https://doi.org/10.53656/bel2026-1-3-KA

Резюме. Основната цел на проучването е въз основа на конкретен лингвистичен материал да се установят някои приноси на Дионисий Дивни, считан за най-изкусния преводач от гръцки на старобългарски сред представителитена Търновската книжовна школа от ХIVв., за обогатяването на лексикалната система на българския език. Анализират се незасвидетелствани в старобългарския канон думи, както и лексеми с новоразвити значения в Дионисиевия превод на словата Против аномеите от св. Йоан Златоуст, включени като първа съставна част в знаковата за славянската ръкописна традиция книга Маргарит. Поради откритите множество нови значения и неизползвани в класическите старобългарски паметници думи в посочените текстове, което доказва първостепенната роля на Дионисий Дивни за развоя на българската лексикална система, в изследването се разглеждат само думите с начална буква Д, някои от които се пазят и до днес в различни пластове на българския книжовен език.

Ключови думи: Дионисий Дивни; среднобългарски превод; Търновска книжовна школа; лексикална система; семантични промени

Сведения за живота и делото на Дионисий Дивни – ученик на Теодосий Търновски и сподвижник на Патриарх Евтимий, се съдържат предимно в житието на неговия учител, написано от патриарх Калист, и в една приписка, запазена в по-късни преписи (ХV – ХVІ в.) на сборника със Златоустови слова Маргарит. От тях научаваме, че преводачът на тези хомилии е именно Дионисий и че заради своите великолепни преводи от гръцки на български той получава прозвището Дивни. Тъй като този книжовник се счита за един от най-изкусните преводачи сред представителите на Търновската книжовна школа от XIV в., оказала в продължение на векове силно влияние върху литературните и езиковите норми на редица славянски и неславянски народи, от особена важност е да се установи какви точно преводачески похвати използва Дионисий Дивни и как интерпретира лингвистичния материал, за да остави такава трайна следа в историята на българския език.

Главна цел на настоящото проучване е въз основа на конкретен текст и чрез нагледни примери да се докажат приносите на Дионисий Дивни за обогатяването на лексикалната система на българския език. Основна задача на изследването е да бъдат ексцерпирани и анализирани незасвидетелстваните в класическите старобългарски паметници (КСП) думи и лексемите с новоразвити значения в Дионисиевия превод на словата Против аномеите от св. Йоан Златоуст (ЙоЗлПА) в книгата Маргарит. Проучването и цитирането на старобългарския текст се извършва по най-ранния български препис на сборника Маргарит (рък. F.I.197 от РНБ, Санкт Петербург, ХІV в.) и в съответствие с фолиацията в него. Текстът не е издаван, което налага собствено научно разчитане и сегментиране, а гръцките паралели се извличат от критическите издания на оригиналния Златоустов текст (Malingrey et al., 1970; Malingrey, 1994, pp. 284 – 315). Заради големия обем на материала и поради множеството нови значения и нерегистрирана в КСП лексика, която използва Дионисий Дивни, предмет на изследването тук са само думите с начална буква Д. За по-добра прегледност и систематизация примерите са организирани в речникови статии, подредени по азбучен ред. За лема в тях служи нормализираната форма на изследваната лексема, след нея в скоби се посочва фреквентността ѝ в ЙоЗлПА, гръцките съответствия, реализираните значения, преведени на съвременен български език и съпроводени с онагледяващи старобългарски цитати и коментари.

дебелъ, -ыи прил. (3) παχύi, ἱκανόi

Това прилагателно име не се среща в КСП, а трите му употреби в ЙоЗлПА реализират три различни значения:

1. Прост; груб, недобре формулиран, неясно изказан: что же се 2T¡; сь¶и въ надрэa wчЃихъ, дебелъ (παχὺ) №бо гЃлъ 2T¡• н© доволенъ показати присность, аще бЃголэпнэ въспр·имемъ• (28б). 2. Плътен, гъст: аще ли кто любопрет сѧ, да глеU¡ что с©щьствоN¡ 2T¡ нЃбо• óбо кристалъ ли съмръз±шии сѧ; óбо wблак ли съг©щенъ; óбо възд№a ли дебелэиши (παχύτεροi); (14б). 3. Достатъчен, достатъчно ясен и убедителен: аще ли не довлэ©т± ти и с·а реc¡, гЃлѧ и дрóго2 трет·е• дебело (ἱκανὸν) óбо и члЃчьско, доволно же иже низ№ плъза©щ©©, въ раз№мэн·2 2динороднааго славь¶ възвести• (28б).

