Резюме. Статията е посветена на произхода на българската лексика според многотомния „Български етимологичен речник“ – един от основните национално значими проекти на Института за български език при БАН. В обобщен вид се представят различните хронологични и генетични пластове лексика, които оформят облика на българския език. Изтъкват се двата основни пласта лексика – изконният славянски и по-късният балкански пласт, които характеризират езика едновременно като славянски и балкански. Посочва се класическият (книжовен) старобългарски извор, а също и други по-стари и по-нови чуждоезикови извори, като се разкриват различните пътища на проникване на лексикалните единици в книжовния и в разговорния език и в българските диалекти.

Ключови думи: българска етимология; Български етимологичен речник; извори на българския речников състав

„Българският етимологичен речник“ е един от основните национално значими проекти на Института за български език „Проф. Любомир Андрейчин“ при БАН. В него се представят резултатите от цялостното проучване на произхода на българската лексика – общонародната (книжовна и разговорна) и диалектната лексика от всички краища на българското езиково землище. Етимологичните изследвания на българския език разкриват различните хронологични и генетични пластове лексика, които оформят облика на нашия национален език Диахронният аспект на изследване предполага връщане далеч назад във времето към изворите и първоизточниците на думите, които много често стигат до нас по сложни пътища. В рамките на излезлите досега 8 тома е проучен произходът на всички думи до края на буквата ф-. От 2017 г. електронните версии на седемте по-рано излезли тома са достъпни на страницата на Института за български език в рубриката „Електронна библиотека“ – http://ibl.bas.bg/lib/ber/.

Мащабното етимологично изследване на българската лексика на повече от 6600 страници разкрива основния и най-стар праславянски извор, водещ началото си от индоевропейския праезик. Изконните думи, пряко наследени и послужили като основа за образуване на хиляди нови думи, определят славянската природа на нашия език, родеещ се с всички останали славянски езици – детè, д˛ма, живòт, ùскам, любòв, пàмет, пùша, слàва, слòво, ˛ча, четà и мн. др.

Някои от наследените славянски думи заживяват свой собствен живот в български и се променят по форма и значение, като придобиват специфичен, български характер:

Такива са думите òбич, обùчам, обùквам, обùкна. Глаголите обùквам, обùкна са продължители на стб. обыкн©тё, обыкн© (Супр.) със значение ‘привиквам’. Срв. и срхр. òбикнути, òбикнēм ‘науча; свикна’, рус. Об̣кнуть, обыкáть ‘привиквам’ – всички те от праслав.*ab-vyk-ną-ti, от корена в ˛ча (праслав. *-vyk- < ие. -ūk- и промяна *bv > *b). На българска почва глаголът претърпява семантичен развой и започва да означава ‘изпълвам се с чувство на обич, започва да обичам’ (вж. по-подробно BED 4, 1995, 743). От друг морфологичен вариант в праславянски *ab-vyk-ě-ti и отново с промяна *bv > *b е глаголът обùчам ‘изпитвам, чувствам нежност, привързаност и влечение към някого или нещо’, от който е и отглаголното съществително òбич. За първичното значение срв. отново срхр. обичáвати, обùчавам ‘имам навик’, пол. obyć się ‘привиквам’ (BED 4, 1995: 745). Следователно бълг. òбич, обùчам, обùквам, обùкна са от един и същи произход с думи, като: обикновèн, обичàй, навùквам, отвùквам, привùквам, свùквам и ˛ча.

От диалектния глагол мързľ ‘мразя’, диал. мързù ‘мързи ме’, мързù ме ‘нямам желание да работя’ и диал. ‘мразя’ (срв. стб. мръзэтё, мръж© ‘отвратителен съм’), еднакъв по произход с мрàзя ‘изпитвам омраза, враждебно чувство към някого или нещо’, с друга отгласна степен, е образувано на българска почва съществителното мірзел ‘липса на желание за работа’ (BED 4, 1995: 410), което се явява синоним на общославянското лен, лèност (BED 3, 1986: 359 – 360) (под лен2).

От праславянския език българският език наследява и стари германски заемки в славянските езици – блЅдо, б˛ква, крал, княз, лугà ‘пепелива вода за пране или за сапун’, митò, пилà и др. В някои случаи германските езици са посредници при ранното заемане на думи от други индоевропейски езици, като: влах (от келтски), кръст (от латински ← гръцки), тръбà (допуска се заемане от латински).

