https://doi.org/10.53656/bel2024-4-4

Резюме. Статията е продължение на предишните изследвания, в които бе направен опит да се покаже, че в наблюдаваните български преселнически говори в Украйна и в южнославянските езици има няколко названия, които са свързани с украинските карпатски диалекти. Целта на нашата статия е да се изследват колоративите бял/червен в обредния дискурс в българските преселнически говори в Украйна и в карпато-балканския ареал. Обект на лингвистичен анализ е фолклорният текст от говора на село Виноградовка (Бургуджи), Одеска област, Украйна, който досега не е бил обект на научно изследване. За сравнение се използва диалектоложки материал от говора на село Кубей и някои други български преселнически говори. Предмет на изследването са отделни лексикални елементи с корен бял-: бяла ракия ‘знак, че булката е била девствена в първата брачна нощ’ и бяла мишка ‘невестулка’. За да се постигне целта, трябваше да се направи преди всичко кратко описание на изследваните говори, сравнявайки ги с други сливенски в метрополията (историческата родина, България) и в Украйна. Това наложи да се използва, от една страна, дескриптивен, а от друга – сравнителен метод. Изследват се някои по-интересни прояви на словесно изразяване на съдържанието на основните цветове бял и червен в обредния дискурс в българските преселнически говори в Украйна и в метрополията. Това са: бяла Рада, бяла Мара, бял Димитър в българските говори в метрополията и біла дівка, білий хлопець, білий легінь в украинските карпатски диалекти, бяла/червена мишка и бяла/червена ракия в изследваните от нас говори. В резултат на изследването стигнахме до извода, че обредният текст е най-благоприятният, ако не е и единствената сфера, в която се реализира значението на думите с корен бял- ‘хубав, красив’, което е зафиксирано и в карпатските говори в Украйна. В изследваните български преселнически говори наблюдаваме вариативност на лексемите бял/червен в названията на невестулка и ракия: бяла/червена мишка и бяла/червена ракия. Червеният цвят, разгледан извън връзката му с белия, е между най-широко разпространените апотропеи в древните култури. Тази негова функция е много широко застъпена в българския народен бит и обредния дискурс. Проследява се съотношението между общоетническо и регионално-локално, като и спецификата на обредния дискурс. При разглеждането на семантичния обем на думата бял се разкриват промените, които са настъпили в развитието на отделните значения, в обредния дискурс той е синоним на колоратива червен. Изнесеният от нас диалектен материал може да послужи при създаване на ентнолингвистичен речник на българите в Украйна, като се подчертае специфичното за Бесарабия.

Ключови думи: обреден дискурс; фолклорен текст; български преселнически говори; карпатоукраинско-български лексикални паралели; колоративи; езикови контакти

1. Постановка на проблема

В последните години като че ли модерните общества са загубили интерес към традиционната култура, а тя представлява огромна ценност, защото съхранява културната памет на всеки народ и етнос и заслужава специално внимание и проучване. Изучаването на езиковите сведения на народната духовна култура е една от актуалните задачи на съвременното езикознание, най-напред на диалектологията и етнолингвистиката. Тяхното проучване, систематизация и публикуване са сред постоянно стоящите за разрешаване научи задачи.

Данните от южнославянските езици, както отдавна е установено, „дават ключа за разбирането на много процеси и явления на карпатската лингвистична зона и поради това те са органически свързани с нея“ (Mladenov 2008, p. 358). Южнославянските езици не бива да се смятат като нещо странично от карпатския езиков ареал, без което би могло да се състави пълноценен лингвистичен атлас на тази област. В източния български ареал (по-точно в североизточната му зона) са съсредоточени няколко названия, които са свързани с украинските карпатски диалекти: йагода ‘черница’, клочка ‘квачка’, кладн’а, скакалец, л’уцки ‘чужд’и др.

В настоящата статия е използван диалектоложки материал от говора на село Виноградовка (Бургуджи), който досега още не е бил въведен в научен оборот. Според съвременното административно и териториално деление село Виноградовка се намира в Арцизки район, Одеска област, Украйна. Ще бъде проследено съотношението между общоетнично и регионално-локално, като и спецификата на обредния дискурс.

