Резюме. Статията дискутира една от целите на лингводидактологията, ориентирана към преподаването на старобългарски език за създаване на интерсистемни връзки между диахрония и синхрония. Конкретен пример са употребите на предлога свѣнѥ в преводен юридически текст от 1262 г., някои от които се припокриват със съвременната употреба на предлога освен в състава на сложни съюзи в административния стил. Основното заключение е, че предлогът свѣнѥ е характерен за средновековни писмени паметници, възникнали на славянския Юг. Определена роля за налагането му в книжовния език играе Преславският книжовен център. Неговите непроменени функции са доказателство за континуитета между старобългарския и съвременния български език.

Ключови думи: старобългарски (славянски) език; предлози; преход от синтетизъм към аналитизъм

Старобългарският език е всепризната основа на палеославистиката и българистиката с висок авторитет и популярност в чужбина. Неговото преподаване в системата на висшето образование в съвременната информационна среда обуславя въвеждането на нови изследователски подходи. Функционирането на достъпни електронни платформи и новоиздадените университетски учебници в последните години категорично утвърждават бъдещето на тази дисцип лина, тъй като тя не само е традиционна по смисъла на класическата научна парадигма, но се превръща в интегрална част от макрорамката на хуманитаристиката в България и Европейския съюз за съхраняване на културноисторическото наследство и националната идентичност (e-Мedievalia, Cyrillomethodiana; Slavova, 2017; Kemalova, 2017; Dhelyova, 2019).

Една възможна лингводидактологична цел в преподаването на старобългарския език е изграждането на системни връзки между диахрония и синхрония. Във връзка с това ще разгледам един частен случай от голямата тема за ролята на предложно-падежните съчетания в прехода от синтетизъм към аналитизъм в историята на българския език, като се спра на факти от историята на предлога свѣнѥ с днешен наследник освен. За основен източник избирам конкретен юридически текст, защото в него предлогът бележи висока честота, отразява съзнателния подбор на изразни средства и битува в такава текстова среда с ясни гръцки съответствия, която с натрупването и детайлизацията на обстоятелства около даден казус се оказва подходяща за реализация на значенията му. Към темата съм провокирана и от настоящите си занимания с превода на средновековни славянски юридически текстове на съвременен български.

Предлогът свѣнѥ етимологически възхожда към индоевр. корен *swe на възвратното притежателно местоимение *svajь в родителен падеж, откъдето се развива *ab-svĕnje със значение ‘от своето, вън от границите на своето, извън, с изключение на’. Тези значения са живи до днес в прекия наследник на предлога освен (BER, 2012, 4: 934). В съвременния български език основното негово значение в чист вид e значението ‘извън’ (Аsenova, 1983: 433). В етимологията му могат да се открият паралели с други класически езици, например с латинското sēd – наречие със значение ‘далеч, настрани‘ и предлог, който се употребява с аблатив в значение ‘отделяне, отдалечаване, без’. И двете се развиват на базата на възвратното местоимение sē (LR, 1990: 115).

Най-ранните писмени факти за употребата на предлога свѣнѥ се съдържат в два много важни паметника на старобългарската книжнина.

1. Единичен пример в Супрасълския сборник от X в., съставен от преводни творби на византийската агиография и омилетика в Преславския книжовен център. Контекстът и отведъ паула свѣнѥ сѫдиїща позволява да се потвърди основно пространствено значение ‘извън границите на нещо‘ в превод на гр. ἀπό (StbR, 2009: 652).

2. Вторият много ценен източник е Ефремовската кръмчая, юридически компендиум от края на XII в. (Мaksimovich, 2006, нататък ЕК). Ръкописът представлява руски препис на старобългарски протограф от епохата на цар Симеон Велики (893 – 927), извършен в Преслав. Руските преписвачи са вмък нали някои фонетични и лексикални русизми от местната среда, но са запазили старобългарската подложка. От словоуказателя към този паметник се извличат две употреби на свѣнѥ: свѣнѥ разоума, παρὰ γνώμην, и свѣнѥ тоꙗ ѥще исплънити, καὶ δίχα ἐκέινης ἔτι μὴν πληρῶσαι (Мaksimovich, 2010: 393, 452). В преписи на тази кръмчая с руски произход първият пример е неразбран и на същото място стоят или деформираното свѣ, или кромѣ.