Първото дефинирано значение се среща например още в Книгата Григорий Цамблак (Spasova, 2019, p. 95), а второто – в произведения на Патриарх Евтимий (Totomanova-Paneva et al., 2019, p. 193). В езика на Йоан Екзарх се среща и субстантивът дебело¬, означаващ ‘дебелина’(Totomanova & Hristov, 2019, p. 90). В редица други текстове е регистрирано и съвременното значение ‘дебел, тлъст’. Тези и производни от тях семантични характеристики се потвърждават и от по-широкообхватни лексикографски справочници (Sreznevskiy, 1989, p. 649; Bonchev, 2002, p. 141), но третото значение, проявено в ЙоЗлПА (‘достатъчен, достатъчно ясен и убедителен’), не се открива никъде другаде. Дори да става въпрос за грешка поради зле възприет гръцки текст, това е ярък маркер за идиолекта на книжовника преводач.

дебельство, -а ср (3) ὄγκοi, τραχύτηi

Това съществително име е засвидетелствано в Супрасълския сборник, където означава ‘безчувственост’ (Ivanova-Mircheva et al., 1999, p. 394). В ЙоЗлПА обаче се проявяват още две различни значения:

1. Обем, големина, размер: тако и възношен·е• ради мнwгь¶© тѧготь¶ 2го и дебел±ства (τὸν ὄγκον) , можетъ и легчаиш©© правдь¶ вь¶ш2 бь¶ти• и низвлэщи т© долэ óдобъ• (41а). 2. Буйност, прекомерност: Тр№долюбн·и § земедэлникъ• вънегда аще видUѧт дрэво бесплодно и непитомо тэa г№бѧщее тр№дь¶ и корене дебелствоN (τῇ τραχύτητι) и тѧгото© сэни растлэва©щее садь¶, съ мнwsэмъ §сэца©U то тъщан·емъ• (15б).

Думата се среща в приблизително същия кръг от паметници, в които е засвидетелствана и дебелъ, а в източниците, които представят и семантика на лексемите, са регистрирани значения ‘грубост; тъпота, невежество’, ‘множество, голямо количество’ (Sreznevskiy, 1989, p. 650; Bonchev, 2002, p. 141), ‘дебелина; пълнота, тлъстина; несъвършенство, грубост на плътта’, ‘гъстота (на въздуха)’ (Bonchev, 2002, p. 141; Totomanova & Hristov, 2019, p. 90) и др. Второто регистрирано в ЙоЗлПА значение отчасти се доближава до някои от посочените, но не съвпада изцяло с нито едно от тях, а семантиката ‘обем, големина, размер’ не се открива в нито един друг средновековен текст, което превръща разглежданата дума в още един специфичен диференциращ белег за индивидуалния лингвистичен облик и преводачески стил на Дионисий Дивни.

десѧтолэтьнъ, -ыи прил. (1) δωδεκαέτηi (!)

Думата липсва в КСП, но затруднението при определянето на семантикататук произтича най-вече от разминаването при означаването на числените стойности в гръцкия и в славянския текст в първата съставна част на композитумите:

и не реc¡ яко 2гда бэхъ отрокъ. отрок бо десѧтолэтнь¶и (δωδεκαέτηi) глеU¡ сѧ• н© 2гда бэa младенецъ.. . (3а).

Очевидно става въпрос за грешка при превеждането, възникнала от фонетично и правописно сходни лексеми – най-вероятно δωδεκαέτηi, което означава ‘дванадесетгодишен’, неправилно е било възприето като δεκαέτηi (‘десетгодишен’) и предадено с десѧтолэтьнъ. Грешката не се открива в други славянски текстове и е показателна за това, че негативният материал е не по-малко важен от позитивния при изследването на преводаческия почерк на книжовниците през Средновековието.

диядима, -ы ж (1) διάδημα

Този гърцизъм в ЙоЗлПА запазва значението си ‘диадема’ от текста на оригинала: мнwжице© óбо томó самомó д·адим© (τὸ διάδημα) носѧщомó• wгнемъ съдръжимk и на wдрэ сълеж©щó и жегомó, прэDсто©тъ врачеве• дароносци• сл№гь¶• воеводь¶• (39б).

Думата не се среща в старобългарския канон, а употребата ѝ в ЙоЗлПА е свързана с тенденцията при новоизводните преводи да се появяват някои нови гърцизми, въпреки че употребата им по принцип се избягва. Поособено при тази лексема е, че тя остава извън забелязаната от изследвачите тенденция през XIV в. да се използват предимно гърцизми, познати от природните науки (Hristova-Shomova, 2021, p. 146). Използва се в широк кръг средновековни текстове (Sreznevskiy, 1989, p. 661; Bonchev, 2002, p. 144), като употребата ѝ в книгата Маргарит е една от най-ранните. Няма съмнение, че използването на думата от авторитетен книжовник като Дионисий Дивни спомага за налагането и запазването ѝ и в съвременния български език, и в други славянски езици.

