Данов, Д. (2020). Дигитализация и образование: иновативност, креативност и интеркултурност. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 168 с. ISBN 9789540750040

През 2020 год. Издателството на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ публикува книгата на проф. д.н. Данаил Данов „Дигитализация и образование: иновативност, креативност и интеркултурност“, хабилитационен труд, разглеждащ редица ключови проблеми, свързани с нарастващото значение на новия тип умения и компетенции, цел на съвременното образование. Подобряването им – чрез приближаване до реалните потребности на днешните обучаеми – е неотложна цел, стояща пред педагози, изследователи, представители на социалната теория, IT специалисти и политици. В този смисъл, трудът е част от обществената дискусия за новия тип образование, за чието успешно прилагане е необходима яснота относно същността, тенденциите и възможностите, което то разкрива, както и за моделите, по които то следва да бъде прилагано.

Опитът от последните десет-петнадесет години ясно показва, че макар и да се пресича с целите за постигане на високотехнологични умения, предполагащи познаване и широка употреба на компютърни технологии и платформи, съвременното образование не остава заключено единствено в развитие на компетенции за боравене с модерните дигитални технологии. Според автора на книгата това е така, защото наличието на подобни умения – освен че овластява потребителите да създават, съхраняват, разпространяват и обменят информация от всякакъв тип, изисква от тях да притежават способности за личностно взаимодействие, за решаване на проблеми и за инициативност, да притежават вътрешна потребност от гражданска активност. Което води до формирането на ценности и нагласи, които технологиите сами по себе си не са в състояние да породят.

Глобализацията в световен мащаб, заедно с всеобщия стремеж към образование през целия живот, не само вкарва хората в условия на постоянни промени; тя става причина за издигане и споделяне на общи ценности, за съставянето на общи рамки, установяващи връзки между националните образователни системи на различните страни, чрез които се насърчава и улеснява мобилността на гражданите, мотивира се желанието им за обучение през целия живот. Както твърди Данаил Данов, „модерното образование следва да допринася за активното самостоятелно развитие на обучаемите, да развива в тях критично мислене, способности за сътрудничество и решаване на проблеми, да ги превръща в свободни личности, способни ефективно да управляват действителността“.

Осъзнаването на тези истини кара автора да се включи в дебата относно търсенето и откриването на тенденциите на новия тип образование, което, освен че се развива в условия на бум в информационните и комуникационните технологии, се нуждае от висока степен на иновативност (отвореност към новото), креативност, като стремеж за търсене и прилагане на нестандартни работещи решения, и към интеркултурност – като ясно осъзната необходимост от приемане на „другостта“ и различията като богатство и възможност.

За Данов иновативността „е свързана със свободата да се избират неизпробвани посоки и подходи в разбирането на непознатото, в постоянното търсене и любопитството към новото, както и с вътрешна потребност новосъздадените неща да са смислени, полезни и прецизни“. Той разглежда креативността като възможност за освобождаване от рамките на общоприетото, реализация на въображението, каращо съзнанието да работи постоянно, да намира непознати измерения, възможни за опознаване и прилагане. Колкото до интеркултурността, той я дефинира като богатство, генериращо положителна енергия както благодарение на приликите, така и следствие на различията между културите.

Именно в контекста на динамиката между тези три тенденции в съвременното образование Данаил Данов развива тезата си за медийната грамотност като основна компетенция на новото време. По думите му, „днес, когато броят на представителите на поколенията „z“ и „алфа“, силно доминира сред числото на субектите на образователния процес, тенденциите към иновативност, креативност и интеркултурност могат да катализират формирането на медийната грамотност“.

Като изследва динамиката на отношенията „медии – обучаеми“, авторът откроява трайна тенденция – особена видима през последните двадесет години – към организиране на конкретните емпирични изследователски проекти в трайна научна парадигма, свързана с медийната компетентност, медийната грамотност и медийното образование. Точно поради тази причина изследователската ориентация в разглежданата монография отчита много и разнообразни фактори – модел на аудиторията, специфика на комуникационното поведение, следствията на използването на медиите, мултимедийните продукти и дигиталните технологии, активността на потребителите от различни възрастови групи по отношение на отделните видове комуникация, нивата на медийната грамотност и др. Привеждат се доказателства от опита, акумулиран през последните десет-петнадесет години, който показва, че макар и да се пресича с целите за постигане на високотехнологични умения, предполагащи познаване и широка употреба на компютърни технологии и платформи, съвременното образование не може да остава заключено единствено в развитие на компетенции за боравене с модерните дигитални технологии. За Данов причината за това е обстоятелството, че наличието на подобни умения, освен че овластява потребителите да създават, съхраняват, разпространяват и обменят информация от всякакъв тип, изисква от тях да притежават способности за личностно взаимодействие, за решаване на проблеми и за инициативност, да носят у себе си вътрешна потребност от гражданска активност. Което, както твърди авторът, отвежда към формирането на ценности и нагласи, които технологиите сами по себе си не са в състояние да породят. В книгата ясно се очертава виждането, че дигиталната грамотност е комбинация от компетентности, необходими за пълноценното участие в информационното общество. За тази грамотност Данов твърди, че тя включва знания, умения и поведение, свързани с ефективната употреба на устройства като смарфони, таблети, лаптопи и компютри, при това използвани за най-различни цели – комуникация, изразяване, решаване на проблеми, сътрудничество.