Ограничената употреба на свѣнѥ в корпуса на класическите старобългарски паметници, които за дълъг период от време се оказват единствените източници за лексикални проучвания върху старобългарския речников фонд, е една от причините предлогът да не се споменава в основните старобългарски граматики или пък да се посочва само като хапакс от Супрасълския сборник. Всъщност има всички основания да се твърди, че този вторичен предлог с праславянски произход остава типичен за българската езикова среда. В старобългарския период е въведен в книжовна употреба. Основание за това дават паметници, възникнали в Източна България и носещи белезите на Преславската преводаческа школа. Според медиевистичната платформа Cyrillomethodiana той е засвидетелстван в Шестоднева и Богословието на Йоан Екзарх, в Диалозите на Псевдо-Кесарий, Ягичевия Златоуст и др., независимо че също не е с висока честота и в някои от посочените източници е употребен единично. Примерите утвърждават най-честия случай на препозицията му пред име в род. п. Значително се засилва присъствието на предлога в паметници от XIII – XIV в., като Германовия сборник, Бориловия Синодик, Берлинския сборник и др.

На този фон свѣнѥ се превръща в езиков маркер за един от най-значимите преводи, които славянският Юг познава през целия средновековен период – юридическия сборник Πρόχειρος νόμος (Прохирон – нататък П), в превод Закон градски, поместен в състава на Южнославянската кръмчая с тълкувания от началото на XIII в. Най-ранният запазен неин препис е Иловичката кормчая от 1262 г. (Петровић, 1991 – нататък ИК). Византийският законодателен свод се датира около 870 – 879/906 г. Съдържа 40 титула на семейното, брачното, гражданското, наказателното право и е много тясно обвързан с константинополската градска среда.

В П предлогът винаги се изписва във формата свѣнь в общо 16 случая. Привеждам в оригинал и в адаптиран превод подбрани илюстративни примери:

1. Блꙁоьство же сть своство лць. ѿ браковь намь сьетано свѣнь сродьства. 7:7 // συγγενέιας ἐκτός Ζ 1371); Сродяването е родство, което възниква при брак извън кръвното родство.

2. же свѣнь ꙁалога вьꙁет  плодове. рекше пшенцѹ л но жто. расьтають се вь дльгь. 16:1 // οἱ ἐκ τοῦ ἐνεχύρου ληφθέντες καρποὶ ψηφίζονται εἰς τὸ χρέος Ζ 155. Освен залога, приходите от вещта, заложена за изплащане на дълг, като пшеница или жито, също се включват в изплащането на дълга.

3. Положеныхь вещ вь ꙁалоꙁѣ. вьꙁскають лцемь дльжнц. не поⷣбать бо дльжнкѹ свѣнь свѣщанаго  наелнаго пршьствꙗ. 16:7 // …χωρὶς συμφώνου καὶ ἀρχικῆς κελεύσεως Ζ 156. Кредиторът не може без договор с длъжника да продава имота или вещта, оставени му в залог.

4. Ꙁамовавы намнка паст стадо. не вьꙁщеть ѿ него нщо. аще покажеть се ꙗко свѣнь льст го раꙁбонц ѡтеше 17:2 // ….ὅτι χωρὶς ἀπάτης αὐτοῦ λησταὶ αὐτὴν ἀφείλοντο Z 155; Наетият да пасе стадо, носи отговорност при кражба от разбойници, освен ако докаже, че няма зла умисъл и не е техен съучастник.