2. Анализ на предишните постановки по въпроса

Валентина Колесник има опит за изследване на карпатобалканските връзки върху овчарската терминология (Kolesnik 2018), върху названията на дрехите в лингвистичен аспект (Kolesnik 2019) и названия на митичните същества (Kolesnik 2023). Връзките на българския език (а по точно на определени български говори) с езиците от карпатския регион днес може да бъдат подкрепени с конкретни факти предимно от лексикален характер. Най-много карпатизми и балканизми са зафиксирани в буковинските и гуцулските говори. Сред названията на дрехите и накитите те са заемки предимно от турски: дулама, ентерия, джамка, киптар, яке, фес, басма, барес, гердан и др. Сред овчарската терминология това са лексемите: струнга, сагмал, мандра, урда и много други, сред митичните същества – мавки/нявки, мара.

3. Цел

Целта на статията е да се изследват колоративите бял/червен в обредния дискурс в българските преселнически говори в Украйна и в карпато-балканския ареал. В нашето изследване обект на лингвистичен анализ е фолклорният текст от говора на село Виноградовка (Бургуджи), Одеска област, Украйна, който досега не е бил въведен в научен оборот. За сравнение се използва и диалектоложки материал от говора на село Кубей и някои други български села в региона. Предмет на нашето проучване са отделни лексикални елементи, старобългарски по произход, фунциониращи в бургуджийския говор (с. Виноградовка, Арцизки район, Одеска област, Украйна) и в говора на с. Кубей (Болградски р-н, Одеска обл.), това са словосъчетания с корен бял-: бяла ракия ‘знак, че булката е била девствена в първата брачна нощ’ и бяла мишка ‘невестулка’. За да се постигне целта в езиков аспект, трябваше да се направи преди всичко кратко описание на изследваните говори, сравнявайки ги с други сливенски в метрополията и в Украйна.

Селото е формирано от български изселници от село Бургуджи, Сливенски окръг (България), в началото на 30-те години на XIX в. Понастоящем има около 4000 жители, от които на 95% българи. Село Бургуджи в България е с интересно минало. Съгласно преданието името му е от занаятчиите бургуджии – майстори на бургии или работещи с тях. В Казълагачко има заселище с почти същото име: Бургуджикьой (Тabakov 1986, p. 436). „Името бургуджии, ако се вземе във връзка с имената на околните села Седларево (или Свредларево) и Демирджилии (железарско, коваческо), като села с имена на съответни занаятчии – доволно правдоподобно обяснява названието на с. Бургуджи. За пръв път през робството то се споменува в маршрута на султан Сюлейман Велики в похода му срещу Молдавия (1538 г.)“ (Тabakov 1986, p. 437).

Областта, в която е разположено Сливенско, „е позната в древността и в римско време под широкото име Тракия, известна още в средните векове под името Романия, при турците – Румелия, част от нея следи така и през византийския, а при славяно-българите – Загора, след Освобождението – Източна Румелия, а днес просто – Южна България. Северозападните им покрайнини често се чуват и под името Астика, а през римския период – Хемимонтус, дори така и през византийския, а при славяно-българите – Загора, затова и говорите им са загорски“ (Тabakov 1986, p. 19).

Говорът на с. Виноградовка (Бургуджи) – е типичен сливенски о-говор, който е пренесен в Бесарабия от Бургуджи (сега Горно Александрово), Сливенско, като дълго време в Бесарабия се е пазело и автентичното название на селото. В метрополията този артикъл „се среща във всички мизийски говори и в говора на загорците в Югоизточна България“ (Stoykov 1984, p. 91). Според Ив. Кочев това са преходни балканско-източномизийски говори, диалектите в Източна Стара планина, които по тип са балкански, но имат членна морфема -о, а също притежават и редица източномизийски черти. Тези говори осъществяват връзката между мизийския о-диалект в Североизточна България и о-диалекта на т.нар. загорски клин в Югоизточна България. Тези факти може би ни дават повече основания „да не търсим южни преселници на север или северни преселници на юг, а да говорим за един цялостен източнобългарски о-диалект“ (Кochev 1984, p. 37).

Известно е, че българските диалекти се диференцират не само по фонетични и морфологични признаци, но и въз основа на някои лексеми. Лексилните маркери на бургуджийския говор са: мамул ‘царевица’, милина ‘баница’, крутка ‘елек’, пенджур ‘прозорец’, синия ‘софра’, казан ‘ведро’, тасма ‘колан’, француз ‘парлив пипер’, вачка ‘патка’, гундяк ‘малкия пръст’, гушки ‘сърми’, бурде ‘мазе’, кантарма ‘поводи’, струвилу ‘помен за умрял’, бабалък‘по-големия брат на годеника’ и залужняк ‘помощник на сватба, побащим’: Най-първийа б’ага залужн’ак със пит’ел на ръката и бърза да н’е го видат. Залужн’ак оди с пит’ел.