добл¬стьЂвьнъ, -ыи прил. (3) γενναῖοi

Значенията на това прилагателно име в ЙоЗлПА са:

1. Доблестен, благороден; истински: и 2T¡ бо нэчто и § ниa приплодити вел·2 и доблестъвно (γενναῖον) блЃго• (41а). 2. Храбър, смел: н© иже градъ нашъ жив©ще и якоже нэц·и доблестъвни (γενναῖοι) ѕи влькь¶ зрѧщ© привъшеDш© и стадо въсе растлива©щ©• сице пришеDш·иa wнэa, не пръвэе wст©пиш© бранѧще тN¡э §въс©д№ и §ганэ©ще... (8а).

То не е регистрирано в КСП, а в други средновековни текстове се срещат и двете му значения, като най-често второто предава гръцкото ἀνδρεῖοi (Bonchev, 2002, p. 145). Лексемата се среща в множество произведения на Григорий Цамблак (напр. Spasova, 2019, p. 224), в Посланието на патриарх Фотий до княз Борис-Михаил (Slavova, 2013, p. 263), в превода на Слово в неделята на вси светии от Филотей Кокин (Spasova & Hristov, 2020, p. 121), в произведенията на Патриарх Евтимий (Totomanova-Paneva et al., 2019, p. 198), което дава основание за предположението, че тя възниква в атонскотърновска лингвистична среда.

добл¬стьЂвьнэ нареч. (2) γενναίωi

Значението на това наречие в ЙоЗлПА е ‘доблестно, благородно’:

иная же въсэ доблестъвнэ (γενναίωi) тръпимъ. аще и имэн·wмъ тъщета• аще и искóшен·е• аще и wблъган·е• (32а).

То също не се среща в старобългарския канон. Регистрирано е в църковнославянски текстове (Bonchev, 2002, p. 145), в Посланието на патриарх Фотий до княз Борис-Михаил (Slavova, 2013, p. 263), у Филотей Кокин (Spasova & Hristov, 2020, p. 121), в произведенията на Патриарх Евтимий (Totomanova-Paneva et al., 2019, p. 198).

Най-раннитеупотреби натова наречие отнового свързватс представителите на Търновската книжовна школа и с техни съвременници или непосредствени предходници.

добрэ нареч. (12) καλῶi, εὖ

Наречието е регистрирано в КСП (Ivanova-Mircheva et al., 1999, p. 417) и значението му там съвпада с това в ЙоЗлПА – ‘добре, правилно, хубаво’:

аще злэ гЃлахъ, свэDтел±ствóи w злэ, аще ли добрэ (καλῶi), что мѧ б·еши• (7а).

В старобългарския канон са засвидетелствани още лексикално свързаните значения добрэ воняти (‘благоухая’), добрѣ мѫдровати (‘размишлявам, разсъждавам’), добрэ цвьтыи цвѣтъ (‘благоухаещ цвят’), добрѣѥ ѥстъ (‘подобре е’), добрѣ слышѧ(‘който слуша внимателно’). В ЙоЗлПА обаче се среща и фразата добрѣ дѣлати < θεραπεύω ‘обработвам добре, култивирам’, която липсва в други средновековни славянски текстове и поради тази причина се явява поредният щрих при оформянето на индивидуалния лингвистичен образ на книжовника преводач:

єлмаже земедѣлцó тогда наипаче чюдим сѧ не егда мнwжицеѫ въздѣланѫѫ землѧ добрѣ дѣлаетъ (θεραπεύῃ) • нѫ егда несѣанныѫ нивы въземъ мнwга споDбитъ промышлен·а• (49а).

