Резюме. Въпросът за това, дали има обособена самостоятелна наука за спорта, или с изучаването на тази социално значима човешка дейност се „занимават“ други науки, винаги е предизвиквал интерес и размисъл сред научната общественост, проявяваща интерес към теорията и практиката на спорта. В настоящата статия се прави опит да се „хвърли светлина“ върху тази дискусионна проблематика, като с необходимите аргументи се защитава тезата, че социалният феномен „спорт“ (спортната дейност), в своята интегралност като реализация и резултат, в своята единност, като форми, средства и методи за тренировка, в своята същност, като специфична част от личните и социалните активности на човека, проявени, най-общо казано, като спортна активност, се изучава (изследва) цялостно и задълбочено от „единната спортна наука“ – спортология.

Ключови думи: sportologiya, methodology, research, scientific knowledge

„Спортът е незаменима лаборатория за науката.“

І. Постановка на проблема

Има ли обособена и самостоятелна наука за спорта, или не? Някои „научни философи“ твърдят, че наука е само това, което е свързано с изучаването и изследването на явленията и процесите в така наречените „точни науки“. За да се съгласим или не с тези твърдения, които не са доказани научно, трябва да си отговорим на въпроса „Що е то наука“? В специализираната научна литература, когато се говори за наука, се има предвид тази специфична сфера на изследователска дейност, насочена към получаването на нови знания за природата, обществото и човека, които знания могат да бъдат обяснени убедително по логичен път. Съвременната философия на науката дефинира понятието наука още по-тясно, като ограничава обхвата му до знанието, което е експериментално проверимо въз основа на научния метод. 1)

Едностранно е виждането на определени автори (позитивисти), които свеждат науката само до природознанието (природните, „точните“ науки). Досега обаче не са намерени необорими аргументи против разбирането, че наука е всичко онова, което извършва човек (като теоретично и/или емпирично познание) с цел да придобие ново знание за света като цяло и в частност за всички негови съставки (природа, общество, човек и т. н.), като анализира, структурира, систематизира „наличното“ до момента знание и на тази основа гради (открива) новото, непознато досега знание за обекта на неговите научни занимания (търсения).

Спортна наука или спортология? А защо не и двете?

Понятието „спортология“ беше въведено „официално“ в специализираната спортна литература в опит за неговото легитимиране от проф. д. п. н. М. Бъчваров (2000), когато според автора той издава „първата книга в света за единната спортна наука“. Макар и с намерение да не „измества“ утвърдените в спортната наука и практика словосъчетания „Теория и методика на спортната тренировка“ и „Теория и методика на физическото възпитание“, където се разглеждат основните въпроси, свързани с целенасочените занимания с физически упражнения и спорт, де факто се получава така, че обектът и предметът на тези науки (учебни дисциплини) се припокриват в немалка част, което, разбира се, в известен смисъл не беше прието еднозначно от спортните специалисти. Напротив, „консерваторите“ не приемаха никакви аргументи, а защитаваха със „зъби и нокти“ статуквото и традицията. В този спор, без да заема категорична позиция, Р. Русев (Русев, 2000) подсказа, че в исторически аспект на определен етап от развитието на ТФВ, тя играе ролята на „... обща научно-методическа основа не само на училищното физическо възпитание, но и на спортната тренировка, която впоследствие се отделя като „самостоятелна научна дисциплина“. Тази негова констатация в известен смисъл подкрепя единния общ произход на ТМФВ и ТМСТ, каквато всъщност е и идеята на проф. Бъчваров – да обедини тези две дисциплини на спортната наука с въвеждането на понятието „спортология“. В защита на това понятие авторът с неоспорима логика привежда както формални, така също и съдържателни аргументи. Ето част от тях.

