реалностите, подпомагащи тенденцията към универсализация на това понятие или обратното. Бих сравнила дори начините, по които институциите на нордизма, едновременно философия, по-литика и модел на управление, осъществяват здравината на този конгломерат от държави, етноси, култури и манталитети с ролята на алтинга в някогашна Исландия – федеративната структура на страната остров просъществувала непокътната от корозията на всевъзможни предизвикателства в продължение на малко повече от три века, докато алтингът се е съхранил като законодателен орган до ден-днешен... На повечето проблеми от подобен характер в нордския ареал отдавна са намерили и намират подходящи решения, урегулирали са почти всички конфликти, постигайки политическа, икономическа и културна интеграция, залег нала в устоите на общ, но не еднакъв, социален, културен и нравствено-етичен модел, без това да накърнява особеностите на националната идентичност във всяка от страните на Нурден. Интеграционните им политики функционират, може да се каже, перфектно, проблемите и трусовете по пътя от монокултурно към мултикултурно общество бяха преодолени или са в процес на преодоляване, а и съчетанието на изконни етични ценности, нагласи и традиции с модерни идеи и подходи в него дава основание на някои наблюдатели на обществените явления и процеси там, като финландския политолог Перти Йоениеми (род. 1941 г.) например, да уподобят Скандинавския север на старинен златен часовник, който по точност не отстъпва на най-съвършените уреди за измерване на времето в епохата на ролексите. Сравнението не е произволно: за скандинавците, някога и сега, въздействието върху времето е определена форма на отношение към бъдещето, в което се съдържа и отговорът на извечния въпрос – какво носи то, прогрес или упадък. Схващането на историята като процес, протичащ в линеарно време, е присъщо, както знаем, на западноевропейското мислене след Ренесанса. Механичният часовник е вече изобретен в края на XIII и началото на ХIV в. в Германия и значението на времето за европейския манталитет и култура бива дори зримо откроено с факта, че на върха на църковните кули има вече часовници, отбелязва например немският философ и историк Освалд Шпенглер (1880 – 1936 г.) в своя труд „Залезът на Запада“ (1918 г.). От подобно акцентиране върху властта на времето над хората, пише той, през XIX в. възниква и се развива историзмът като идея и наука, а това има голямо значение за изграждането на нациите в Европа и наред с характеристиката на мястото, локуса, създава условия за формиране на дадена идентичност и за нейното разбиране. Принадлежността към определено място свързва индивиди и етноси, народи, но тя получава завършеност при дефиниране на общата им принадлежност към едно или друго време. Идентичността се определя следователно от една обща действителност, репрезентативна за отделните хора и техните общности.

Защо посочвам всичко това? За да подчертая идеята, залегнала в основите на моето изложение и утвърдена фактологично, а именно, че за Скандинавския север мястото е добре известно, но времето, което е изградило нордската идентичност върху основата на една самобитна и стара култура, е всъщност периодът XIII – XIV в., обозначаван като „златния век на староскандинавската литература“, когато не само се поражда новото темпорално усещане, свързващо в неразривна цялост до наши дни старината и съвременността, но и започва реалното взаимодействие на Скандинавския север с Европа, нерядко тристепенно в областта на културата, а оттам и в науката, във вече доста сфери на интелектуалните и художествените търсения и практики, довело до по-задълбочено взаимно опознаване и обогатяване, нерядко и като резултат от противопоставяне, по-скоро обаче полезно и продуктивно, дори и да е конфликтно.