довольнъ, -ыи прил. (11) ἱκανόi, διαρκήi

Това прилагателно име в ЙоЗлПА се употребява с три самостоятелни значения и в състава на словосъчетанието довольнъ быти:

1. Достатъчен: аще и истин±но 2T¡, извэщен·е не №¡ подаетъ дЃши и вэр© доволн© (ἱκανήν) • (44а). 2. Способен, в състояние да направи нещо: въ истин© громовь сЃнъ• тр©бнь¶и бо испóсти глT¡а, доволенъ (ἱκανὴν) въсѧ посрам·ти любопр©щ©© сѧ• (26б). 3. Постоянен, траен; вечен: такожде и нЃбо. ©же пол№чи из начѧла доброт© съблюде• и ниже § лэта бь¶T¡ немощнэише• н© с·е доброе • великое• свэтлое• доволное (τὸν διαρκῆ)• еже на толико сто©щее врэмѧ. • довольнъ быти (ἀρκέομαι) доволен съм, удовлетворен съм: не прит±че© же с·ѧ едино© доволенъ бь¶T¡ (ἠρκέσθη) • н© второ© и трет·е© извэстное намъ сътвори• (3а).

Третото посочено значение не е засвидетелствано в КСП. При описанието на вечността на небето в ЙоЗлПА то реализира непроявена в старобългарския канон семантика на гръцкото прилагателно име διαρκήi. Тази семантика не се открива и в по-късни текстове от славянската ръкописна традиция и остава присъща единствено за идиолекта на Дионисий Дивни.

довольнэ нареч. (1) ἱκανῶi

Наречието се употребява в ЙоЗлПА със значение ‘достатъчно, както подобава’:

и въ мc¡нчьскь¶ихъ блT¡вениa насладихом сѧ доволнэ (ἱκανῶi)• (8а).

В КСП е засвидетелстван словообразувателният синоним със завършек -о довольно (Ivanova-Mircheva et al., 1999, p. 418), а довольнэ се използва изключително активно през среднобългарския период и се среща в много широк кръг паметници (Sreznevskiy, 1989, p. 688). Това потвърждава наблюденията на изследвачите, че през XIV в. наречията с окончание -э значително засилват употребата си, защото се предпочитат и използват особено активно, когато се цели постигане на по-голяма възвишеност и експресивност или когато трябва да се придаде по-голяма динамика на глаголното действие.

догматъ, -а м (3) δόγμα

Думата не се среща в КСП, а в ЙоЗлПА значението ѝ е ‘догма, учение, принцип, положение’:

зрите ли яко не w жит·и и жит2лствэ 2T¡ слово, н© w догматэa (τῶν δογμάτων) и вэрэ• (14б).

Среща се още например в Книгата Григорий Цамблак (Spasova, 2019, p. 115), в произведенията на Патриарх Евтимий (Totomanova-Paneva et al., 2019, p. 201), в Посланието на патриарх Фотий (Slavova, 2013, p. 263), у Филотей Кокин (Spasova & Hristov, 2020, p. 122). Думата най-вероятно е заимствана от гръцки на по-ранен етап от българската езикова история, но употребата ѝ е изключително засилена в търновската книжнина от XIV в., което е в унисон с тенденцията в реформираната тогава литература отново да се използват гърцизми.

домовьнъ, -ыи прил. (1) субст. – οἰκία

Значението на това прилагателно име в ЙоЗлПА е ‘къщен, принадлежащ на дома, свързан с дома’, а когато е употребено субстантивирано, би могло да означава и ‘къща, дом’:

что бw толико приобрэтаеши ръци ми § събран·а wста©, 2лико wтъщетэваеши и себе и домовнь¶© (τὴν οἰκίαν) въсѧ• (47б).

В КСП думата е засвидетелствана само в израза приставл¬ни¬ домовьно¬, което означава ‘домакинство, управление на дома’ (Ivanova-Mircheva et al., 1999, p. 423). Въпреки че не липсват примери за по-ранни самостойни употреби (като напр. тези в двата Симеонови сборника от 1073 г. и 1076 г.), от среднобългарския период нататък самостоятелната употреба на домовьнъ се засилва и това е отразено в лексикографските справочници (Sreznevskiy, 1989, p. 699; Bonchev, 2002, p. 150).

досада, -ы ж (3) ὕβριi, ἀπόνοια

В ЙоЗлПА съществителното име досада има две значения:

1. Оскърбление, обида, подигравка: толикъ 2T¡ прибь¶тъкъ не хапати сѧ 2же § инэa óкоризнами• ниже sвэрити сѧ против© искрънэго досадамъ (ὕβρειi) • (41а). 2. Лудост, безумие: wбаче явиш© сѧ нэц·и, иже д·аволее велерэч·е прэвъзшеDш2• аще ничтоже § сиa речено би бь¶ло, въ ко2 не биш© §ст©пили досадь¶ (ἀπονοίαi) ръци ми• (10б).

