На 3 октомври 2018 г. почина доайенът на съвременната българска педагогика, ученият, университетският преподавател – професор, доктор на педагогическите науки Марин Лазаров Андреев.

Проф. Андреев е роден на 10 ноември 1934 г. в гр. Козлодуй. През 1953 г. завършва с отличие гимназията в родния си град. Там е и първата му съдбовна среща – с „Лебедова песен“ на Песталоци. Толкова съдбовна, че последвалите няколко години, в които работи като докер и строителен работник, не го разколебават в решението да учи. Завършва „Педагогика“ в Софийски университет „Климент Охридски“ през 1961 г. През следващите години извървява естествения път на натрупването на професионален опит и израстване от преподавател в Учителския институт и учител по логика и психология в гимназията в гр. Хасково до редовен аспирант в специалност „Педагогика“ на родния университет. През 1967 г. защитава дисертация и получава научната степен „кандидат на педагогическите науки“. От същата година е асистент в специалността, а от 1974 г. – доцент. Като признание за качествата на научните си трудове през 1981 г. става професор, а през 1984 г. след защитена дисертация – „доктор на педагогическите науки“. Освен курсовете по дидактика, педагогическа социология и доцимология, които води в Софийски университет „Климент Охридски“, през различни периоди Марин Андреев е хоноруван преподавател в почти всички български университети: ЮЗУ – Благоевград, Варненския свободен университет, ПУ „П. Хилендарски“ – Пловдив, ВТУ „Кирил и Методий“ – В. Търново, Бургаски свободен университет, Шуменски университет „К. Преславски“. Тези покани са неоспоримо доказателство за оценката, която колегията дава за качествата му на учен и за професионалния му авторитет.

Той е избиран за зам.-декан на Философски факултет (1976 – 1983), дългогодишен декан на Факултета по педагогика (1986 – 1989 и 1993 – 1999), зам.-ректор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“(1991 – 1993).

За всеки появил се на белия свят идва момент, в който той го напуска. Но най-важното е как е живял и какво е оставил след себе си за периода между раждането и смъртта. А проф. Марин Андреев остави много!

Приносът му за развитието на педагогическата наука в България е повече от значителен и е безспорен. Във времена, когато това съвсем не беше лесно, с таланта, последователността и смелостта си на истински учен той върна българската дидактика в руслото на европейската традиция. Проф. Андреев постави основите на едно ново и значимо не само за нашата страна направление в педагогиката – педагогическата социология, и с дългогодишната си задълбочена и плодотворна работа го разви до завидно високо равнище. Той постави началото у нас на науката за оценяването във и на обучението – доцимологията, с основните предписания на която и до ден-днешен, за съжаление, занимаващите се с образователна политика така и не се съобразиха.

Широко коментирани и цитирани, неговите публикации следват и поддържат изключително педагогическо равнище на теоретизиране, с вкус към новото, интерпретирано винаги през идеята за педагогически целесъобразната мяра.

Значим е неговият принос и за утвърждаването на педагогиката като университетска специалност. С цялата си дейност като учен, преподавател и администратор проф. Андреев съдейства за запазване на традициите на Софийския университет и съхраняване на академичния дух за бъдещето чрез неговите студенти.

Не може да се подмине и изключително големият принос на проф. Андреев за подготовката и продължаващата квалификация на българските учители в продължение на десетилетия. Той беше истински радетел за добро българско образование, не пестеше времето и силите си за постигане на тази цел, както и добронамерените си критики на многобройните грешки, които се допускаха в системата на образованието. Тази негова дейност го превърна в най-разпознаваемия и уважаван сред всички учители университетски преподавател, в истински Учител на учителите.

Но освен всичко споменато проф. Андреев е и Учител за всички свои студенти, а по-късно и колеги. От него имаше много какво да се „вземе“ и той го раздаваше щедро и безрезервно на всеки. Беше истински пример за научна и академична етика и дух. Дори и в моменти на несъгласия той пак имаше на какво да ни научи и ни учеше.

За нас остава само да продължим да раздаваме на нашите студенти онова, на което той ни научи. И да му обещаем, че ще го правим!