На първо място, краткостта на наименованието (понятието) е препоръчителна за всяка понятийна и категориална система. И от тази гледна точка „спортология“, като „единна наука за спорта“, е доста по-удачно, отколкото по-обемните и не много точни от съдържателна гледна точка словосъчетания „Теория и методика на...“. Нима методиката, като научна дисциплина, няма своя теория, та трябва да има друга теория извън нея!? Защо може да има науки като културология, политология, фенология, квалитология и др., които изучават и иследват специфични явления и процеси, всяка в своята сфера и обсег на дейност, а не може да има „спортология“, която да изучава и изследва социалния феномен „спорт“ в неговата цялост и в битността му на явление, дейност и процес за психофизическо усъвършенстване на човека? Макар и формални, тези аргументи са логични. Още по-силно звучат съдържателните аргументи, като: „... истинското категориално понятие във всички сфери на спортната дейност това е понятието „спорт“. Няма физкултурно (?) упражнение, а има спортно упражнение като средство и метод за всяка спортна практика“ (Бъчваров, 2000) . Действително, по причини от различен характер, най-вече идеологически, продиктувани от историческото време и периода на възникването и утвърждаването у нас на спортнопедагогическата наука, понятието спорт стоеше дълго време в „сянката“ на такива всеобхватни категориални понятия като „физическа култура“ и „физическо възпитание“, макар понятието „спорт“ да има по-стари исторически корени.

Нашето мнение, основаващо се на задълбочени проучвания на проблема, е, че тези понятия не трябва да се противопоставят, те имат право и основание да съществуват като белег на терминологично богатство в областта на физическото възпитание и спорта. Те се взаимодопълват и всяко от тях има своята специфичност, историческо значение и съвременно съдържание. Нима с английското „Physical Education“ – в превод физическо образование (възпитание), може да се нюансират съществените различия в използваните у нас две понятия „физическо образование“ и „физическо възпитание“? Очевидно е, че в посочения пример предимството е на страната на българската спортна терминология.

Обект и предмет на спортологията

Спортната наука (спортология) е тази част от всеобщото научно знание (познание) за човека, която се занимава с изследване, изучаване и „управление“ на процеса на тренировка в различните спортни дейности (целенасочените занимания с физически упражнения и спорт за постигане на определени цели). Спортологията е философията (методология) на спортно-педагогическото познание. Тя е основата на останалите (по-частни) теоретични спортни дисциплини. М. Бъчваров (Бъчваров, 2000) определя спортологията като „единна наука за спорта“, която изучава и изследва „... общите и частните закономерности, принципи и подходи на познание, изследване, реализация и анализ на спортни явления и процеси“. По този начин спортологията се определя като социална наука, която изучава теорията и практиката на спортната дейност, изследва, анализира и дава общи „предписания“ за формите, средствата и методите за подготовка във физическото възпитание и спорта, както и резултатите, въплътени в постиженията на занимаващите се с тази дейност. Съвременната спортна наука е в пряка връзка и взаимозависимост от научно-техническите постижения, което Ӝ позволява да се развива интензивно в теоретичен и практико-приложен аспект. Характерно за спортната наука и изследванията в нея е комплексният (холистичен) подход към различните научни и научноприложни изследователски проекти, решавани основно в научни колективи, разкривайки различни страни и приложения на спортната дейност. Тук широко са застъпени не само качествените изследвания, реализирани с най-различни методи на изследване (от обикновеното педагогическо наблюдение до най-сложните технически изобретения), но също така и изследвания, базирани на точни, количествено измерими, резултати и методи в получаването и обработката на емпирично събрания материал. Много от частните и по-общи проблеми в тренировъчната и състезателната дейност се изследват и с широко използване на специфични методи от други науки в подчертана взаимовръзка с тях (естествени, биологични, медицински, хуманитарни и др.). В научните общности е общоприето, че всяка наука с претенции за такава трябва да има свой, собствен обект и предмет за изучаване, както и собствени методи за изследване. В тази връзка, по отношение на спортологията, тези задължителни характеристики изглеждат така:

– обект на спортологията – това е социалният феномен „спорт“ (спортната дейност), изучаван и изследван в своята интегралност като реализация и резултат, в своята единност, като форми, средства и методи за тренировка, в своята същност, като специфична част от личните и социалните активности на човека, проявени, най-общо казано, като спортна активност, изучавана цялостно и задълбочено именно от теоретико-приложната наука спортология;

– предмет на спортологията – това е изучаването на съдържателните и структурно-изграждащите компоненти на спортната дейност, нейното управление и резултатите от прилагането Ӝ в практиката („всички форми и съдържание на занимания с физически упражнения и спорт“) и тяхното въздействие върху човека. М. Бъчваров (Бъчваров, 2000) посочва, че „... основен предмет на спортологията са фактите, явленията, процесите и дейностите, проявени в различни сфери на спортната практика и спортното познание“.