Думата не е засвидетелствана в КСП. Открива се в широк кръг текстове (Sreznevskiy, 1989, p. 708; Totomanova-Paneva et al., 2019, p. 202; Bonchev, 2002, p. 151; Taseva, 2010, p. 570; Slavova, 2013, p. 263; Spasova, 2019, p. 109), в които обобщено се срещат четири основни значения: 1. Оскърбление, обида, подигравка. 2. Досада, отегчение. 3. Дързост, грубост. 4. Лоша постъпка, злодеяние, престъпление. Второто формулирано в ЙоЗлПА значение ‘лудост, безумие’, предаващо гръцкото ἀπόνοια, не се открива в нито един друг славянски текст и е поредният ярък маркер, характеризиращ индивидуалния преводачески стил на кефаларевския книжовник. Семантиката ‘лудост, безумие’ < ἀπόνοια е засвидетелствана в някои от по-обемните речници на старогръцкия език (Liddell & Scott, 1996, p. 211).

доспэвати, -а«, -а¬ши несв. (1) φθάνω

Глаголът не се среща в старобългарския канон, а в ЙоЗлПА проявява семантика ‘успявам, постигам’:

якоже бо смэреном©др·е за прэмнwгь¶© 2го вь¶соть¶, грэха побэжDаеU± тѧгот©• и доспэваетъ (φθάνει) къ бЃ№ прэити• (41а).

Регистриран е в още редица текстове (Sreznevskiy, 1989, p. 710; Bonchev, 2002, p. 152; Taseva, 2010, p. 570) и макар че не всички лексикографски справочници посочват реализираните значения и не навсякъде те съвпадат с това в ЙоЗлПА, все пак може да се твърди, че е налице пълно съвпадение със семантиката на същия глагол в Молитвите против епидемии на Филотей Кокин, преведени от Патриарх Евтимий (Totomanova-Paneva et al., 2019, p. 203).

достояни¬, -ия ср (2) ἀξία

Значението на това съществително име в ЙоЗлПА е ‘достойнство, заслуга’:

§ члЃкъ же• wви óбо славѧще 2го по достоан·№ (ἀξίαν) • пачеF¡ по достоан·№ (ἀξίαν) óбо никомóже мощно 2T¡• (16а).

Думата е регистрирана в КСП, но там значението ѝ е друго (‘наследство’) и имадруги гръцкисъответствия– κληρονομία иπεριουσιασμόi (Ivanova-Mircheva et al., 1999, p. 430). Новото значение и паралел ἀξία се среща в текстове извън старобългарския канон (напр. Sreznevskiy, 1989, p. 715; Bonchev, 2002, p. 153; Taseva, 2010, p. 570) и е особено характерно за средновековните търновски текстове, напр. произведенията на Патриарх Евтимий (Totomanova-Paneva et al., 2019, p. 204), Филотей Кокин (Spasova & Hristov, 2020, p. 48), Книгата Григорий Цамблак (Spasova, 2019, p. 45).

др№жьбьнъ, -ыи прил. (4) φιλικόi

Това прилагателно име не е регистрирано в КСП, а в ЙоЗлПА означава ‘дружелюбен, приятелски настроен’:

с·е же бь¶T¡, не понеже дрóжебенъ (φιλικόi) нэкь¶и есмъ азь и любителенъ• н© понеже любовн·и и въжDелэнн·и паче въсэa вь¶ 2сте• (43а).

Думата се среща рядко в славянската ръкописна традиция. Употребена е още в сборник Пчела от края на XIV – началото на XV в., в Постническите слова на Исаак Сирин в препис от XV в., в някои паметници от XVI и XVII в., в Посланието на патриарх Фотий до Борис-Михаил (Slavova, 2013, p. 264). Имайки предвид, че най-вероятно Посланието на Патриарх Фотий до българския княз Борис-Михаил, макар и достигнало до нас в по-късни преписи, е преведено в рамките на Търновската книжовна школа от XIV в., можем да предположим, че думата възниква или се закрепва в езика именно през този период, а употребата ѝ в ЙоЗлПА е една от най-ранните.

дрьзостьно нареч. (1) τολμηρῶi

Наречието е употребено в ЙоЗлПА със значение ‘дръзко, предизвикателно’, а за да се придаде по-голяма сила на внушението, формата за положителна степен е заменена с компаративна:

2гда бP¡ бЃъ повелэваеU что, пр·емати достоитъ вэрнэ реченое• а не испь¶товати дръзостнэе (τολμηρῶi) • (8б).