5. же вь ѡбьщ сребро прода. не творть ѡбьщаꙗ же свѣнь трапеꙁы мѹ прбывають19:16 // τὰ ἔξωθεν τῆς τραπέζης αὐτῷ περιποιηθέντα Ζ 166. Съдружник във финансово сдружение не е длъжен да влага приходите си от други източници, извън тези от сдружението; в английски превод оther than those of the banking partnership (Freshfield, 1928: 195).

6. …аще же хтрость нѣкѹю свѣсть. свѣнь граматьскы  враевьскы 34:10 // …χωρὶς τέχνης Ζ 200; Цената на роба се определя по следния начин: ….ако владее някакъв занаят, но без граматически или лекарски (има се предвид, че при тези професии цената от 30 скача на 50 номизми).

7. ..аще же свѣнь кого любо ѡрѹжꙗ вьсхыщен створше. створшемѹѹ бо вьсхыщен да ѹсѣета се рѹцѣ 39:40 // εἰ δὲ χωρὶς οἱ ωνδήποτε ὅπλον Ζ 220;…а на извършителя, освен когато е използвал някакво оръжие при похищението, да му се отсекат ръцете.

Предлогът съответства на следните гръцки предлози, употребявани и в адвербиална функция: ἄνευ ‘без, отделно, далече’; ἐκ, ἔξωθεν ‘извън, извън от’; ἐκτός 'навън, отделно, отвън, освен‘; δίχα ‘отделно, без, освен, с изключение на’; χωρίς ‘отделно, настрана, освен, без да, с изключение на’. В П се оформят: 8 пъти двойка свѣнь – χωρίς, 3 пъти свѣнь – δίχα, а всички останали примери са единични. Ако се сравни състоянието в ЕК, същите гръцки предлози и наречия имат следните съответствия: ἔξωθεν–вънѣ, извъноу, кромѣ; ἐκτός, δίχα, χωρίς, – кромѣ, развѣ; единственото съвпадение е еднократното δίχα–свѣнѥ. Честотните съотношения разкриват предпочитанията на преводачите на ЕК към развѣ за същите употреби, в които в П е въведен предлогът свѣнь. Ако пък се сравни преписът на П в руския сборник за употреба на съдиите Мерило праведное от XIV в., в същите 16 случая е проведена категорична замяна на свѣнѥ с кромѣ и само в един случай е запазен предлогът от южнославянския превод, сравни свѣне иже ѿ тѣхъ родитель родившеѥ (Merilo pravednoe, 1961: 580).

Семантичните отношения в примерите от П са равностойни на съвременните предлози и сложни съюзи без, без да, извън, освен, освен ако, освен когато. При това е очевидно, че за да бъде разбран смисълът, не е възможно да се спази преводаческата симетрия, но причината е не в семантиката, а в синтаксиса. Поради запазения синтетичен характер на нормата в разглеждания текст конструкцията свѣнь+име или именно съчетание в род. п. се натоварва с множество обстоятелствени отношения. Предлогът се свързва с име или именна синтагма, но не и с предикат. В съвременния аналитичен език същите смислови отношения изискват въвеждане на подчинени обстоятелствени изречения за изключване, които в зависимост от смисъла на главното изречение могат да реализират по-детайлно признаците ограничение или прибавяне. Оттук може да се направи изводът за устойчивата семантична същност на предлозите свѣнѥ–свѣнь–освен. Първичното значение на предлога е пространственото за място извън друг обособен обект. Именно то е запазено в етимологията му. Паралелно се развива признакът изключване. В пряка връзка с него възниква енантосемичната опозиция ‘в добавка, в повече‘, доколкото прибавянето и изключването са диаметрално противоположни явления спрямо условен неутрален център, но именно по този признак са равнопоставени, тъй като засягат неговата цялост. Известно е, че служебните думи също познават енантосемията (Nikolova, 2015). Още в П се развива значение, близко до днешните сложни съюзи с освен – стилистически маркери на юридически и админис тративно-делови документи, сравни Разглеждането на делата във всички съдилища е публично, освен когато законът предвижда друго (Софийски районен съд http://www.srs.justice.bg/308). Както се посочва в граматическата литература, в подобни сложни съюзи на базата на освен и относителни наречия – освен както, освен когато, освен като, относителните наречия уточняват семантическия подтип на обстоятелствените отношения за начин или време на действието (Ivanova & Gradinarova, 2015: 351). Освен е непроизводен предлог за други сложни предлози и поради тази причина последвалото му развитие е в сложни съюзи, съставени от предлог и прост съюз, чрез които се въвежда сказуемо в подчинено изречение.

