Резюме. Тезата на автора е, че българското предучилищно възпитание е не само на „гребена на вълната“ на европейската педагогика, а има и свои авторски приноси в историческия процес. Доказателства за националната оригиналност на българското предучилищно възпитание са личностите, идеите и експериментите на Драган Цанков, Никола Живков, Георги Живков, Иван Д. Шишманов, Виктория Живкова, Елка Петрова и др.

Ключови думи: infant-school, kindergarten; childlike wisdom; school children; national revolutionaries; public figures; government ministers; traditional teachers; educational innovators; Law of Zhivkov

Уважаеми колеги, През 2012 година педагогическата ни общност чества две достойни годишнини:

– 130 години обществено предучилищно възпитание в България;

– 60 години от създаването на първия периодичен печатен орган за детските градини – списание „Предучилищно възпитание“.

Щастието на света зависи
от предучилищното възпитание на детето!

Иван Д. Шишманов

В очакването на Годо нищо не се случва и в българската педагогика – днес тя сякаш няма своите исторически корени и оригинални национални приноси и решения, вече не търси себе си, а е заложник на някакви чуждестранни проекти (уж „научни“), като нихилистично се е „вглъбила“ в преводи на чужди понятия и за афиширане на странни ценности на другите народи и държави. В „зората“ на демокрацията прекрасният Йордан Радичков възкликна потресен: „Въшлясахме от думи! “. Днес бих добавил със съжаление – и от чуждици. Заимстването на култура от по-напредналите общества е позитивен елемент на компаративизма, само при условие че се съхраняват и развиват корените на индивидуалността и националността – такава е и тезата на ЮНЕСКО с посланията за опознаване и „обгрижване“ (нов термин у нас?) на другия и за образованието на гражданина на света.

В общия контекст на встъплението следва да се подчертае, че в историческия процес на Европа българската педагогика винаги е „на гребена на вълната“, което е достатъчно основание днес не само да се клакьорства и преразказва, а и да се заявяват собствени творчески авторства с идеи и експерименти в научното пространство. За насърчителни доказателства относно такива социално-педагогически очаквания може да се „надникне“ в историята (поне) на българското обществено предучилищно възпитание. Например:

1. Понятийното своеобразие на българската предучилищна педагогика – детска забавачница, детинска мъдрост, детско училище:

1.1. На 2 януари 1816 г. Робърт Оуен открива своя Нов институт за формиране на характера, в чиято структура е включена нова първа образователна степен – училище за малки деца (от 1 годинка до навършване на 5-годишна възраст).

Според Оуен характерът на човека се формира в най-ранно детство, дори преди втората година от живота на детето, и премоделирането е невъзможно, ако вече не са поставени основите на нравствена образователна система. За да може детето да се развива хармонично, обучението в училище не трябва да започва твърде рано и в началото да е наситено със свободно време и игри. След като се обявява за всеобщо право на образование за всички деца, Оуен пледира всяко дете до навършване на 5-годишна възраст да посещава училището за малки деца. И тъй като образованието е най-отговорната функция на обществото, необходимо е обществено предучилищно образование, за чието хуманно ръководство той издига нови принципи: педагогически оптимизъм, възвишен хуманизъм, колективистичен подход.

1.2. На 28 юни 1840 г. Фридрих Фрьобел открива в Бад Бланкенбург първата в света детска градина.

Фр. Фрьобел определя детската градина за „степен на посредничеството“ и „училище на посредничеството“ – посредник между семейството и училището, помощник на детето при тръгването на училище. За целта детската градина организира образователни дейности в т р и направления:

– игри и конструиране с „талантите“;

– подвижни игри – с топка, с бягане, с танци, с жестове;

– труд в природата – създава опитна градина, в която децата внимателно се грижат за своите растения и наблюдават тяхното естествено развитие.

В 1844 г. Фридрих Фрьобел публикува педагогически проект за детски ясли, където да се приемат 1–2-годишни деца, преди да преминат в детската градина.

1.3. През 1874 г. българският педагог и мислител Драган Цанков открива и обосновава идеята за детска забавачница, която е „училище за възпитание“, а не за наука (Устав и Правилник на забавачницата – списание „Читалище“, Цариград). Той определя забавачницата за „първа степен на училището, основата, върху която се поставя зданието на основното обучение, и в тая първа степен трябва да влизат само деца на възраст от 2 до 6 или 7 години“.