Наред с изконната индоевропейска лексика, множеството славянски новообразувания и заемките от други индоевропейски езици от праславянския българският език наследява и редица стари тюркски заемки, прониквали на един много ранен етап в праезика в резултат на древни етнически контакти – ковчèг, краг˛й, сан, товàр, тоľга, остар. тълмàч ‘преводач’1) и др. Традиционно някои от тези думи са смятани за прабългаризми в нашия език, но днешното етимологично проучване в рамките на речника установява, че те са по-стари заемки, разпространени и в други славянски езици.

Българският език наследява пряко, но също така и с посредничеството на руския език (чрез църковнославянския) и книжовната лексика, създадена от старобългарските книжовници при превода на богослужебната литература, много често чрез превод (калкиране) или по модела на гръцки образци. Това е класическият старобългарски извор, който обогатява българския език с новосъздадени думи, голяма част от които проникват по книжовен път и в руския език. Традиционен пример, който обикновено се привежда, е например българската дума благодарľ от стб. благодарётё, възникнала чрез превод на гръцката сложна дума εˆχαριστέω. Старобългарска по произход е и думата тържествò, от стб. тръжьство ‘тържество, голям празник’ (Супр.), производно от тръгъ ‘пазар, тържище’ и възникнало по сргр. πανηγύριον ‘празник (обикн. религиозен), народно тържество, панаир’ [от стгр. πανήγυρις, образувано от πᾶν- ‘все, отвсякъде’ и ἄγυρις (еол.) = ἀγορά ‘пазар, тържище’) (BED 8, 2017: 537)2) и мн. др. Днешното книжовно суетà пък е от стб. с¹¬та ‘нищожност’, абстрактно образуване от с¹ё ‘пуст, празен’ (срв. и стб. въс¹¬ ‘напразно’), което е проникнало в българския от руски, където е от черковнославянски.

Освен славянски по произход българският език е и балкански по своята историческа съдба, затова балканските извори са другите основни източници за попълване на българския речников състав. На Балканския по-луостров славянобългарската езикова стихия се сблъсква с други езикови стихии. В резултат на многостранните езикови и етнически контакти на българския език и народ с други по-стари и нови езици и народи/етнически групи българският речников състав е в значителна степен променен и обогатен през вековете.

Хронологично по-стари и незначителни по количество днес са думите от балканския субстрат (тракийски, дако-мизийски, илирийски, балканолатински) – бàня (балк. лат.), кàрпа ‘скала’ (дако-миз.), кàтерица и катèря се (трак.), комùн (балк. лат.), м˛ся се (балк. лат.), стопàнин (тракийски/дакийски/ илирийски), стріга ‘междина, процеп, пролука; голяма кошара за дойни овце’ (дакийски), тùкла ‘каменна плоча’ (балк. лат.) и др. Тези старинни заемки в българския език се установяват трудно, особено елементите от тракийския, дако-мизийския и илирийския субстрат, т.е. от езика на завареното население на Балканския полуостров, което в началото на хилядолетието е било вече силно елинизирано и романизирано. Много често се поддържа хипотезата за субстратен произход, без да може категорично да се посочи конкретният език източник – вж. напр. стопàнин в (BED 7, 2010: 477 – 479); друга такава дума с неясна етимология, но с вероятен субстратен произход е например кòпеле (BED 2, 1979: 613 – 615). По отношение на пряко заетите думи от балканолатинския в речника се отхвърля или прецизира произходът на думи, смятани традиционно за латинизми (BulgLex 1, 2013: 147), като: катинàр, клис˛ра, крамолà, орùз, погàча.

Незначителни по количество са и думите с доказан прабългарски произход, т.е. проникналите думи от езика на прабългарите, който се явява суперстрат (език на придошлото население) за славянобългарския език – бібрек, бèлег, бùсер, кàпище, корèм, сур и др. 3) Както беше споменато и по-горе, редица от смятаните за прабългаризми думи в българския език (BulgLex 1, 2013: 134 – 138) са всъщност по-стари тюркски заемки в славянските езици.