Думата не е засвидетелствана в КСП. Среща се в Пандектите на Антиох (Sreznevskiy, 1989, p. 779), в произведенията на Патриарх Евтимий (Totomanova-Paneva et al., 2019, p. 208), в църковнославянски текстове (Bonchev, 2002, p. 143). Наличието на думата в съчинения, възникнали през класическия старобългарски период, но запазени в по-късни преписи, означава, че е стара, но по-активно започва да се употребява през XIV в.

дрьзостьнъ, -ыи прил. (1) τολμηρόi

Семантиката на прилагателното име дрьзостьнъ в ЙоЗлПА е ‘дързък, предизвикателен, безсрамен’:

2же бо § таковь¶иa испь¶товати вин©, и истѧsовати прѧ• и wбразъ възь¶сковати, дръзостнэиш© (τολμηροτάτηi) и бэдовъметнь¶© 2T¡ дЃш©• (8б).

Думата липсва в КСП. Кръгът от текстове, в които се среща лексемата, позволява да се направи предположение, че думата, подобно на сродното наречие дрьзостьно, е възникнала на ранен етап от българския езиков развой и разширява употребата си през среднобългарския период (Slavova, 2013, p. 264; Bonchev, 2002, p. 143).

дрѧхлъ, -ыи прил. (1) κομῶν < κομάω

Това прилагателно име, предаващо гръцко сегашно деятелно причастие на глагола κομάω, в ЙоЗлПА означава ‘обрасъл с коса/брада, неподстриган/ небръснат’:

темничн·и страж·е, иже въ темници жив©щ©© въсѧ извед±ше § обиталища, прэD степеньми и с©дища завэсами посажDа©тъ• с№хотнь¶• сквръннь¶• дрѧхль¶¶ (κομῶνταi) • въ р©бища wблъчень¶• (29б).

Засвидетелстваното в КСП значение е ‘тъжен, измъчен, потиснат, мрачен’ < στυγερόi, κατηφήi, στυγνάζων (Ivanova-Mircheva et al., 1999, p. 443). Същата семантика или подобна/производна на/от нея, т.е. свързана с душевни състояния и човешки качества, е фиксирана в редица други текстове (Sreznevskiy, 1989, p. 738; Bonchev, 2002, p. 155; Totomanova-Paneva et al., 2019, p. 209; Spasova & Hristov, 2020, p. 103 и др.). Никъде другаде обаче не се открива значение ‘обрасъл, неподстриган/небръснат’. Разбира се, възможно е неугледният външен вид да доведе до угнетеност и потиснатост, но към този момент ЙоЗлПА е единственият текст в славянската ръкописна традиция, в който прилагателното име дрхлъ означава външен белег, а не душевно състояние или личностна характеристика. И гръцкият паралел, и съседните в синтагмата лексеми, също означаващи външни характеристики (‘мръсни’, ‘облечени в дрипи’), потвърждават тази семантика.

дъмити, дъмл«, дъмиши несв. (1) φυσιόω

Глаголът липсва в старобългарския канон, а в ЙоЗлПА значението му е ‘напомпвам самочувствието, правя някого надменен, надут, високомерен’: w идwложрътвънь¶их же, вэмь¶ яко въси раз№N¡ имамь¶• и раз№мъ дъмитъ (φυσιοῖ) , любов же съзидаетъ• (35б).

Думата e регистрирана в сравнително ограничен кръг средновековни славянски текстове: в Постническите слова на Исаак Сирин и в Лествицата на Йоан Синаит, в сборник със старинни пословици и поговорки от XVII – XIX в., в църковнославянски текстове (Bonchev, 2002, p. 145). Тя вероятно е възникнала още в класическия старобългарски период, но още тогава е имала ограничена употреба, а фактът, че е използвана от Дионисий Дивни, безспорно спомага за използването ѝ до късно в славянската ръкописна традиция.

дъмл¬ни¬, -ия ср (2) φύσημα

И това съществително име не е засвидетелствано в КСП, а в ЙоЗлПА означава ‘надутост, високомерие, надменност’:

ниже бw азъ с·а гЃлѧ, н© прP¡рци таа любом©дръст⹩тъ• не безчъстѧще н@¡шъ родъ. н© óталэ©ще несъмь¶слънь¶a дъмлен·е (τὸ φύσημα)• (10а).

Думата е засвидетелствана в по-широк кръг паметници в сравнение със сродния глагол дъмити (Sreznevskiy, 1989, p. 761; Bonchev, 2002, p. 145). Присъствието на лексемата в Пандектите на Антиох и в Словата на Петър Черноризец потвърждават предположението за ранно възникване на думите с този корен.