Философско-мирогледна същност на физическото възпитание и спорта като теория и практика

Комплексно-интегралният характер на въздействието, което оказва целенасочената двигателна активност върху човешкия организъм, предопределя в известен смисъл и необходимостта от по-широк поглед върху същността на физическото възпитание и спорта като социални явления, разнообразни двигателни дейности и биологично градивни процеси със своите строго специфични функции и предназначение.

Предвид факта, че в основата си тази човешка дейност е преди всичко движението (двигателната активност ), което, от своя страна, е в основата на съществуването на всякакъв вид материя, в дълбоката си същност този факт има отношение, макар и косвено, към решаването на някои въпроси от философско-мирогледен (методологически) порядък. Казано по друг начин, да се погледне по-широко на тези биосоциални явления и процеси и да се види философският смисъл на един иначе съвсем прагматичен педагогически казус. Става въпрос за най-рационалното използване (включване) на спорта и физическото възпитание в системата от психолого-педагогически въздействия върху подрастващите в училище и извън него, като се потърси философскомирогледният аспект и същност на въпроса за „целта и смисъла“ на човешкия живот, и най-вече на отговора на този въпрос, като се прозре ролята на спонтанната и преди всичко на организираната двигателна активност във формулирането и постигането на тази цел. В кой етап и на какво ниво в йерархията на целеобразуването можем да използваме възможностите на физическото възпитание и спорта за формирането на хармонично развита личност?

Наред с подчертания практицизъм, като цяло, на физическата култура и спорта в древността, още тогава, в развитието на философската и научно-педагогическата мисъл, въпросът за ролята и мястото на целенасочената двигателна активност на човека се издига на философско-методологическо равнище. Разсъждавайки върху смисъла на живота, в свои произведения философите Сократ (469 – 399 г. пр. н. е.), Демокрит (460 – 370 г. пр. н. е.), Платон (427 –347 г. пр. н. е.), Аристотел (384 – 322 г. пр. н. е.), лекарят Хипократ (460 – 377 г. пр. н. е.), ораторът и педагог Квинтилиан (35 – 96 г. от н. е.) поставят физическото възпитание наравно с интелектуалното, като дават и редица конкретни правила (методи) и съвети за това, как човек да упражнява и развива своето тяло, как с помощта на физическите упражнения да се предпазва и лекува от много болести. Още тогава Аристотел синтезира философски разбирането си за движението и мускулното усилие, като казва, че „... нищо не изтощава и не разрушава човека така, както продължителното физическо бездействие“, а Платон, когaто искa дa илюстрирa голямото невежество на някой човек, кaзвa, че „той не знaе нито дa чете и пише, нито дa плувa“. Още от най-ранна училищна възраст той препоръчва „... системни занимания с гимнастика, състояща се от бегови упражнения, хвърляния и борба“ (Лесгафт, 1988).

В днешно време организираната двигателна активност под най-различни форми на спортно-педагогическа реализация, продължава да има много важно значение в оформянето на психофизическия облик на човека и се нарежда сред водещите фактори при целеобразуването и определянето на целта и смисъла на човешкото съществуване. Според В. Милев, Ив. Слаников (Милев, Слаников, 1982) класификацията на „целите и смисъла на живота“ има четири нива: І ниво – биологичен смисъл; ІІ ниво – неосъзнаване или пренебрегване (игнориране) на смисъла на живота; ІІІ ниво – влагане на различно съдържание в понятието цел и смисъл на живота (от религиозни или атеистични позиции), и ІV, най-високото ниво – цел и смисъл на съществуването на човешкото общество. Логиката подсказва, че във всички нива (етапи) на целеобразуването преднамерената и целенасочена двигателна активност, реализирана в най-различните си форми, има място в този процес и не би било никак пресилено да се търси, макар и не така явна, еднопосочност на въпроса за целта и смисъла на човешкия живот и двигателната активност в него, като много важна характеристика на биосоциалната му природа. Още по-тясна е тази връзка между „начина на живот“, като философска категория, и ролята на целенасочената двигателна активност в него.