Книгата предлага множество успешни примери за това как днес гражданската ангажираност се мобилизира най-добре чрез технологиите на дигиталното общество, в което автори и потребители постоянно се сливат и където отсъстват ярко открояващи се лидери и ясно оформени структури. В тази връзка, Данаил Данов показва убедително как новите интерактивни медийни конструкти – интернет и неговите приложения – блогове, уебсайтове, платформи, киберобщества от различен род, както и мобилните телефони презентират една социокултурна промяна. Това е ключовата дума – промяна, защото в книгата недвусмислено се доказва необходимостта, а и реалността от смяната на доминиращата днес образователна парадигма. За Данов практическото осъществяване на всички тези промени обаче би било немислимо, ако не бъде отчетена връзката им с обучението и образованието. Средствата според него са мотивирани до голяма степен от социалните и културните ценности, споделяни от самите субекти на образованието, които, в контекста на настоящите реалности, сериозно се разминават. Защото, ако за повечето „дигитално привнесени“ (digital immigrants) – учители и преподаватели – образователната парадигма на ХХ в. е нормално обстоятелство, естествена среда, в която те самите са се формирали и развивали възходящо съгласно характерните ѝ особености, за „дигитално родените“ обучаеми (digital natives) тази парадигма и среда са не само „неестествени“, но най-вече „неработещи“, „несправедливи“ и „неефективни“. Тази промяна е свързана с позиционирането на ресурс за бърза реакция, позволяваща участието на реципиентите в медийните или комуникационните процеси, като се свързват с тези процеси, поставяйки активността в центъра на съвременната комуникационна култура. Силно впечатление тук прави философската интерпретация на автора, който се спира на определени течения според мен главно в сферата на социалната психология. За Данаил Данов „въвеждането и прилагането на новата парадигма се налага именно поради обстоятелството, че днес не учителят, а обучаемите вече се намират в центъра на възпитание, педагогическо взаимодействие и обучение. В това отношение за тезата си относно ефективността на съвременното образование авторът на монографията прави успешни паралели с концепцията на Виготски, представена в труда му „Мислене и реч“ (Vygotsky, 1983), с идеите на Пиаже, изложени в книгата „Успехът на разбирането“, както и с естетическите теории на Джон Дюй и Паоло Фрейре, легитимиращи свободата при учебния процес, позволяваща на обучаемите постоянно да мислят и да конструират нови значения. Тази връзка дава възможност на Д. Данов да издигне на ново ниво теоретичния си анализ, свързвайки го с дигитализацията на образованието и тенденциите към иновативност, креативност и интеркултурност. Въз основа на изследователския си опит авторът констатира трансформации в групов и индивидуален план, засягащи субектите на образованието и налагащи преоценка както за смисъла на социалното действие, така и нова концепция по посока на комуникационните перспективи. За Данов цифровизацията на информационните системи поставя една особена линия между тях и предхождащите ги средства, което предизвиква прелом както в развитието на комуникации и медии, така и в моделите и средствата за учене и преподаване. „Комуникирането“ – твърди авторът – става все повече медийно обвързано и все по-многопластово опосредствано“. „Което – като резултат – продължава той, – води до непрекъсната динамика и преструктуриране на медийно детерминираните комуникации, до едновременното универсализиране и идентифициране на новите медии, и до повсеместното им присъствие и взаимна обвързаност с образованието.“ И ключова в този процес за Данов се явява ролята на (дигитално) медийната грамотност – по думите му „едновременно мост и средство към образованието на бъдещето“. Смея да твърдя, че по този начин Данаил Данов показва в книгата си, че освен с относителното намаляване на дела на междуличностната (лице в лице) комуникация в общата структура на комуникациите промени настъпват и в медийно опосредстваните комуникации. Така интерактивността постепенно увеличава своя дял и в традиционните медии, което е изключително важно за връзката „медии – образование“.

Ключовата дума, която книгата „Дигитализация и образование: иновативност, креативност и интеркултурност“ налага, е „промяна“, защото тезите, залегнали в нея, недвусмислено доказват необходимостта от такава.

Преди петнадесет години социологът и философ проф. Тодор Петев заяви, че „всеки посредник притежава своя уникална естетическа форма“. Медийно грамотният човек – продукт на модерното образование, за което говори Данов в настоящия монографичен труд, носи у себе си способност да се наслаждава на дадена медия именно поради уменията си да я анализира. Тази книга, безспорно заслужаваща адмирации, прави тази истина още по-ясна.

ЛИТЕРАТУРА

Виготски, Л. (1983). Мислене и реч. Избрани психологически изследвания. София: Наука и изкуство

REFERENCES

Vygotsky, L. (1983). Mislene i rech. Izbrani psihologicheski izsledvaniya. Sofia: Nauka i izkustvo

Danov, D. (2020). Digitalizatsiya i obrazovanie: inovativnost, kreativnost i interkulturnost. Sofia: Sv. Kliment Ohridski, 168 p. ISBN 9789540750040