Към балканските о-говори или о-диалекта в Украйна принадлежат също и говорите на с. Задунаевка, Новая Ивановка, Ровне (Купоран), Кирсово, които имат много общи лексеми. Обаче сватбената терминология в бургуджийския говор значително се отличава от купоранската и кирсовската. Само в бургуджийския говор зафиксирани лексемите: напитък (сравни: в чийшийския говор пиф, в новотроянския – кръст), участник на сватбата, побащим – залужняк и бяла ракия като общопознатия за българите знак, че дъщерята им е била девствена в първата брачна нощ: В пун’д’елник сутринта се збират сичкита руднина на мъж и уч’акват на ч’ершава, да виждат б’еш’е ли булката ч’есна, аку н’е, мъж може да га изгон’е. Жана дава кату пударък възглавицит’е и йурган на св’екару и св’екървата и сл’ет тува пулива на сичкит’е гости вуда, т’е да се умийат. Сичкит’е дават рубли на н’ега. Жаната нач’ева да точи милина, а пък бабит’е късат курити. Сл’ет тува вод’aт жаната на вода. Вод’aт йа д’ев’ерит’е, зълвит’е и блиски руднини с музика. По път’a т’a ц’елува ръка на вс’еки ср’ешнат и ч’ерпи ората със вино. Пр’еди да нал’е вуда, младата убикал’a три пъти ч’ешмата в пусока ут л’aву на д’aсну, кату ръси житу и просо с ръка за плодородийе във с’елуту. Ут тази вуда младата жана прави ч’ай на своит’е новит’е рудит’елит’е. Към булката утиват мъжи ут мъшката страна и нос’aт п’екану прас’енци и б’ала ракийа, тува узнач’ава, ч’е булката б’еш’е д’евств’ена и ч’есна.

В българските говори в метрополията тази ракия се назовава ощеблага ракия, греяна ракия, жешка, сладка ракия, червена ракия, укроп. В Сакар планина обредът сладка ракия / блага ракия / кондур ракия се извършва в неделя през нощта, непосредствено след свождането или в понеделник рано сутринта, мъжете изметчии носят блага ракия на родителите на булката (Sakar 2002, p. 302). В Ловешкия край блага ракия се носи в бяло менче (бял половник, ветленик или в ибрик), като на съда е вързан червен конец или на него е закрепена китка с червен конец (Loveshki 1999, p. 393). В чийшийския говор (село Огородное) обреда сладка ракия назовават медяна раке, в кирничанския, терновския, кортенския и кубейския – слатка ракия, в деленския говор и в чушмелийския – червена ракия.

В изследваните български преселнически говори фиксираме вариативност на лексемите бял/червен и в названията на невестулка – едно от най-опасните и отмъстителни животни. Невестулката се нарича най-често батьова булчица (с. Заря), бульчичка, кадънка (с. Купоран), радуванка (с. Криничное), червена мишка (с. Делени и Димитровка). В кортенския говор, който е сливенски, наричат невестулката също червена мишка (Кondov 2017, p. 182). В говора на село Кубей (Червоноармейское) са зафиксирани два български говора в селото: шуменски тип (под № 17а в АБГ) и сливенски (под № 17б). Затова в кубейския говор са зафиксирани две лексеми: радуванка (както и в Криничное) и червена мишка. Но старите хора (в семейство Сакалъ) помнят още старото название – бяла мишка.

Червеният цвят, разгледан извън неговата връзка с белия, е между най-широко разпространените апотропеи в древните култури. Тази негова функция е много широко застъпена и с българския народен бит. А това означава, че червеният цвят не само символизира плодородието на земята, но на него се приписва и ролята на пазител на това плодородие. Етнолозите отбелязват, че „венчалният костюм на невестата наподобява голяма мартеница, в която белият и червеният цвят се налагат с ролята на моделиращи неговия обреден смисъл символи. С покрито от червеното було лице и скрити под белия пешкир или престилка ръце облечената в червена рокля и червен кожух невеста действително напомня мартеница“ (Мihaylova 1981, p. 63). Сватбената китка е моделиращият образец за целия обреден костюм в българската сватба (Мihaylova 1981, p. 64). Повторение на мартеницата откриват и в ризата на булката от Югозападна България. Венчалният костюм на невестата наподобява голяма мартеница, в която белият и червеният цвят се налагат с ролята на моделиращи неговия обреден смисъл символи. След сватбата невестата вече не е мома, тя е вече жена, венци за нейната глава вече не са, но е бяла забрадка (Мarinov 1984, p. 468).