Тези въпроси са били обект на специално внимание още в Древна Гърция. Според Лаэртский (Лаэртский, 1979) Сократ е бил първият, който започва да разсъждава върху „начина на живот“ на човека, като влага в неговото съдържание не само „... абстрактно духовните ориентации на човека, но и неговото интегрално, духовно и биологическо реагиране“. Сократ е водел толкова здравословен начин на живот, че когато в Атина избухнала чума, само той е останал невредим. Ролята на целенасочената двигателна активност на човека, като елемент на здравословния начин на живот, е категорично защитена и от Аристотел със споменатата вече по-горе сентенция за значението на системната двигателна активност в нормалното съществуване на човека. А надписът „Искаш ли да бъдеш здрав – бягай, искаш ли да бъдеш красив – бягай, искаш ли да бъдеш умен – бягай!“, изсечен на скала в Древна Гърция, ни дава ясна и категорична представа за философията и мирогледа на цивилизования древен свят по отношение на начина им на живот и за ролята, мястото и значението на системната двигателна активност в него (Кун, 1982). Цитираните по-горе сентенции подсказват вярната посока на отговора не само във философски, но и в чисто прагматичен аспект, на поставения от нас въпрос за целта и смисъла на човешкия живот. Независимо, че „... целта не се покрива напълно със смисъла на живота“ (Милев, 1982), би било оправдано и логично те да се допълват и да имат еднопосочни измерения. В тази посока разсъждава и В. Капранов (Капранов, 1975), който определя смисъла на живота като „философска категория за отразяване на мястото на човека в света и социалната значимост на жизнената дейност на хората, за обозначаване на социално обусловената способност на човека да подлага своите жизнени прояви и обществени процеси на преценка и да устройва своя живот в съответствие с осмислените цели, които притежават обществена и индивидуална ценност“ .

Философски погледнато, същността на нещата и явленията отразява най-вече смисъла на дадено нещо, това, което е то само по себе си. Така поставен, проблемът изисква да се разкрият и обосноват мястото и ролята на двигателната активност като вид човешка дейност, респективно на физическото възпитание и спорта в отговора на най-важния въпрос на въпросите за целта и смисъла на човешкия живот. Отговорът на този въпрос се е търсил, откакто съществува човешката цивилизация, и продължава да се търси и днес, но все повече, особено в днешното хиподинамично и емоционално стресово време, се съзира задължителният компонент на единното човешко съществуване, а именно целенасочената активност на човека, в това число и нейната здравословна разновидност – двигателната активност.

Когато се поставя въпросът за същността на физическото възпитание и спорта от философско-мирогледни позиции, би трябвало да се обърнем и към диалектиката като методология в натрупването и развитието на философско познание за формирането, развитието и промяната на обективната и субективната действителност. На езика на специализираната спортнопедагогическа литература и практика това ще рече, че със средствата на физическото възпитание и спорта, с многообразието на физическите упражнения (различна по вид и характер двигателна активност) може да се въздейства положително върху психофизическото развитие на човека, да се изгражда и променя неговата личност в съответствие с нашите схващания за полезност, хармоничност и нормалност. Да се създадат условия не само за хармонично физическо развитие в морфофункционален аспект, но и да се използват в правилна посока възможностите на тази дейност в изграждането на съзнание и самосъзнание за индивидуална и обществена полезност, за целта, смисъла и истинските стойности в живота на човека. Към всичко това може и трябва да се стремим, въпреки че в днешното подчертано консуматорско общество има тотално объркване и подмяна на истинските и дълговечни стойности и ценности в личен и обществен план.