Хронологично по-късни и значителни по количество са заемките от съседните балкански езици (гръцки, румънски, албански и турски), които проникват в езика ни при непосредствен и дългогодишен езиков контакт, вкл. и по културен път. Това е другият основен пласт лексика в нашия език, който в голяма степен отличава българския език от останалите славянски езици и му придава „екзотичен“ характер по думите на проф. Св. Иванчев. Балканската лексика и особено гърцизмите и турцизмите са навлезли в общоупотребимия език (книжовен и разговорен, вкл. в жаргона): елèк (тур.), ергèн (тур.), карнàче (рум.), келепùр (тур.), керемùда (гр.), кùнти (алб.), кух (гр.), молùв (гр.), пàлав (гр.), пелтèк (тур.), пирòн (гр.), рùган (гр.), сач (тур.), стòмна (гр.), тавàн (тур.), тàлпа (рум.), тàртор (гр.), тигàн (гр.), типòсам/изтипòсам (гр.), тòпка (от тур. заемка топ), торбà (тур.), филùя (гр.), фирľсам/изфирľсам (гр.) и мн. др. В българските говори количеството на тази балканска лексика е още по-голямо.

По отношение на балканските извори би трябвало да се обърне внимание и на преплитането на различните езикови стихии на Балканите. В резултат на множествените контакти на българския език с останалите балкански езици много често заемките от балканските езици преминават от един език в друг с посредничеството на трети. Не са редки и случаите на обратни заемки в българския. Като пример можем да посочим думата фенèр, заета чрез тур. fener от гр. φανάρι, което на свой ред е заето директно в диал. рядко фанàр (BED 8, 2017; 706, 757 – 758). Следователно бълг. фенèр е еднакво по произход с фанариòт истор. ‘влиятелен цариградски грък от квартала Фенер, предимно духовник; (прен.) долен, коварен човек’, което е от гр. φαναριώτης, образувано по гръцкото име на квартала Φανάρι, тур. Fener (BED 8, 2017: 706).

Бълг. палàт ‘дворец’, палàта ‘голяма обществена сграда; название на няколко държавни учреждения’, остар. полàта (стб. полата ‘палат, дворец’) са заети чрез сргр. παλάτιον от лат. palātium, като стб. полата се извежда и направо от балк. лат. palātium (BED 5, 1996: 23, 576) (под поľта). От същия произход е и диал. поľта ‘кошара за дребен добитък’, което е от рум. диал. poiátă ‘лятна кошара за дребен добитък’ и др., развило се от рум. остар. и диал. polátă ‘палат, дворец’, но също и ‘колиба; подслон за пастири и под.’, заето от стб. полата (BED 5, 1996: 575 – 577). Днешното рум. palat ‘палат, дворец’ e от нгр. παλάτι.

Ролята на балканските езици за обогатяване на българския речников състав се проявява и при тяхното посредничество за проникване на други чуждоезикови елементи в нашия език – от източните и западноевропейските езици.

С посредничеството на турския в българския проникват персийски (като гердàн, келèш, лекè, пердè, рачèл, рендè и мн. др.) и арабски думи (като джоб, кеф, сатір, сеùр, софрà, табиèт, файдà и мн. др.).

Балканските езици са проводници и на западноевропейски езикови елементи. Сравни по-долу чуждоезиковия произход на думите от един синонимен ред:

пàнделка – чрез рум. диал. pandilcă от унг. pantlika < бав.-австр. Bandl, умал. от нем. Band ‘лента, панделка’ (BED 5, 1996: 41);

кордѐла – чрез нгр. κορδέλα от итал. cordella < corda ‘въже, връв; струна’, срв. алб. kordela, тур. kordela, рум. cordelă (BED 2, 1979: 631);

фльòнга разг. ‘кордела, панделка; широка лента от тънка материя, вързана като пеперуда’, диал. ’панделка за коса; басмяна лента за завързване’ (ЮЗ) – може би чрез арум. fl’ĭongu ‘завързана на клуп панделка’, рум. fiong, fionc ’панделка’, нгр. φιόγγος, от лат. floccus ‘парче’, итал. fiòc(co) ‘панделка’ (BED 8, 2017: 809);

джỳвка ‘панделка, вързана на коса или дреха за украса’ – заето най-вероятно чрез алб. xhufkë ‘помпон на шапка’, срв. и рум. ciuf ’кичур’, от итал. ciuffo ‘кичур коса, перчем’ (BED 1, 1971: 369).