Интересните изследователски полета в диахронията на свѣнѥ са няколко. Първото е безспорно южнославянският и по-точно българският характер на предлога. Това се признава от чужди учени, и то по отношение на такива преводи, за които са изказвани противоположни мнения дали са възникнали в средновековна България, или в Русия. Пример е ЕК. Макар и ограничени на брой, примерите със свѣнѥ в този ръкопис се приемат за българизми (Мaksimovich, 2006: 107). Предлогът не се утвърждава в староруски писмени паметници, където е само книжовно явление, и е непознат на западните славянски езици.

Второто е конкуренцията между свѣнѥ, развѣи кромѣ. Фактът, че предлогът е много по-слабо документиран от другите две думи, би могъл да е сигнал за засилена локална или стилистична употреба. В период на формиране на книжовни норми множество други предлози, съюзи или съюзни изрази са изразявали същото базисно пространствено отношение на отдалечаване, отделяне, положение вън, извън, далеч от нещо, изключване и др., в които се специализира и свѣнѥ. Най-ясно това се вижда при развѣ и кромѣ, които функционират като наречия и предлози, а кромѣ и като съюз (StbR, 1999: 754; StbR, 2009: 573). Супрасълският сборник засвидетелства съчетанието кромѣ сътворити ‘отдалечавам се, отчуждавам се‘. Е. Дограмаджиева споменава само два случая на подчинени обстоятелствени изречения за изключване със сложния съюз развѣ аще (Dogramadzhieva, 1984). По-широката граматическа характеристика на двата синонима също може да е причина за засилена писмена употреба, тъй като са били по-функционални за превод на различни гръцки съответствия. Това обаче не пречи свѣнѥ също да има множество гръцки кореспонденти. Служебните думи се утвърждават в системата на книжовния език чрез активна преводаческа дейност, която през Средновековието е основен начин за развиване на книжовната норма. До Възраждането кроме и освен остават синоними в писмени текстове. Цитираните от В. Константинова възрожденски граматики продължават да включват кроме в активния речник поради влиянието на църковнославянския в тази епоха, но само някои от тях посочват освен сред честите предлози (Кonstantinova, 1982: 30, 35).

Третият въпрос е откога се датира началото на съвременната форма на предлога с протеза на о. БЕР цитира примера освѣнѥ в старосръбски (BER, 2012, 4: 934), но според Фр. Миклошич регистрираните примери освѣнѥ, освѣнь, praeter, sine, са от минеи от XVII – XVIII в. (Miklosich, 1977: 536). На сегашния етап на лексикографиране на писмени източници не може да бъдем категорични. Платформата Cyrillomethodiana регистрира пример от Троянския дамаскин едва от XVII в.: хылꙗдо хылꙗды, и сто хылꙗды. ѻсвѣнь жены и дѣца и старци. Формата обаче би могла да е много по-ранна, тъй като o е праславянски локативен предлог, а родителен и местен падеж имат общи окончания и взаимно си влияят. Влиза като префикс в други наречия и предлози с род. п. за пространствено отношение – окрьсть, окрѫгъ ‘около’, които илюстрират процеса на образуване на предлози от застинала падежна форма на име (StbR, 2009: 75 – 76). Еднокоренните думи освѣнити сѧ, освѣньство ‘стоя настрана, въздържам се; въздържание‘ (Miklosich, 1977: 536, abstinentia, abstinere) също подкрепят по-ранния произход на освѣнѥ, освѣнь (пример от Манасиевата хроника, XIV в., и ѿ нѫждѫ освѣнѣѫ сѧ неправеднʼныхь хыщенїи).