Биосоциална същност на физическото възпитание и спорта

Физическото възпитание и спортът притежават ярко изразените си характеристики на „... утвърдени в обществото специфични социално значими дейности, чието предназначение е да задоволяват определени негови и на членовете му потребности. Тези потребности имат динамичен характер и произтичат от конкретното и перспективно състояние на развитието на обществото като цяло и на отделните личности в него. Затова те нямат универсален и еднозначен характер“ (Димитрова, 2002) и могат да бъдат използвани съобразно изискванията на конкретните условия и обстоятелства. Наред с тези си функции обаче физическото възпитание и спортът са преди всичко целенасочена и системно прилагана двигателна активност, която удовлетворява същностната особеност на всеки жив организъм, така наречената кинезофилия (любов към движението). Това е тази неосъзната и генетично заложена потребност от движение във всяка жива клетка, която, наред с храната и съня, е основният фактор не само за формирането на подрастващите като социално активни и адаптивно рефлексивни личности, но преди всичко тя е в основата на правилното им морфофункционално и психоемоционално развитие като биологични индивиди. Тази многопластовост на явлението се посочва и от Цв. Желязков, Д. Дашева, (Желязков, Дашева, 2000), които отбелязват, че „... за разлика от другите форми на педагогическа дейност спортната тренировка, независимо от социалния си характер, засяга непосредствено и във висша степен биологичните процеси, като предизвиква динамични или трайни функционални и структурни преустройства в организма на човек“. Тяхното опознаване е основна задача на теорията и методика на физическото възпитание и спорта (спортологията), за да се оптимизират педагогическите условия за целенасочени въздействия и взаимодействия между субектите на педагогическия процес.

Едва ли са необходими специални знания и усилия, за да се прозре биосоциалната природа на физическото възпитание и спорта като особено полезни двигателни дейности, които в днешно време имат все по-актуално звучене. От една страна, основната роля на двигателната активност, във всички нейни видове и форми на реализация, във фило- и онтогенетичното развитие на човека като биологичен индивид е доказана отдавна и няма спор, че в днешното време на високи технологии и безброй възможности за заменяне на мускулните (физическите) му усилия с предимно умствени такива значението на двигателната активност, като незаменимо средство за нормално съществуване на човека, е още по-голямо. От друга страна, реализирането на тази естествено биологична потребност от движение (двигателна активност) под формата на целенасочено организирана педагогическа дейност в различни спортнопедагогически (урочни и извънурочни) занимания има подчертани социални функции, за които вече стана въпрос. Социалните измерения и значимост на спортната дейност, като цяло, могат да се видят и в ролята им на единствената здравословна алтернатива за запълване на свободното време на подрастващите и в борбата за спечелване на „войната“ срещу все по-разпространяващите се напоследък негативни „социофеномени“, като дрога, тютюнопушене и алкохолизъм. Няма друга педагогическа или социална дейност, която така успешно да съчетава „полезното с приятното“, както това е при целенасочените занимания с физически упражнения, организирани под формата на системно провеждан педагогически учебен или тренировъчен процес в училище или извън него.

Погледнато в чисто исторически аспект, логиката в развитието на човешката цивилизация, в нейния начин на живот, е към все повече и повече намаляване на дела на мускулните усилия в осигуряването на всички необходими източници и дейности, свързани с бита и съществуването на човека. Косвен показател за това, че в днешно време хората изпитват остра нужда от системни физически натоварвания, са изнесените от академик А. Берг (Булич, 1986), сравнителни данни за дела на мускулната работа в осигуряването на енергията за обществото отпреди сто и петдесет (150), сто (100) и отпреди тридесет (30) години, със закономерната тенденция този дял още повече да намалява (Табл. 1).

Всичко това потвърждава неотложната необходимост отново да се преоткрият ролята и възможностите на целенасочената и системно прилагана двигателна активност, респективно – на физическото възпитание и спорта, като важни и решаващи фактори за правилното психофизическо развитие на подрастващите и за изграждането на личности, притежаващи „здрав дух в здраво тяло“. И това да не бъде само едно полезно, емоционално и декларативно пожелание, а практически реализирана обществено-педагогическа позиция, образователна практика и реален резултат.

Психолого-педагогическа същност на физическото възпитание и спорта Като цяло, педагогическата наука, а в това отношение и спортната наука, има важната задача да въведе определен порядък, доколкото това е възможно, в стихийността от въздействия и взаимодействия при формирането и развитието на човешката личност. Този процес е многопластов и е резултат от редица явни и латентни, обективно и субективно обусловени фактори на човешкото развитие. Стремежът за тяхното опознаване и управление е напълно разбираем и една от посоките в това опознаване и промяна е в областта на обучението и възпитанието. От съвременни позиции най-общо може да се приеме, че възпитанието е процес на управление на естественото (биологично и социално) развитие. Този процес е характерен за всички възрастови периоди („човек се учи, докато е жив“), но тази дейност е особено важна в училищна възраст, когато човекът се оформя не само като биологически индивид, но и като социално адаптивна личност.