дьньствовати, -ст⹫, -ст⹬ши несв. (1) διημερεύω

Глаголът не се среща в старобългарския канон, а в ЙоЗлПА има значение ‘прекарвам целия ден, правейки нещо’:

аще и дЃньствóеши (διημερεύσῃi) изглаголó© емó сво© бэдь¶, тогда тѧ паче любитъ и прикланэет± ти сѧ къ молбамъ• (42б).

Думата се среща още само в Хрониката на Георги Амартол и във Великите Макариеви Чети-минеи от XVI в. (Sreznevskiy, 1989, p. 772). Като се има предвид, че Хрониката на Амартол е преведена около четири века преди ЙоЗлПА, би могло да се допусне, че и това е една от възникналите рано в историята на българския език думи, а чрез употребата ѝ кефаларевският книжовник спомага за закрепването ѝ до късно в системата на езика.

дэлити, дэл«, дэлиши несв. (1)

Глаголът е засвидетелстван още в текстовете от старобългарския период, където има значение ‘раздвоявам, разделям’ (Ivanova-Mircheva et al., 1999, p. 463; Tseytlin et al., 1994, p. 204), употребява се активно през всички периоди от българския езиков развой и се пази в съвременния български език, развивайки в продължение на векове множество значения. В ЙоЗлПА обаче се употребява устойчивото словосъчетание д№ш© дэлити < ψυχορραγέω със значение ‘бера душа, изпускам последно дихание, боря се със смъртта’, което не се среща в нито един друг средновековен славянски текст:

и чѧсто показаахомъ блаженаго дан·ила• блэдэ©ща• трепещ©ща• дЃш© дэлѧщихъ (ψυχορραγούντων) ничимъже мнее прэбь¶ва©ща. дЃши грѧд©щи §тръгн©ти сѧ § плътскь¶иa ѧзъ• (24а).

Това е още една лингвистична особеност, проявена към този момент единствено в езиковата практика на Дионисий Дивни.

д©га, -ы ж (2) τόξον

Думата не е регистрирана в КСП, а в ЙоЗлПА притежава същото значение като в съвременния български език – ‘(небесна) дъга’:

и съвтэн·е 2го, яко видэн·е д©гь¶ (τόξου) 2гда б©деU¡ на wблацэ въ дЃнь дъжда• (20б).

В текстовете, възникнали през класическия старобългарски период, но запазени в по-късни преписи, и в тези от среднобългарския период употребите на лексемата са сравнително чести (Miklosich, 1865, p. 190; Kurz et al., 1958, p. 555). В ЙоЗлПА специфични значения също не се срещат, но без съмнение употребата на думата от може би най-изкусния преводач на Търновската книжовна школа от XIV в. допринася за налагането ѝ в системата на българския книжовен език.

Извършените наблюдения позволяват да се направи изводът, че приносите на Дионисий Дивни за развитието на българската лексикална система са минимум в три направления.

1. Книжовникът използва думи, незасвидетелствани в текстовете от класическия старобългарски период. Има основание за предположението, че голяма част от тях възникват в рамките на Търновската книжовна школа от XIV в., а бидейки най-изявеният преводач сред представителите ѝ, книжовникът най-вероятно лично въвежда в системата на езика редица лексеми.

2. Дионисий Дивни натоварва вече известни от старобългарския канон думи с нови значения, някои от които не се срещат никъде другаде. Това е от изключителна важност, тъй като огромната част от средновековните произведения са все още с неизвестно авторство и ако тези значения бъдат установени и в други текстове (разбира се, в съвкупност с други лингвистични маркери), то с голяма степен на вероятност ще може да се твърди, че преводът им е дело на ученика на Теодосий Търновски.

3. С безспорния си книжовнически авторитет, съизмерим с този на неговите сподвижници Патриарх Евтимий и Григорий Цамблак, Дионисий Дивни спомага за утвърждаването и налагането в системата на българския език на лексика, която демонстрира завиден континуитет – някои от предпочитаните от него думи влизат в системата на непосредствено повлияния от търновската книжнина църковнославянски език, а други се пазят дори и в съвременния български език. Тези факти сочат, че е назряла необходимостта от издаване на текста и цялостно проучване на лексиката в Дионисиевия превод на словата Против аномеите от св. Йоан Златоуст. Чрез тях езиковедската общност ще получи нови сведения за процесите през среднобългарския период от езиковия ни развой, съпътстващи прочутата Евтимиева реформа, белязала най-големия разцвет на книжнината по време на Второто българско царство и изобщо в целия славянски свят през тази епоха.

ЛИТЕРАТУРА

Бончев, Ат. (2002). Речник на църковнославянския език. Т. 1 (А – О) . НБКМ.