Според Др. Цанков децата от предучилищна възраст притежават особености в своето развитие, например абстрактното знание за тях е неразбираемо, което налага максимално онагледяване на процеса на обучение. Според него трябва да се предизвиква детското любопитство и по подходящ за възрастта начин да се задържа интересът на малките „ученици“ към учебния материал. Затова той предлага обществените предучилищни заведения да се наричат забавачници – от забава, забавлявам – това название според него най-точно определя тяхната същност.

Идейният проект на Драган Цанков успешно е експериментиран от българския учител Никола Живков, който сам описва своята научно-приложна дейност:

„Още в 1874 г., като учителствах в Македония, гр. Велес, по примера на „Забавачницата“ направих опит с учене на 20 деца от 4–5-годишна възраст, за което, макар да нямах искуемото време за занимания, ни угодно място, нито нужните Фрьобелови дарове (играла) и пак децата дадоха примерен изпит, с когото учудиха зрителите и ги направиха да казват: Чудно даровити деца, трябва да са избрани изпомежду хиляди най-мъдрите – когато в действителност те бяха събрани по пътя без разлика.“ И после – „гдето учителствувах, сè правех малки опити“.

1.4. На 30 юли 1882 г. Никола Живков разпространява обява за откриване на училище „Детинска мъдрост“ за 4–7-годишни деца. Събират се 28 момчета и 25 момичета, а детски учители са самият Н. Живков и съпругата му Теодора с помощен персонал от две „школски майки“. Приходите са минимални, тъй като само за 16 деца родителите плащат пълна такса (1 рубла), за 7 деца се плаща половин такса, а 30 деца посещават заниманията безплатно поради бедност на семействата им. През втората половина на 1883 г. започва да функционира още една детинска мъдрост в Свищов, тъй като се събира нова голяма група 4–7годишни деца, желаещи да „учат“ само при него. През 1886 г. Н. Живков подновява експериментите си, като открива във Варна нова „Детинска мъдрост“ и подготвя първите български детски учителки – М. Минкова и Ст. Генева, по-късно брат му министър Георги Живков ги привлича за първата държавна забавачница в столицата София (1888).

Никола Живков ощепрез 1885 г. завършва, а през 1887 г. издава във Варна своя капитален труд „Детинска мъдрост. Ръководство за възпитание и обучение на деца от люлката до 3 години в дома и от 3 до 7 години в училище“ – детинска мъдрост, защото децата трябва и да събират мъдрост за през целия си живот, а не само да се забавляват заедно.

В своята „Детинска мъдрост“ Н. Живков образно пояснява позицията си – до седмата година „животът е още в раждане и душата в разцъфтяване, ето защо децата не трябва да се оставят без ръководство от раждането до седмата си година, тъй като и животът, и душата могат да се повредят, както се повреждат или развалят и цветята, ако не ги поливаме, преглеждаме, плевим и пр.“. Според него у всяко дете има вродени заложби, дремят творчески сили, обаче, за да разцъфтят, е необходимо целенасочено възпитание от най-ранна възраст – затова той въвежда и ранната възраст на деца от люлката до 3 години в дома. След като всички деца се развиват природосъобразно и творчески, наложително е на всяко от тях да се осигурява ранно възпитание и предучилищно образование и особено свободен достъп без никакви ограничения до системата на общественото предучилищно възпитание: „тази велика школа за възпитание“. В духа на своя действен хуманизъм той пръв въвежда подоходното таксуване на семействата при ползване на неговата детинска мъдрост.

1.5. През 1880 г. е приет Закон за началното учение в Източна Румелия, с който българският законодател постановява да се създават и детски училища за деца от 3 до 7 години (чл. 28) като първото звено на вече действащата система на основното образование. Така Областният просветен директор Йоаким Груев пръв открива възможността в структурата на училищната система да има и обществено предучилищно възпитание – тази нова степен е определена за детско училище: децата трябва не само да играят, а и да учат, тъй като те вече се подготвят за тръгване на училище и както за живота в класната стая и междучасието, така и за живота в света на възрастните. Съгласно Закона от 1880 г., началното образование е задължително и безплатно за всяко българско дете, а неговата цел е не да научи детето на много, а да го научи добре, както и „да възпитава децата нравствено-вероизповедно, да им развива душевните и телесните сили, да им даде общи познания и умения, необходими за всекиго в обществото“.