Като дял от науките, изучаващи човешкото развитие и личностното изграждане, педагогическата наука изследва всички аспекти на възпитанието, обучението и образованието. Най-общо, нейната основна роля може да бъде определена като „... наука (и изкуство) по „детеводство“, наука за обучението и възпитанието на подрастващите по пътя на организиране и ръководене на тяхната дейност и социалната им комуникация с цел да се формират у личността определени и желани качества“ (Десев, 1999). Когато посочените по-горе аспекти и проблеми на развитието, възпитанието и образованието са пряко свързани с прилагането на целенасочена и системна двигателна активност, като основно средство за въздействие и управление на естественобиологичното развитие на детето, те вече стават предмет на изследване преди всичко от спортната наука, която е важен и съществен дял от педагогическите науки със строго специфични цели и задачи.

В училище всички останали дейности (учебни предмети) имат преди всичко строго определени познавателни цели и задачи, свързани предимно с подчертано умствено (сензорно, мисловно) натоварване, повишен психоемоционален стрес и ярко изразена двигателна пасивност.

Единствено дейността „физическото възпитание и спорт“, като организиран педагогически процес, е призвана, а и разполага със средствата за това, да задоволява естествено биологичната потребност от движение и да хармонизира, поотделно и в единство, необходимостта от двигателна и интелектуална активност на формиращата се детска личност, съчетавайки полезното с приятното.

Известно е, че педагогическият процес в училище протича във взаимодействие между учителя и ученика, което по същество е учебно-възпитателна дейност. Тази дейност осигурява формиране и развитие на детската личност в процеса на усвояване на системни знания, умения и навици. Независимо от педагогическата се същност, когато говорим за формиране на двигателни умения и целенасочено развиване на двигателни качества, каквато е и основната характеристика на учебно-възпитателния процес по физическо възпитание и спорт, е съвсем очевидно, че се извършват, наред с чисто физиологическите, и редица психически процеси, съпроводени с активна мисловна дейност, която по същество е движещата сила на психическото развитие на учениците. Във връзка с това е необходимо да се подчертае, че в организирания спортновъзпитателен процес, под непосредственото ръководство на спортния педагог, трябва да се насочват в правилна насока не само извършваните чисто двигателните действия на учениците, но и да се подпомага тяхната мисловна активност и познавателната дейност, свързана с формирането на двигателни умения и развитието на двигателните качества и съобразена с индивидуалността на всеки ученик.

Не е необходимо да се правят задълбочени анализи, за да се види и докаже психолого-педагогическата същност на физическото възпитание и спорта в училище и обсегът на част от изследователската проблематика в спортната наука. Достатъчно е да се посочи, че:

1. Физическото възпитание и спортът в част от своята същност са педагогическа дейност, където се дават определени знания, формират се двигателни умения и навици, развиват се двигателни качества (способности), т. е. в тях се обучава, възпитава, развива. С други думи, формира се детската личност, което по същество е психолого-педагогическа дейност.

2. Всички дейности в този процес, било то предимно двигателни или косвено познавателни, стимулират като цяло психофизическото развитие на учениците и осигуряват така необходимия баланс между условно наречените интелектуални дейности в училище и така необходимата ежедневна двигателна активност на страдащия от перманентен „мускулен глад“ съвременен ученик.

3. Стимулират се като цяло всички психически процеси, свързани с реализираната двигателна и познавателна дейност в заниманията по физическо възпитание и спорт.

Физическото възпитание и спортът в училище и извън него нямат алтернатива, като многопластово явление и процес за изграждане на многостранни и хармонични развити личности. Тази дейност има пряко отношение към оформянето на светогледа на подрастващите и приучването им към природосъобразен и здравословен начин на живот, за да могат да израснат физически здрави и психически устойчиви личности, които да бъдат максимално полезни на себе си и на обществото. Защото максимално откровен и болезнено прав е бил в своето прозрение Шопенхауер, който посочва, че „... здравето не е всичко, но всичко останало без здраве е нищо“ (Костов, 2001) . А няма друга педагогическа дейност в училище и извън него, освен физическото възпитание и спорта, която така пряко да оказва положително влияние върху психофизическото здраве на учениците и така умело да съчетава „полезното с приятното“.