Съчетания с корен бял- най-често откриваме в българските песни: Синджир бяло Раде ле, Раде ле, още ми първо любе ле, любе ле, бяло ти е лицето, лицето, църни ти са очите, очите. (Strandzha 1996, p. 397)… осем-девет дъщери, с бяла Рада – десета (Strandzha 1996, p. 398). Мари Радо, бяла Радо… ша ми донсе бяло кони (Кapantsi 1985, p. 219), бела Рада (Маринов 1984, р. 142). Лелен бяла Дойке, лелен мила щерка ... та носи бялу белилу (Strandzha 1996, pp. 403 – 404), Митра момите събира, мари, Митре, мари, бяла Митро (Strandzha 1996, p. 426) и в общоизвестната песен Тих бял Дунав.

В Софийския край зафиксирано е съчетание бял Димитър ‘памучна дебела и усукана прежда, доставена от пазара’. Още в края на ХIХ, и особено в началото на ХХ в. „ръчно точените шапени конци започват да се заместват от доставените от пазара готови прежди: юн, шпаня, тефтик, тереплик, бял Димитър“. Везмото по яката на ризата обикновено е везано с бяла свила или бял тириплик, бял Димитър ‘дебела усукана памучна прежда’ (Sofiyski kray 1993, p. 161).

Подобни съчетания с компонент біл- са продуктивни и в украинските говори от карпатския ареал в обредния дискурс. Това са съчетания: біла дівка, біла молодиця, білий хлопець, білий легінь: Забавляйся, біло дівко, доки – с молоденька. Ой, що ти, біла дівка, сумуєш, сумуєш. Ей білі молодиці та білі, та білі, ко вас буде цілувати кожної неділі. Украинските лингвисти разглеждат колоратива білий/бял в песните като маркер на концепт „обичам/обич“ (Gritzenko 2020, p. 24).

Алтернативното съчетание на біла дівка в карпатските говори често са и лексеми, образувани от корен солод-: Ой, біла білявочко, солоткуй муй меде. Често във фолклорния дискурс се срещат контексти и с лексемите солод и с мед- в едно и също изречение: біле личко як яблучко, як мід солоденький, солодкий медочку! Любко моя солоденька. Солодка ма, біла рибко, солодка ма душко (Gritsenko 2020, p. 24). Контекстите с лексемите солод- и с мед- в едно и също изречение са характерни и за българските название сладка/медяна/ блага ракия.

С. Иванов и В.Топоров причисляват червения цвят към полюса на тъмните цветове, които изразяват ритуално нечистото, женското начало. Оттук тези два цвята (бял/червен) получават абстрактното си тълкуване като чист/ нечист. Подобно е схващането за семантиката на цветовете и на В.Търнър, който поставя червения цвят между най-разпространените цветови признаци в цветовата класификация на древните култури (Ivanov, Toporov 1965, p. 78). В архаичните представи белият цвят се свързва с ритуалната чистота например: Бела неделя ‘Сирни заговезни’, Бела сабота ‘събота преди Сирни заговезни’ (РНК 2018: 30), Бялата събота ‘съботата преди Сирни заговезни’, бял вятър ‘южняк’ (РНК 2018: 46), а в тракийски народни песни – бяла бисер ракия (Ljondev 1975, p. 51). В речника на Найден Геров лексемата белый има 7 значения, едно от тях – ‘хубав, леп’ (Gerov 1975, 1: 98).

В Сливенски окръг има и много топоними с корен бял-: Бяла Паланка (старо название: Бяла чишлии, Беле чешлеси), село Бяла над Сливен. По преданието селото Бяла е много старо, жителите му твърдят, че то е по-старо от самия Сливен. Селото води името си от белите близки рохкави скали и от едно изворче, чиято вода изглежда „бяла“ (Тabakov 1986, p. 432). През 1830 г. беленци се изселили в Бесарабия. Част от тях са върнали, а другите се разпръснали. Край селото личат доста старини. Бяла се е наричала още и гяурска („българска“) за разлика от близкото село Бяла Чешлии, заселено с турци. В Бургаски окръг има село Бяла вода (Тabakov 1986, p. 21), Бялковци – махала във Великотърносвски окръг (Тabakov 1986, p. 294).