Определението на обществените предучилищни заведения като „детски училища“ остава в българското просветно законодателство до 1934 г., когато започва да се прилага Наредбата-закон за предучилищното образование – с нейните по-становления предучилищният сектор пак е компонент на задължителното основно образование, което е за ученици във възрастта между 7 и 14 години. В страната отново функционира завършена система на обществено предучилищно образование – детско огнище с детска люлка и детска ясла за деца до 5 навършени годинки и детска градина за 6–7-годишни деца.

– Първата детска градина в САЩ е основана през 1855 г. от Маргарет Шурц, последователка на идеите на Фрьобел, емигрирала от Германия след разгрома на революцията през 1848 г. и последвалата забрана на детските градини.

Възможно е още през 1855 г. построеното в гр. Охрид българско училище да „е предназначено за най-малките деца и затова е наречено забавачница“ с учител Константин Узунов.

– В Русия първата детска градина е открита през 1859 г. и е организирана по Фрьобеловата система. Бързо се учредяват Фрьобелови общества, учредяват се Фрьобелски курсове за образование на възпитателки, които могат да практикуват както в семейството, така и в обществените предучилищни заведения.

Може да се твърди, че през 1869 г. български учител (неизвестен засега) събира към повереното му начално училище в гр. Крушево и деца в предучилищна възраст, като известно време провежда с тях забавни и подготвителни занимания. Успешен образователен опит осъществява и народната учителка Фания Петрушева в с. Вехчани – през 1873 г. тя приема и занимава деца от предучилищна възраст, като ги и подготвя за обучението им в първо отделение през следващата учебна година.

– В Япония първата детска градина е създадена през 1876 г. от Клара Цидерман. Отначало броят на детските градини се увеличава бавно и към 1900 г. те са общо около 240. Основно средство за обучението в тях са материалите на Фр. Фрьобел.

По същото време българите вече създават своите първи предучилищни заведения за селските региони – например през учебната 1875–1876 г. забавачница има в с. Гайтанино, а в следващата 1877 г. – и в с. Тешево.

– Под влияние на идеите на Фрьобел през 1881–1882 г. Полина Кергомар създава във Франция светски майчини училища, които се развиват като държавни институции и стават задължителен елемент на системата за народно образование.

Очевидно е, че в историческия процес френските иновации са след оригиналните постижения на българските педагози – трябва да се признае, че само във Франция преодоляват определението на Фрьобел за детска градина. Обаче и там не постигат някакво творческо откривателство, тъй като названието „майчино училище“ е на Ян Коменски от 1632 г.

2. Личностно-творческото присъствие в експериментите за българско предучилищно възпитание – национални революционери, видни общественици, държавни министри, народни учители и педагогически новатори:

2.1. Драган Кириаков Цанков (1828–1911) е роден в Свищов. Образованието си започва в родния град, а после продължава в Русия и Австрия. Участва активно в борбата за църковна независимост, ръководи униатското движение. Преди Освобождението учителства във френското училище в Бебек (Цариград) и в Русенското българско училище, където преподава български и френски език. След Априлското въстание е изпратен в Европа с отговорната мисия да се свърже с видни личности и да ги приобщи към целите и проблемите на националноосвободителните борби на българите. След 1878 г. Драган Цанков е активен политически лидер – водач е на Либералната партия, един път е бил министър-председател и няколко пъти – министър.

2.2. Никола Атанасов Живков (1847–1901) – апостолът на предучилищното възпитание в България, за такъв напълно заслужено го провъзгласява проф. др Иван Д. Шишманов, е роден в Търново. Брат е на министър Георги Живков и на Виктория Живкова (Вела Благоева). Учи при Н. Михайловски и П. Р. Славейков, които го подготвят за всеотдайна и разностранна служба на народното дело.

Революционният път на Никола Живков е сложен и предизвикателен: сътрудничи лично с Г. С. Раковски, организира въстание в Берковския регион, работи с българските емигранти в Румъния. Съвместно с Христо Ботев подготвя издаването на първия брой на вестник „Нова България“. Участва в Сръбско-турската война (1876). В Руско-турската освободителна война (1877–1878) воюва като опълченец, издига три прокламации към българския народ за активно включване във военни действия за подпомагане на Дядо Иван. След войната е поборник за освобождението на Македония и Одринска Тракия – той е войвода на чета от 210 български юнаци доброволци. В строителството на Третата българска държава участва като депутат, учител, училищен инспектор и синдикалист.