ІІ. Методологични начала на спортната наука

Анализираните по-горе философско-мирогледна, биосоциална и психологопедагогическа същност на физическото възпитание и спорта позволяват да се очертае и методологическата основа на спортната наука. Съобразно разбирането, че методологията е „учение за принципите, същността, формите и способите на научнопознавателна дейност в дадена област“, можем да посочим и основополагащите методологичните начала на спортната наука, които определят нейната интегрална същност, статут и развитие. Според М. Бъчваров (Бъчваров, 2000), който внася уточнението, че има предвид „... предпоставките, които са съдействали за формирането на спортологичното знание“ , методологичните начала на спортологията са:

– спортната емпирия като методология на спортологията;

– психолого-педагогическото и социологическото знание;

– медикобиологичното знание;

– биомеханиката и математическата статистика;

– философията и кибернетиката.

Приемайки с известна условност гледната точка на автора най-вече по отношение на пълнотата и аргументацията на „методологичните начала“, 2) можем да се съгласим с разбирането му, че строго специфичният и широкоаспектен предмет на изследване в спортологията определя нейния интегрален характер като наука. Тази интегралност проличава още повече при анализа на обективната социална реалност, където спортът се явява като социален феномен в битността му на явление, дейност и процес за психофизическо усъвършенстване на човека.

Интегралният характер на спортната наука може да се търси и по посока на обстоятелствата, че спортният резултат е функция на много фактори – наследственост на психофизически особености на личността, страни на спортната подготовка – физическа, психическа, функционална, тактическа и др., които се изследват с методи и от другите науки, изучаващи човека и неговите разнообразни дейности. Освен това интегративността проличава както в методологическата база на спортнопедагогическите изследвания, така също и в широката предметна област на изследванията във физическото възпитание и спорта.

Неограничени ли са човешките възможности в спорта? Логичният отговор е отрицателният. Въпросът е къде е границата на тези възможности? Може би тази граница никога няма да бъде достигната, но винаги ще има стремеж към нея. И науката е тази, която тласка човешкия стремеж към невъзможното и непостижимото, която движи човешките възможности в спорта напред и нагоре. И не само в спорта. В тази поредица от реторични въпроси ще посочим, че научното изследване (стремежът към разширяване на научното познание) е един от основните фактори за високи спортни по-стижения. Научното изследване е факторът, който може да оптимизира училищното физическо възпитание, като целенасочен педагогически процес за подпомагане и управление на психофизическото и двигателното развитие на учениците.

Научното изследване е движещата сила в стремежа да се търсят най-удачните средства, методи и форми за използване на неограничените възможности на „движението“ в кинезитерапията. Внимание заслужава и тезата, че в днешно време сериозните научни изследвания се правят не само от научните работници във висшите училища и научните институти, но също така и от треньорите и техните щабове. Критериите за „степента на научност“ при „научно-методическите“, „методическите“ и „научноизследователските“ разработки са различни поради различията и специфичните цели на тези изследвания, но научността в едно изследване се определя не от вида на разработката, а преди всичко от резултатите в нея.

ІІІ. Взаимовръзка на спортологията с други науки

Казаното по-горе, отнасящо се за комплексно-интегративната същност на спортната наука, за широтата на нейния обект и предметната област на изследване, предопределя и нейните многопосочни връзки и взаимовръзки с други науки. Това е така, защото човекът, като най-висше творение на природата, в своята уникалност и сложност е „единство и борба на противоположности“ в своето съществуване. Той е разнообразие от дейности и занимания. Той, човекът, е „всеобщ обект“ на изследване от много науки. От своя страна, както беше посочено по-напред, спортът се явява като социален феномен в битността си на явление, дейност и процес за психофизическо усъвършенстване на човека. Обяснението на тази обективна реалност, във връзка с голямото разнообразие от дейности и процеси във физическото възпитание и спорта, предопределя тази многопластовост на изследванията, както и необходимостта от „помощта“ на другите науки за обяснението на тези процеси.