„Не само че е било рано, било е два пъти по-рано“ – тези думи от еда-словото на Хамдир, една от по-старите и особено мрачни поеми в Старата Еда, най-ценният паметник на староскандинавската литература, известна и като Codex Regius, т.е. преписът от ХIII в. на шедьоврите в нея, митологични и героични песни, създадени по-рано, изразява красноречиво нагласата на средновековното съзнание спрямо възприемането на времето, което то дотогава отдалечавало на епическа дистанция от своето, това от XIII – XIV век например. Като подходящ пример за тристепенността на подобно взаимодействие и за ефективната, но и ефектна сплав на времена и подходи ще посоча сложната композиция на автора на „Песен за нибелунгите“ – средновековен поет, за чието име се спори, създадена по мотиви от староскандинавската „Сага за Вьолсунгите“ и нейния поетичен вариант, преработени от Рихард Вагнер (1813 – 1883 г.) в неговото либрето към епическата оперна тетралогия „Пръстенът на Нибелунга“, открила за европейската култура такава обширна и плодоносна нейна зона, каквато е немският романтизъм, сюжетно и естетически обвързан с мотиви от нордската митология. Подобно на Дж.Р.Р. Толкин (1892 – 1973 г.) по-късно, Вагнер дава на германците богат материал за творческо пресъздаване на мотиви, заимствани от нея, докато професорът от Оксфорд полага началото на популярния съвременен жанр фентъзи в процеса пак на сходна тристепенна рецепция – този път като че ли с обратен знак. През същото столетие например анонимният автор на „Песен на нибелунгите“ създава сложна композиция, в която миналото и съвременността се сливат в единната сплав на историческото време, от което датира и реалното взаимодействие на Европа със Скандинавския север. То впрочем се е случвало и много по-рано, но отпървом на самата територия на мита, в какъвто жителите на континента превръщали Нурден, и прероден във въображението им, Крайният север на Европа оставил интересни отражения в светоусещането и идеите им, по-родил занимателни сюжети и интерпретации в нейната литература, за да си ги възвърне след това обратно по силата на закона за обратимостта на рецепцията. Към този свят на хипербореи, някъде отвъд владенията на Борей – бога на вятъра, трудно се намирал път по море или суша, твърди например древногръцкият поет Пиндар, слънцето там не залязвало, от небето се сипели бели пера, обитателите му били гостоприемни и щастливи: свещен народ, фаворизиран от Аполон и пощаден от болести, неволи и страдания, който владеел защитната магия на кехлибара от северните морета, а на тайнствения остров там – Ultima Thule, изригвали едновременно огън и лед, както твърдял гръцкият пътешественик Питий, според когото загадъчната anima aquilonia – северната душа, витаела в гъстите мъгли, обвили океана и страховитите скали по бреговете му... Считало се също, че асите – боговете на старите скандинавци, произхождат от Троя, откъдето върховният сред тях, Один, ги повел след опожаряването на града далеч на север в търсене на нова земя, също както Еней, поел към бреговете на Италия в една от най-красивите легенди с историческа перспектива в световната литература, създадена от Вергилий. Тезата за Один и неговата свита, поддържана от исландския книжовник Снори Стурлусон (1179 – 1241 г.), е по-непретенциозна като композиция и стил, но в нея има други елементи, не по-малко въздействащи емоционално и художествено от изящния хекзаметър на римския поет – мъжествена суровост, съчетана с готовност да се изпълни отреденото от съдбата, с усещане за преходността на битието – не само човешкото, а и това на боговете, но и за особената красота на битките, огласяни едновременно от дрънчене на оръжия, викове на воини, ранени или умиращи, и песни, които староисландските поети – скалдовете, изпълнявали в разгара им, вписвайки ги така не само в историческата памет, но и в сърцата на поколенията. Класическата гръко-римска култура има голямо значение за еволюирането, но също така и за изчистеното очертаване на профила на скандинавската, влияние, което е не само силно, а дори и определящо именно през Средновековието, скандинавското, което започва и завършва значително по-късно от европейското, полагайки се в хронограниците 1030 – 1500 г. и с особен акцент върху онова, което съвсем не без основание наричат „златен век на староскандинавската литература“. Но преди това е трябвало митът да стане реалност, историческото време – абсолютна