Интересен и значим факт за огромния творчески талант на Никола Живков (поет и драматург, публицист, белетрист и преводач – автор е на няколко драми, много статии с политическо и педагогическо съдържание) е избирането на неговата песен „Чернаев марш“ за национален химн под заглавието „Шуми Марица“.

2.3. Георги Атанасов Живков (1844–1899) – известен в Европа като жрец на Просвещението – е роден в Търново в богатото и задружно семейство на Атанас Живков-Басмаджията. Основното си образование получава в родния град при Н. Михайловски, след което заминава в Цариград да учи медицина. Обаче баща му се разорява, заболява и умира, а Георги напуска лицея, защото като най-голям брат трябва да поеме грижите за многобройното семейство.

Георги Живков става учител на 18 години и учителства в Ески Джумая (Търговище), Варна, Русе, като активно се включва и в националноосвободителното движение. Принуден е да емигрира във Влашко, а оттам – във Виена, където издава първото илюстровано детско списание на български език „Книжовен имот“ (само в три броя, защото не му достигат финансовите средства). В България окончателно се завръща като доброволец в челните руски отряди (той е в първите лодки, преминали Дунава) и след освобождаването на родното му Търново е назначен за негов кмет. От 1878 г. работи последователно като окръжен училищен инспектор, директор на българското училище в Одрин (емигрант), директор на Варненската девическа гимназия (5. Х.1883 г. – 19. ІV.1884 г.), пак окръжен училищен инспектор на І Варненско учебно окръжие (от 1885 г. до средата на 1886 г.), депутат и регент. Два пъти е министър на народното просвещение: 16 – 19.VІІІ.1886 г. и втория път с Указ № 6 от 22.VІІІ.1887 г. до подаването на оставка на 19. ХІ.1893 г. Интересен факт е, че в цялата история на българското училище той най-продължително време е заемал този висок пост. Завършва политическата си кариера като Председател на Народното събрание.

Министър Георги Живков създава първата държавна забавачница в София (1888), която става базова към Курса за подготовка на детски учителки по методиката на Фридрих Фрьобел, ръководен от швейцарката Хенриета Мотьо. Неговата идея е с помощта на подготвените в курса първи български специалистки по предучилищно възпитание да открие добри детски училища в още няколко града на страната, които да се оформят като средища на общественото предучилищно възпитание – София, Пловдив, Русе, Търново, Стара Загора. Той е убеден, че в детските училища трябва да работят само българки, тъй като в предучилищна възраст се поставят основите на отношението към околния свят, развиват се речта и мисленето, изграждат се предпоставките на нравствените и естетическите критерии. Воден от тези си разбирания, министър Живков отпуска стипендии на няколко девойки да следват Фрьобеловия институт в Дрезден. Същевременно актуализира и обогатява педагогическото образование на жените, като въвежда в учебните планове на девическите гимназии и учебните дисциплини педагогика, дидактика и методата на Фрьобел.

– Първият детски учител е неграмотният тъкач Джеймс Бъчанън (много странен чудак-добряк), който е обучен лично от Робърт Оуен в методите за възпитание на малките деца в Ню Ленарк, Англия. Моли Йънг, първата помощникучителка на 2–3-годишните деца в Ню Ленарк, също е неграмотна 17-годишна тъкачка от фабриката на Робърт Оуен.

– След разгрома на немската буржоазнодемократична революция от 1848 г., въпреки настояването на група водещи интелектуалци, от 1849 г. детските градини на Фрьобел са закрити и забранени в Германия от министъра на народното просвещение? Обвинението е за атеизъм и социализъм?

3. Уникалното българско законодателство – задължително и безплатно предучилищно възпитание, уредено със Закон за народното просвещение от 1891 г. (Законът на Живков):

3.1. Цялостна система на народното образование и задължително основно образование

Законът на Живков регламентира първата завършена система на народното образование в България – от детските училища до Висшето училище в София. Училищата в страната се разделят на народни и частни: народни са учебните заведения, открити и издържани от общините, околиите, окръжията и държавата; частни училища са: училища на християнските вероизповедни общества, дружества или братства; мюсюлманските вероизповедни училища; училища на частни лица или дружества.

Народни училища са: детските, основните, средните, специалните, висшите, вечерните и неделните. Могат да се откриват и нисши специални училища – т. нар. професионални училища. Законът предвижда създаване и на училища за дефективни деца (чл. 23).