На Фиг. 2 е представен схематичен модел на възможните връзки и допирни точки на спортологията с науки от различни области.

Логично, като най-тесни, могат да бъдат определени взаимовръзките на спортната наука с медико-биологичните и хуманитарните науки (основно психологопедагогическата област). Първите са пряко свързани с изучаването на морфофункционалните характеристики на човешкия организъм (анатомия, физиология, биохимия), като взаимовръзката със спортологията може да се търси по посока на въздействието и промяната на тези характеристики, като следствие от практикуването на спортната дейност. Докато взаимовръзката с хуманитарните науки е в самата психолого-педагогическа същност на спортологията.

Акцентирането върху посочените по-горе връзки на спортологията не означава, че по-малко важни са взаимовръзките с т. нар. „точни“ науки (математика, физика, технически науки и др.), макар и да не са толкова очевидни. В съвременното информационно-технологично общество с развитието на науката в тези сфери се предопределя в известен смисъл и бурният напредък и в развитието на спортната наука. Използвайки научно-техническите постижения, спортологията разкрива и навлиза по-дълбоко в изследването на интимни механизми на молекулярно ниво, имащи отношение към крайния спортен резултат.

Независимо че в модела не са включени възможните взаимовръзки на спортологията с науките от сферата на изкуствата, тези връзки са логични и взаимообусловени от предметната област на изследванията и допирните точки между тях, особено що се отнася до музиката и най-вече в раздела на музикалноритмичните аспекти и времеви параметри на движенията в спорта и в танците.

По един или друг начин, пряко или косвено, посочените взаимовръзки имат своето логично обяснение във връзка с комплексно интегративната същност на физическото възпиание и спорта и техния многопластов характер на въздействие върху психофизическото развитие на човека.

Заключение

Социалният феномен „спорт“ (спортната дейност), в своята интегралност като реализация и резултат, в своята единност, като форми, средства и методи за тренировка, в своята същност, като специфична част от личните и социалните активности на човека, проявени, най-общо казано, като спортна активност, може да бъде изследван и изучаван цялостно, системно и задълбочено само ако към него се подходи комплексно и със средствата и методите на „единната спортна наука“ – спортология.

БЕЛЕЖКИ

1. Wilson, Edward. Consilience: The Unity of Knowledge. New York, Vintage, 1999. ISBN 0-679-76867-X

2. За подробности вж. „Спортология“, С., 2000 (гл. ІІІ).

ЛИТЕРАТУРА

Булич, Э. Г. (1986). Физическое воспитание в специальных медицинских группах. Москва: „Высшая школа“.

Бъчваров, М. (2000). Спортология. София: „НСА ПРЕС“ .

Десев, Л. (1999). Речник по психология. София: „Булгарика“.

Димитрова, Св. (2002). Социални и психологически проблеми на физическото възпитание и училищния спорт при съвременните условия в България. Благоевград. Сб. „Физическото възпитание и спортът в образователната система“.

Желязков, Цв., Д. Дашева. (2000). Тренировка и адаптация в спорта. София: ИК „Комливес-ЛМ“.

Капранов, В. (1975). Нравственный смысл жизни и деятельности человека. Изд. „Ленинградски университет“.

Костов, К. (2001). Здравното образование в училище и физическото възпитание. Варна: Сб. „Иновации във физическото възпитание и спорта в началото на 21 век“.

Костов, К. (2013). Научното изследване във физическото възпитание, спорта и кинезитерапията (теоретико-приложни аспекти). Благоевград: УИ „Неофит Рилски“.

Кун, Л. (1982). Всеобщая история физической културы и спорта. Москва: „Радуга“.

Лаэртский, Д. (1979). О жизни, учениях и изречениях знаменитых философов. Москва: „Мысль“.

Лесгафт, П. (1988). Избраные педагогические сочинения. Москва. „Педагогика“.

Милев, В., Слаников, Ив. (1982). Цел и смисъл на живота. София: „Медицина и физкултура“.

Русев, Р. (2000). Теория на физическото възпитание. Благоевград.