хронология, трансгресия, която в конкретен план достига връхна точка през втората половина на викингската епоха (800 – 1050) или през 930 година, когато се учредява алтингът – староисландският парламент на открито, като най-стара в Европа и не само представителна институция на една работеща демокрация, естествено отвеждаща мисълта към пряка асоциация с атинската, но по-самобитна, едновременно законодателна и съдебна, изпълняваща функциите и на изпълнителна власт. Твърдят, че това е най-старият парламент в Европа, може би дори и в света, макар че англицистите сигурно ще поискат да ме оборят – не алтингът е най-старият парламент в Европа, биха възразили те, а англосаксонският Witan или Witanagemot, възникнал още преди VII век и просъществувал до XI. Разликата обаче е съществена – английският е съсловен, един вид висш съвет към краля с функция да го ориентира при решаването на важни въпроси, управленски или национални по значимост, и неговите членове били най-видни представители на аристократичния и духовния елит в Англия. Алтингът, който съществува и днес, е обаче истински демократичен по своето устройство и в практиките си, общонароден по състав и в чиито сесии, законодателни и съдебни, провеждани ежегодно за по две седмици сред величествения пейзаж на долината Тингвьолур, вземали участие всички исландци. Една оригинална и добре функционираща система, която гарантирала и дълговечността на исландската република – близо три и половина века, през които там била създадена и култура, уникална за Северна Европа (но и не само). Своеобразието на този период (XIII – XIV в.) се дължи на факта, че нейните произведения (еда-епосът, скалдовата поезия и сагите) се записват и преписват в продължение на няколко столетия с латиница на исландски език, към чиято звукова система тази европейска азбука е била виртуозно нагодена. Културата на Скандинавския север става истински европейска с приемането на християнството във вече обособените страни на ареала – трите кралства (Дания, Норвегия, Швеция) и една република (Исландия). Латинската азбука спомага в извънредно голяма степен за създаването на писменост и книжовност. На поученията в делничен дискурс на викингската литература са слага край чрез духовното им въздигане в християнски идеи и ценности. Посредством латинския език скандинавската интелигенция влиза в досег с върхови постижения на античното художествено, философско и научно наследство, с европейската религиозна литература, култивира нарастващите си интереси към духовното. За получаване на образование, и то предимно светско, младите скандинавци се отправяли към университетите в Болоня, Париж, Кьолн, Прага, откъдето се завръщали с необходимите познания и опит, за да изграждат в страните си нов тип общество и култура – континентални по характер, наситени с нов мироглед и нови идеали, подчинени на нов тип ценностна система. Така в Париж получава образование Саксон Граматик (ок. 1140 – 1208 г.) – датски духовник и книжовник, събрал голяма част от старинните нордски легенди и митически разкази в своята обемна книга „Делата на даните“ (1202 г.), станала достояние на образована Европа в началото на XVI в. след отпечатването ѝ в Париж и събудила възхищението и на Еразъм Ротердамски от виртуозното владеене на латинския от датския автор... Според уверенията на самия Саксон Граматик той черпел от образността и стиловите похвати на Хораций и Овидий, бил много задължен на Вергилий, на неговата епическа поема „Енеида“, на Платон и Цицерон. Чрез „Делата на даните“, както е озаглавен този наистина епохален труд на един от най-ярките автори на Европейското средновековие, античното влияние излиза извън руслото на обичайната рецепция и произведението на Саксон Граматик изиграва роля в по-нататъшното развитие на литературата в Дания и Швеция главно благодарение на превода му от латински на датски през 1575 г., дал мощен тласък на романтизма в Скандинавския север и в творчеството на негови най-видни представители – датчаните Йоленшлегер, Ингеман, Грундтвиг, шведите Тегнер, Стагнелиус, Йейер, основоположника на финландската национална литература Юхан Лудвиг Рунеберг, норвежеца Вергелан... Открит за света е и Хамлет, датският принц Амлет, който фигурира в една от легендите в книгата на Саксон Граматик, но за първоизточник на образа и отчасти за сюжета на драмата Шекспир вероятно е ползвал френската им интерпертация от 1570 г. на Пиер Белфоре.