Законодателят въвежда две нови педагогически понятия: „начално учение“ и „основно училище“. Началното учение е задължително и безплатно за всички поданици на държавата (чл. 8) и се получава в детските и основните училища (чл. 14). Основното училище всъщност е разширено първоначално училище – удължено на шест учебни години в три курса: първи, среден и горен, всеки с по двегодишна продължителност – с него се завършва основното образование на българските граждани (чл. 25). Така законодателят разширява задължителния обхват на децата в системата за образование – от 3 години до навършването на дванадесетгодишна възраст (чл. 9 и чл. 15).

3.2. Задължително обществено предучилищно възпитание

Законодателното решение за задължително и безплатно предучилищно възпитание е по-скоро насърчително, тъй като с него в социално-педагогическото пространство се афишира идеалната цел на всяко просветно законодателство относно смисъла на общественото предучилищно възпитание. Категоричността, с която министър Г. Живков налага това решение, не е случайна. Първо, той вярно долавя, че историческият смисъл на законодателното постановление е да изпреварва, да насочва и прогнозира развитието на обществените явления. И второ, отчита връзката между предучилищното възпитание на децата и качеството на ученето им в началните класове. В писмо до Константин Иречек (чех, бивш министър на народното просвещение в България, с неоценими заслуги пред българското училище и националната наука) просветният министър споделя: „Началното образование в българските училища върви с големи мъчнотии и с муден успех главно затуй, че няма:

– подготовка на децата преди тръгване на училище;

– подготвени учители, които специално да са запознати с предмета на своята служба и с похватите на учителската работа.“

3.3. Система на общественото предучилищно възпитание

За първи път в историята на българската педагогика Законът на Живков включва по законодателен ред детските училища в системата на народно образование. В гл. ІІІ законодателят постановява равностойното партньорство на предучилищния сектор, като определя неговата вътрешна структура, организация и връзка с другите звена.

Детските училища са за деца, навършили три години. Структурно те са с две отделения – долно, за деца от три до пет години, и горно – за деца от пет до шест навършени години (чл. 15). Въвеждането на отделенията осигурява възрастово деление, което позволява с детето да се взаимодейства съгласно с основните педагогически принципи и най-вече – съобразно с неговите възрастови и индивидуални възможности. Новото вътрешно структуриране на предучилищните заведения значително улеснява детските учителки и съдейства за намаляване на напрежението в педагогическия процес, за диференциран подход, за овладяване на културно-хигиенните умения и навици. Положително е, че структурата на детските училища повтаря вътрешната структура и динамиката на елементите на основното училище, което, макар и косвено, съдейства за по-добрата психическа и физическа нагласа на детето към обучението и живота в началните класове.

Законодателят педагогически правилно постановява, че основното образование със своите задачи и програмно съдържание определя задачите и програмата на общественото предучилищно възпитание. Затова именно разностранният и предимно общ характер на основното училище в Закона на Живков насочва законодателя и при регламентиране целта и учебния план на основните дейности в детското училище. Така целта на възпитанието в предучилищните заведения получава кратка и ясна формулировка – да подготвя детето за постъпване в класовете на основното училище (чл. 15). В търсене на дидактичната връзка и приемствеността с образованието в основното училище законодателят предвижда игри, занимания по пеене, предметно обучение и ръчни занятия, като в горното отделение на детското училище се прибавят още рисуване и смятане (чл. 16).

– През 1985 г. в Народна Република България пълноценно функционират 5053 детски градини, в които са приети 360 375 деца на възраст между 3 и 6 години, което представлява 80,1% от всички деца на тази възраст. Възпитателно-образователните дейности се организират от 29 100 детски учителки, включително и директорки с групи, като само 3% от педагогическия персонал е нередовен. Сградите, в които се провежда педагогическият процес, по оценки на МНП отговарят на всички изисквания на държавните нормативни стандарти, а 50% от тях са специално построени. В една детска градина се отглеждат и възпитават средно по 72 деца, като за градовете този брой е доста по-голям. Най-голям среден брой деца на една детска градина се пада на целодневните градини в градовете – 157 деца.

Целодневните детски градини през 1985 г. са 3619 и включват за организирано възпитание и обучение 311 801 момчета и момичета, което е 69,3% от общия обхват на 3–6-годишните деца. Полудневните детски градини се откриват съобразно с конкретните условия с полудневен престой на децата в периода 1 септември – 30 май. През 1985 г. в страната има 1348 полудневни градини, в които са обхванати 45 870 деца – 10,2%. Временните детски градини функционират за определен период (4–10 месеца годишно). Организацията в тях е същата, каквато е в целодневните детски градини – за 1985 г. те са 22, а броят на децата в тях – 502, т. е. само 0,1%. Летните детски градини се откриват в период на интензивен труд в селскостопанските райони – от 44 до 120 дни в годината: за 1985 г. те са 33, а децата – 1017, което е 0,2%. Детски площадки има само през лятото към училищата с полудневен престой. За 1985 г. техният брой е 31, а децата, които ги посещават – 1185, или 0,3%.