Диалектните материали от бесарабския регион дават ценен материал за доуточняване на първичните значения на думите с компонент бял-. Обредният текст е най-благоприятният, ако не е единствената сфера, в която се реализира архаичното значение на думите с корен бял-, което зафиксирано и в карпатските говори в Украйна. Това значение се реализира в българските и украинските карпатски говори: біла дівка в украински говори и бяла Рада, бяла Дойке, бяла Мара в български, білий хлопець, білий легінь в карпатските говори, бяла ракия/блага, медяна, слатка, червена ракия в българските говори и як мід солоденький, солодкий медочку – в Украйна.

Теренните материали показват, че традиционната култура е не само архитектурната рамка, но и духовният свят, който отразява типа културна система в манталитета на нейните носители. Удивителна е консервативната сила на първоночалното езиково единство дори и след многовековен езиков развой, който обикновено води до значителни диалектни разцепления (Мiletich 1989, p. 21). Тази етнографска и езикова информация, получена като резултат от такъв вид изследване, допълва не само част от празнините в историята на българската култура, но и представата за нас самите; дава ни възможност да се опознаем по-добре.

Изследванията на българските говори извън страната дават приблизителна картина на състоянието на българския език преди миграционните вълни и техния развой след това. Значителната част от тази лексика е вече забравена или принадлежи към пасивния фонд. Семейните обичаи, като цяло, показват обща тенденция към стесняване на времето за изпълнението им и към опростяване на редица обредни комплекси. Но в отделните диалекти са запазени различни архаични черти, които дават възможност да се разкрие общият ход на езиковото развитие. Тази старинност се потвърджава и от фолклорни данни.

Изнесеният от нас диалектен материал може да послужи при създаване на Етнолингвистичен речник на българите в Украйна, като се подчертае специфичното за Бесарабия.

ЛИТЕРАТУРА

АБГ 1958. Атлас болгарских говоров в СССР. Ч.1. Вступительные статьи. Комментарии к картам. М.: АН СССР, 84 с., на руски.

БАРБОЛОВА, З., 1999. Особености на българския говор в с. Червоноармейское (Кубей), Болградски район, Одеска област в Украйна. Одеса: Астропринт, 152 с.

БЕР – Български етимологичен речник, 1971 – 2002. Т. 1 – 6. София: БАН.

ГЕРОВ, Н., 1975. Речник на българския език. Фототипно издание. Част първа. А – Д. София: Български писател, 398 с.

ГРИЦЕНКО, П., 2020. Карпатоукраїнська сполука біла дівка у південнослов’янському контексті. Gwary Dris – vol.12.2020. с. 15 – 57, на украински.

ЖЕЛЕЗАРОВА, Р., 2003. За някои лексеми за означаване на цветови нюанси в чешкия и българския език. Славистиката в началото на XXI век. Традиции и очаквания. София: СемаРШ, с. 269 – 272.

ИВАНОВ, В.В., В.Н.ТОПОРОВ, 1965. Славянские моделирующие языковые системы. М., 1965., на руски.

ИЛИЕВ, И., 2020. За произхода на населението в селата Лощиновка и Суворово (Украинска Бесарабия). academia.edu.

КАПАНЦИ, 1985. Бит и култура на старото българско наседение в Североизточна България. Етнографски и езикови проучвания. София: Издателство на БАН, София, 378 с.

КОЛЕСНИК, В., 2018. До питання про карпато-балканські сходження: назви одягу. Науковий вісник Ізмаїльського державного гуманітарного університету. Збірник наукових праць. Вип. 38. Серія „Філологія“. Ізмаїл, с. 7 – 14, на украински.

КОЛЕСНИК, В., 2019. К вопросу о карпатизмах и балканизмах в болгарских говорах юга Украины: овцеводство. RUSIN, Т. 55, с. 371 – 390, на руски.

КОЛЕСНИК, В., 2022. Говорът на българите в с. Делени. Бесарабия. Речник. Одеса: Ирбис, 400 с.