„Честолюбието на европееца не познава граници. Неговата жажда да знае и да притежава, е неутолима... Европеецът е заобиколен от горди спомени и безмерни очаквания“, пише френският писател Пол Валери (1871 – 1945 г.). Може би не е имал предвид викингите, но неговата дефиниция сякаш се отнася точно за тях и в нейния смисъл те са истински европейци. Не можем да опознаем и разберем далечния Север на Европа, без представа за техния манталитет, култура и начин на живот. Пътищата към това опознаване водят от нас днес към тях някога. Със своите безпалубни плавателни съдове, „тесни, дълги и хищни“, те кръстосвали из половината познат тогава свят, отмествайки надалеч хоризонтите пред своите съвременници; отивали навсякъде, където трябвало да се отиде тогава, а стигали и по-далеч от набелязаните цели, дръзвали да опитат всичко, което още не било опитано, дали на Европа силен подтик в търговията, оригинални и художествено жизнени форми, заселили я с нови, енергични хора.

Известно е, че те доминирали в европейската история в продължение на малко повече от три века – от края на VIII докъм 60-те години на ХII в., но въпреки това оставили трайни следи в развитието на континента. Нордският език, на който с леки модификации говорят днес исландците, за известен период е бил „световен език“ – на него общували хората в целия скандинавски регион, в дворовете на скандинавските крале в Англия, Шотландия, Ирландия, Франция, в Русия, признавали го в императорските палати в Константинопол, бил първият европейски език, прозвучал на бреговете на Америка, пет века преди испанския на Колумб... В родните си места те се завръщали не само с богата плячка, а и с впечатления от видяното и изживяното, с материал за творчески дейности, сюжети за саги – някои биват считани за първите европейски романи, с широко познание за света и за хората, с космополитен поглед върху всекидневното и баналното. Подобно на античните гърци те се научили да организират държави в новите си поселения и в Нормандия създали най-добре организираната държава в тогавашна Европа, подготвяйки пътя си към завоюването на Англия.

Цялата тази неистова енергия на „северните хора“ , на чийто език „дом“ и „свят“ са синоними, била съчетавана с висока степен на практическа мъдрост и прозорливост. Дали тези качества са им били вродени, или придобити, е трудно да се каже, но това е било всъщност съчетание на чуждо и родно, което личи обикновено при постигането на големи цели, както се знае от примера на древна Гърция и Елизабетинска Англия. Викингите стимулирали европейската култура изобщо, но и те извличали от нея свръхреални ползи и за себе си, инвестирали ги като капитал в бъдещото развитие на ареала. Следователно не е случайно, че страните в него отдавна и непрекъснато заемат челните места в най-престижни световни и европейски класации – за качество на живота (Норвегия), за иновативност (Швеция), за най-добра образователна система (Финландия), за най-здрава нация (Исландия). Или дори за щастие (Дания), колкото и неустойчив да е индексът за определяне на стойностите тъкмо по тази, последната скàла, определяща го не толкова като емоционално-психичес ко състояние, но като пряко отношение към живота и разбиране на неговия смисъл. В случая с датчаните обаче тази позиция се определя от чувството им за хармония с институциите, които управляват и регулират съществуването им, създали са ги именно хората в тази страна с целенасочеността и конструктивността, с практицизма, които споделят като качества и с най-близките си съседи в Нурден. Затова не е толкова изненадващо, че през последните дни Финландия измести, ако думата е подходяща, Дания като най-щастлива страна, но така или иначе със същите основания. Аз бих добавила и душевната пълнота, която дава на всички скандинавци тяхната връзка с природата, екософията им, пантеистичното възприемане на ценностите, усещането за връзка с всемира, изразено от норвежкия писател Таряй Весос (1897 – 1970 г.) с характерен лаконизъм и точност: fra bygda til verda. От селото или града – към света и вселената.

REFERENCES / ЛИТЕРАТУРА

Batakliev, G. (1992). Antichna mitologiya. Spravochnik. Sofia. [Батаклиев, Г. (1992). Антична митология. Справочник. София.]

Bogdanov, B. & Nikolova, A. (1988). Antichna literatura. Sofia. [Богданов, Б. & Николова, А. (1988). Антична литература. София.]

Еdberg, Rolf. (1985). Och de seglade ständigt. Stockholm.

Gancheva, V. (1992). Sinyo + zhalto = zeleno. Sofia. [Ганчева, В. (1992). Синьо + жълто = зелено. София.]

Gancheva, V. (2010). Olimp i Valhala. Studia classica serdicensia, I tom. Sofia. [Ганчева, В. (2010). Олимп и Валхала. Studia classica serdicensia, I том. София.]

Gurevich, A. (2005). Srednovekovniyat svyat: kulturata na malchalivoto mnozinstvo. Sofia. [Гуревич, А. (2005). Средновековният свят: културата на мълчаливото мнозинство. София.]

Magnússson A. (1977). Sigurdur. Northern Sphinx. London.

Snorre Sturluson. (1992). Nordiska kungasagor. Stockholm.

Vésteinn Olason. (1998). Dialogues with the Viking Age. London.