Иванова-Мирчева, Д. et al. (1999). Старобългарски речник. Т. 1 (А – Н) . Валентин Траянов.

Славова, Т. (2013). Славянският превод на Посланието на патриарх Фотий до княз Борис-Михаил. УИ „Св. Климент Охридски“.

Спасова, М. (2019) . Книгата Григорий Цамблак. УИ „Св. Климент Охридски“.

Спасова, М. & Христов, Ив. (2020) . Патриарх Филотей (Кокин). Слово в Неделята на всички светии. (Editio princeps). УИ „Св. Климент Охридски“.

Срезневский, И.И. (1989). Словарь древнерусского языка. Т. 1, ч. 1: А – Д. Книга.

Тасева, Л. (2010). Триодните синаксари в средновековната славянска книжнина (=Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, LIV) . Weiher Verlag.

Тотоманова, А.-М. & Христов, Ив. (2019). Терминологичен речник на Йоан Екзарх. УИ „Св. Климент Охридски“.

Тотоманова-Панева и кол. (2019). Речник на езика на Патриарх Евтимий. Т. 1 (А – N). УИ „Св. Климент Охридски“.

Христова-Шомова, И. (2021). Из лексиката на новоизводните преводи. В: Д. Попов (ред.). Отговорността пред езика. Книга 7. Сборник, посветен на 90-годишнината на чл.-кор. проф. Тодор Бояджиев (с. 145 – 154). Университетско издателство „Епископ Константин Преславски“.

Цейтлин и кол. (1994). Старославянский словарь (по рукописям X – XI веков). Под ред. Р. М. Цейтлин, Р. Вечерки и Э. Благовой. Русский язык.

Kurz, J. et al. (1958). Slovnik jazyka staroslověnského. T. I. Nakl. Československá akademie věd.

Liddell, G. H. & Scott, R. (1996). A Greek-English Lexicon. Revised and augmented throughout by Sir Henry Stuart Jones. With a revised Supplement 1996. Clarendon Press.

Malingrey, A.-M. (1994). Jean Chrysostome: Sur l’égalité du Père et du Fils. Contre les Anoméens homélies VII – XII (Sources Chrétiennes 396) . Les Éditions du CERF.

Malingrey, A.-M et al. (1970). Jean Chrysostome. Sur l’incompréhensibilité de Dieu. I (Homélies I – V) (Sources Chrétiennes 28bis) . Les Éditions du CERF.

Miklosich, Fr. (1865). Lexicon palaeoslovenico-graeco-latinum. G. Braumueller.

REFERENCES

Bonchev, At. (2002). Rechnik na tsarkovnoslavyanskiya ezik. T. 1 (A – O) . NBKM.

Ivanova-Mircheva, D. et al. (1999) . Starobalgarski rechnik. T. 1 (A – N) . Valentin Trayanov.

Slavova, T. (2013). Slavyanskiyat prevod na Poslanieto na patriarh Fotiy do knyaz Boris-Mihail. UI „Sv. Kliment Ohridski“.

Spasova, M. (2019). Knigata Grigoriy Tsamblak. UI „Sv. Kliment Ohridski“.

Spasova, M. & Hristov, Iv. (2020). Patriarh Filotey (Kokin). Slovo v Nedelyata na vsichki svetii. (Editio princeps). UI „Sv. Kliment Ohridski“.

Sreznevskiy, I.I. (1989). Slovar‘ drevnerusskogo yazyka. T. 1, ch. 1: A – D. Kniga.

Taseva, L. (2010) . Triodnite sinaksari v srednovekovnata slavyanska knizhnina (=Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, LIV) . Weiher Verlag.

Totomanova, A.-M. & Hristov, Iv. (2019). Terminologichen rechnik na Yoan Ekzarh. UI „Sv. Kliment Ohridski“.

Totomanova-Paneva et al. (2019) . Rechnik na ezika na Patriarh Evtimiy. T. 1 (A – N) . UI „Sv. Kliment Ohridski“.

Tseytlin et al. (1994). Staroslavyanskiy slovar‘ (po rukopisyam X – XI vekov). Pod red. R. M. Tseytlin, R. Vecherki i E. Blagovoy. Russkiy yazyk.

Hristova-Shomova, I. (2021). Iz leksikata na novoizvodnite prevodi. In: D. Popov (red.). Otgovornostta pred ezika. Kniga 7. Sbornik, posveten na 90-godishninata na chl.-kor. prof. Todor Boyadzhiev (pp. 145 – 154). Universitetsko izdatelstvo „Episkop Konstantin Preslavski“.