КОЛЕСНИК, В., 2023. Назви міфічних істот в болгарських говірках Півдня України (карпато-балканські сходження). Науковий вісник Міжнародного гуманітарного університету. Серія: Філологія. Вип. 59. Т.2. с. 40 – 46, на украински.

КОНДОВ, В., 2018. Кратък речник на кортенския говор в Бесарабия (Република Молдова). Тараклия: Тараклийски държавен университет „Григорий Цамблак“, 399 с.

КОЧЕВ, И., 1984. Основното диалектно деление на българския език. Помагало по българска диалектология. София: Наука и изскуство, рр. 31 – 42.

ЛОВЕШКИ, 1999: Ловешки край. Материална и духовна култура. София: Академично издателство „Проф.Марин Дринов“, София, 434 с.

ЛЬОНДЕВ, П., 2006. 111 автентични тракийски народни песни. Сборник. Велико Търново: Университетско издателство „Св.св. Кирил и Методий“, Велико Търново, 112 с.

МАРИНОВ, Д., 1984. Избрани произведения. Етнографско (фолклорно) изучаване на Западна България (Видинско, Кулско, Белоградчишко, Ломско, Берковско, Оряховско, Врачанско). Т.II. София: Наука и изкуство, 940 с.

МИЛЕТИЧ, Л., 1989. Източнобългарските говори. София: БАН, 192 с.

МИХАЙЛОВА, Г., 1981. Костюмът в българската обредност. В: Обреди и обреден фолклор. София: Издателство на Българската академия на науките, с. 52 – 84.

МЛАДЕНОВ, М., 2008. За мястото на южнославянските езици в Общокарпатския лингвистичен атлас. В: Диалектология. Балканистика. Етнолингвистика. Лингвистично наследство. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, с. 357 – 369.

РНК 2018: БАРБОЛОВА З., М. КИТАНОВА, Н. МУТАФЧИЕВА, П. ЛЕГУРСКА. Речник на народната духовна култура на българите. Първо издание. София: Наука и изкуство, 504 с.

САКАР, 2002. Етнографско, фолклорно и езиково изследване. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, София, 480 с.

СОФИЙСКИ КРАЙ, 1993. Етнографски и езикови проучвания. София: Издателство на Българската академия на науките. София, 340 с.

СТОЙКОВ, СТ., 1981. Българските народни гатанки. В: Обреди и обреден фолклор. с.144, № 321. София: БАН, 1981.

СТОЯНОВ, І.А., Е.П. СТОЯНОВА, І.Г. ДАДІВЕРІН, 2002, Мова болгар України в її усній та писемній формі. Одеса: Оптимум, 494 с., на украински.

СТРАНДЖА, 1996. Материална и духовна култура. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, София, 456 с.

ТАБАКОВ, С., 1986. Опит за история на град Сливен. Т.1. София: Издателство на Отечествения фронт, 664 с.

REFERENCES

ABG 1958. Atlas bolgarskih govorov v SSSR. Ch.1. Vstupitelynaye statyi. Kommentarii k kartam. M.: AN SSSR, 84 s.

BARBOLOVA, Z., 1999. Osobenosti na balgarskiya govor v s. Chervonoarmeyskoe (Kubey), Bolgradski rayon, Odeska oblast v Ukrayna. Odesa: Astroprint, 152 s.

BER – Balgarski etimologichen rechnik. 1971 – 2002. T. 1 – 6. Sofia: BAN.

GEROV, N., 1975. Rechnik na balgarskiya ezik. Fototipno izdanie. Chast parva. A-D. Sofia: Balgarski pisatel, 398 s.

GRITSENKO, P., 2020. Karpatoukraїnsyka spoluka bіla dіvka u pіvdennoslov’yansykomu kontekstі. Gwary Dris – vol.12, pp. 15 – 57.

IVANOV, V.V., V.N. TOPOROV, 1965. Slavyanskie modeliruyushtie yazaykovaye sistemay. M., 1965.

ILIEV, I., 2020. Za proizhoda na naselenieto v selata Loshtinovka i Suvorovo (Ukrainska Besarabiya). academia.edu.

KAPANTSI, 1985. Bit i kultura na staroto balgarsko nasedenie v Severoiztochna Balgariya. Etnografski i ezikovi prouchvaniya. Sofia: Izdatelstvo na BAN, 378 s.