– Безспорните и съществени успехи на българското обществено предучилищно възпитание в историята на неговото социално утвърждаване дават националното основание на ВЕЛИКОТО НАРОДНО СЪБРАНИЕ да включи в приетия през 1991 г. Закон за народната просвета специална глава и за детските градини: Глава трета – Детски градини, в която законодателят постановява следното:

„Чл. 18. (1) Детските градини са за деца от 3 до 6-годишна възраст.

(2) Постъпването на децата в детските градини става по желание и по избор на родителите или настойниците.

Чл. 19. (1) Издръжката на децата в детските градини се поема от общинските съвети.

(2) Родителите заплащат такса в размер, определен от Министерския съвет. (3) Освен таксата по ал. 2 родителите заплащат и за дейности извън държавните образователни изисквания.

Чл. 20. (1) Подготовката на децата за училище се извършва в подготвителни групи към детските градини или в подготвителни класове към училищата.

(2) За децата, които не владеят добре български език, се организират подготвителни класове.

Чл. 21. За деца с хронични заболявания и за деца със специфични образователни нужди се създават специални детски градини и обслужващи звена.“. И т. н.

Вместо заключение е възможен само един риторичен въпрос:

– Защо и ние, българите, не предлагаме на света своя оригинален национален опит за обществено предучилищно възпитание?!

– помните ли какви равностойни контакти с целия свят осъществяваше първата дама на предучилищното възпитание в България проф. д. п. н. Елка Петрова?!

– помните ли възхищението на гостите ни от чужбина – световно изявени педагогически мислители и експериментатори – от постиженията на нашето обществено предучилищно възпитание, тяхната лека колегиална завист?!

Ей, буди! Буди!

ЛИТЕРАТУРА

Живков, Н. (1887). Детинска мъдрост. Ръководство за възпитание и обучение на деца от 1 до 3 години в дома и от 3 до 7 години в училището. Варна.

Закон за народната просвета от 1991 г. (1991) Аз-Буки, бр. 27.

Цанков, Др. (1874). Забавачница или училище за деца на възраст от две до седем години. – Читалище. Цариград.

Ботушаров, Х. (1986). Никола Атанасов Живков. София.

Ботушаров, Х. (1986). Първи стъпки на предучилищното възпитание в София. – Предучилищно възпитание, кн. 2. София: МНП.

Вълчева, И. (1982). Забавачниците на Иван Радев. – Предучилищно възпитание, кн. 12. София: МНП.

Въчева, С. (1998). Начало на теорията и практиката на общественото предучилищно възпитание в България. – Педагогика, кн. 1. София: МНП.

Гунев, И. (1982). Исторически документи за организиране на училище „Детинска мъдрост“. – Предучилищно възпитание, кн. 10. София: МНП.

Колев, Й. (1999). История на предучилищното възпитание в България. София: Изд. „Веда Словена-ЖГ“.

Колев, Й. (1986). Общественото предучилищно възпитание в България през периода на първоначалното натрупване на капитала. Монографично изследване. Благоевград: Унив. изд. „Неофит Рилски“.

Колев, Й. & Атанасова, В. (1996). Подготовка на детето за училище. Историко-педагогически студии. Шумен: Унив. изд. „Епископ Константин Преславски“.

Начева-Петкова, В. (1999). Из историята на предучилищното възпитание в България. София.

Петрова, Е. (1982). Прогресивни тенденции в столетното развитие на общественото предучилищно възпитание в България. – Предучилищно възпитание, кн. 12. София: МНП.

100 години предучилищно възпитание в България. (1984). Сб., София: „Народна просвета“.

Чакъров, Н. & Атанасов, Ж. (1962). История на образованието и педагогическата мисъл в България. Сб., София: „Народна просвета“.

Чакъров, Н. & Начева-Петкова, В. (1961). История на предучилищното възпитание. София: „Народна просвета“.

40 години социалистическо образование в НР България (1986). Сб., Благоевград: Унив. изд. „Неофит Рилски“.