Други извори на български думи са славянските езици, от които в книжовния ни език по културен път проникват т.нар. вътрешнославянски заемки, като, разбира се, тук е най-голяма ролята на руския език – клавùш, невèжа, оборòт, обонľние, свèдение, спòсоб, тормòз и мн. др. Думата спòсоб например традиционно се смята за русизъм в български, макар че руският език е бил само посредник при нейното заемане, а първоизточникът, където думата е възникнала, е чешкият език (BED 7, 2010: 398 – 399).

По културен път в общоупотребимия език проникват и други заемки от западноевропейските езици, често с посредничеството на руския или румънския – велосипèд (фр.), етажèрка (рус.← фр.), етикèт (фр.), капрùз (рус. ← фр. ← итал.), картòф (рум. ← нем.), кèлнер (нем.), мач (англ.), тàлия (итал.), тòстер (англ.), туш ‘вид мастило’ (рус. ← нем.), фèлдшер (рус. ← нем.) и мн. др. В терминологичните подсистеми на книжовния български език количеството на чуждоезиковите елементи от френски, немски, английски, италиански и др. е много по-голямо.4)

В книжовния български език присъстват и задължителните международни културни заемки (от гръцки и латински), като: естèтика, кòдекс, култ˛ра, м˛зика, револЅция, рецèпта, студент и мн. др., които проникват в нашия език най-често чрез руски (понякога с полско посредничество), немски и френски.

В разговорния език и жаргона се срещат също така и заемки от цигански: бàровец – от циг. baro ‘голям’ (BED 1, 1971: 34) ‘под бàрò’, гàдже – от циг. gadžo ‘нециганин, чужд’ (BED 1, 1971: 223), мангùзи – от циг. mangiz със същото значение (BED 3, 1986: 639) и др.

Цялостното етимологично проучване на българската лексика ще разкрие в пълнота връзките на българския език и народ с други езици и народи – славянски, балкански, индоевропейски и неиндоевропейски, от най-древни времена до днес. Чрез езикови факти ще се потвърди, разшири и допълни нашето знание за генезиса на българския народ, за неговата материална и духовна култура през вековете и за историята му, което е от безспорно значение за българската национална идентичност.

БЕЛЕЖКИ

1. По-подробно за по-нататъшното проникване на тази стара тюркска заемка в унг. tolmács ‘преводач’ и в нем. Dolmetscher ‘устен преводач’ вж. BED 8, 2017, 505.

2. За източник на праслав. *tъrgъ (> стб. тръгъ > бълг. търг) се сочи обикновено венетският (венетското селищно име Τεργέστε > днешният град Triest), но се допуска и заемка от акадски (асиро-вавилонски) или алтайските езици (монголски и тюркски) (вж. по-подробно BED 8, 2017, 530 – 531). Покъсни преки заемки от нгр. παναγύρι (наследило сргр. πανηγύριον) са бълг. панаùр и диалектните варианти панагùр и панагЅр (от което е образувано и селищното име Панагюрище) (вж. BED 5, 1996, 37 – 39).

3. В речника се застъпва традиционната теория за тюркски характер на прабългарския език.

4. Съгласно концепцията на „Българския етимологичен речник“ в него не се включват „твърде специални научни и технически термини“, които се обясняват обикновено в речниците на чуждите думи.

ЛИТЕРАТУРА

Български етимологичен речник (1971 – 2017-). Т. 1 – 8-. София: Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов“.

Пернишка, Ем. Л. Крумова-Цветкова (ред.) (2013). Българска лексикология и фразеология. Том 1. Българска лексикология. София: Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов“.

REFERENCES

BED: Bulgarian Etymological Dictionary (1971 – 2017-). Vol. 1 – 8-. Sofia: Prof. Marin Drinov Publishing House of BAS.

BulgLex: Pernishka, Em., L. Krumova-Tsvetkova (eds.) (2013). The Bulgarian Lexicology and Phraseology. Vol. 1. Bulgarian Lexicology. Sofia: Prof. Marin Drinov Publishing House of BAS.