KOLESNIK, V., 2018. Do pitannya pro karpato-balkansykі shodzhennya: nazvi odyagu. Naukoviy vіsnik Іzmaїlysykogo derzhavnogo gumanіtarnogo unіversitetu. Zbіrnik naukovih pratsy. Vip. 38. Serіa “Fіlologіya”. Іzmaїl, pp. 7 – 14.

KOLESNIK, V., 2019. K voprosu o karpatizmah i balkanizmah v bolgarskih govorah yuga Ukrainay: ovtsevodstvo. RUSIN, vol. 55, pp. 371 – 390.

KOLESNIK, V., 2022. Govorat na balgarite v s.Deleni. Besarabiya. Rechnik. Odesa: Irbis, 400 s.

KOLESNIK, V., 2023. Nazvi mіfіchnih іstot v bolgarsykih govіrkah Pіvdnya Ukraїni (karpato-balkansykі shodzhennya). Naukoviy vіsnik Mіzhnarodnogo gumanіtarnogo unіversitetu. Serіya: Fіlologіya, vol. 59, no. 2, pp. 40 – 46.

KONDOV, V., 2018. Kratak rechnik na kortenskiya govor v Besarabiya (Republika Moldova). Tarakliya: Tarakliyski darzhaven universitet „Grigoriy Tsamblak“, 399 s.

KOCHEV, I., 1984. Osnovnoto dialektno delenie na balgarskiya ezik. Pomagalo po balgarska dialektologiya. Sofia: Nauka i izskustvo, pp. 31 – 42.

LOVESHKI, 1999: Loveshki kray. Materialna i duhovna kultura. Sofia: Akademichno izdatelstvo „Prof.Marin Drinov“, 434 s.

LYONDEV, P., 2006. 111 avtentichni trakiyski narodni pesni. Sbornik. Veliko Tarnovo: Universitetsko izdatelstvo „Sv.sv. Kiril i Metodiy“, 112 s.

MARINOV, D., 1984. Izbrani proizvedeniya. Etnografsko (folklorno) izuchavane na Zapadna Balgariya (Vidinsko, Kulsko, Belogradchishko, Lomsko, Berkovsko, Oryahovsko, Vrachansko). T.II. Sofia: Nauka i izkus tvo, 940 s.

MIHAYLOVA, G., 1981. Kostyumat v balgarskata obrednost. V: Obredi i obreden folklor. Sofia: Izdatelstvo na Balgarskata akademiya na naukite, pp. 52 – 84.

MILETICH, L., 1989. Iztochnobalgarskite govori. Sofia: BAN, 192 s.

MLADENOV, M., 2008. Za myastoto na yuzhnoslavyanskite ezitsi v Obshtokarpatskiya lingvistichen atlas. V: Dialektologiya. Balkanistika. Etnolingvistika. Lingvistichno nasledstvo. Sofia: Universitetsko izdatelstvo „Sv. Kliment Ohridski“, pp. 357 – 369.

RNK 2018: Barbolova Z., M. Kitanova, N. Mutafchieva, P. Legurska. Rechnik na narodnata duhovna kultura na balgarite. Parvo izdanie. Sofia: Nauka i izkustvo, 504 s.

SAKAR, 2002. Etnografsko, folklorno i ezikovo izsledvane. Sofia: Akademichno izdatelstvo “Prof. Marin Drinov”, 480 s.

SOFIYSKI KRAY, 1993. Etnografski i ezikovi prouchvaniya. Sofia: izdatelstvo na Balgarskata akademiya na naukite. 340 s.

STOYKOV, ST., 1981. Balgarskite narodni gatanki. V: Obredi i obreden folklor, no. 321, p.144. Sofia: BAN.

STOYANOV, І.A., E.P. STOYANOVA, І.G. DADІVERІN, 2002. Mova bolgar Ukraїni v її usnіy ta pisemnіy formі. Odesa: Optimum, 494 s..

STRANDZHA, 1996. Materialna i duhovna kultura. Sofia: Akademichno izdatelstvo “Prof. Marin Drinov”, 456 s.

TABAKOV, S., 1986. Opit za istoriya na grad Sliven. T.1. Sofia: Izdatelstvo na Otechestveniya front, 664 s.

ZHELEZAROVA, R., 2003. Za nyakoi leksemi za oznachuvane na tsvetovi nyuansi v cheshkiya i balgarskiya ezik. Slavistikata v nachalo to na XXI vek. Traditsii i ochakvaniya. Sofia: IK „SemaRSH“, pp. 269 – 272.