От всичко казано може да се направи заключението, че служебните думи участват в изграждането на устойчивата книжовна норма на старобългарския език. Конкретният случай свѣнѥ–освен доказва, че в езика се задържат средства за изразяване, които не променят съществено своята основна граматическа характеристика и значения от миналото до днес. В светлината на лингводидактическата цел за изграждане на връзки между диахрония и синхрония това е само частен, но пореден пример за безспорния континуитет между старобългарския и съвременния български език. Изучаването на отделни, дори минимални езикови сегменти би подпомогнало и превеждането от старобългарски на модерни езици – едно все по-актуално направление на съвременната палеославистика.

БЕЛЕЖКИ

1. Използвам личен набор по фототипното издание на М. Петрович на ИК и гръцкото критическо издание на П на Й и П. Зепос от 1962 г. (Z). Славянските примери се сигнират с номера на титула и параграфа, а гръцките – по страницата на изданието.

ЛИТЕРАТУРА

Асенова, P. (1983). Предлог. В: Граматика на съвременния български книжовен език. Т.2. Морфология. София: Издателство на БАН, с. 409 – 445.

Джельова, A. (2019). Старобългарски език. Морфология. Пловдив: Паисий Хилендарски.

Дограмаджиева, Е. (1984). Обстоятелствени изречения в книжовния старобългарски език. София: Издателство на БАН.

Иванова, Е. Ю. & Градинарова, А. А. (2015). Синтактическая система болгарского языка на фоне русского. Москва: Языки славянской культуры. Studia Philologica.

Илчев, П. (1991). Предлози. В: Граматика на старобългарския език. Фонетика. Морфология. Синтаксис. София: Издателство на БАН, с. 350 – 356.

Константинова, B. (1982). Предлозите в българската граматична литература. София: Издателство на БАН.

Кемалова, А. (2017). Диахронната лингвистика и предизвикателствата на днешната образователна ситуация. Пловдив: Паисий Хилендарски.

ЛР. (1990). Латински речник. Съст. Войнов, М. & Милев, Ал. София: Наука и изкуство.

Максимович, К. A. (2006). Древнерусская Ефремовская кормчая XII в.: локализация перевода в связи с историей текста. В: Лингвистическое источниковедение. 2004 – 2005. Москва, с. 102 – 113.

Максимович, К. А. (2010). Византийская синтагма 14 титулов без толкований в древнеболгарском переводе. Славяно-греческий, греческо-славянский и обратный (славянский) словоуказатели. Т. І – ІІ. Frankfurt am Main: Löwenklau-Gesellschaft.

Мерило праведное. (1961). Мерило праведное по рукописи XIV века. Под ред. М. Н. Тихомирова. Москва: Издательство Академии наук.

Miklosich, Fr. (1977). Lexicon Palaeoslovenico-Graeco-Latinum. Emendatum auctum. Reprint. Wien 1862 – 1865. Neudruck der Ausgabe. Wien: Scientia Verlag Aalen.

Николова, M. (2015). Примери и начини за класификация на езиковия феномен енантосемия в английски и български. В: Научни трудове на ПУ „Паисий Хилендарски“. Т. 53. Кн. 1. Пловдив: Паисий Хилендарски, с. 683 – 690].

Петровић, М. (1991) Законоправило или Номоканон светога Саве. Иловички препис 1262 г. Фототипиja. Горњи Милановац: Дечje новине.

Славова, T. (1917). Старобългарски език. София: Св. Климент Охридски.

СтбР. (1999, 2009). Старобългарски речник. Т.1. А – Н. София: Валентин Траянов; Т.2. О – У. София: Валентин Траянов.

Freshfield, E. H. (1928). A Manual of Eastern Roman law. The Procheiros nomos. Published by the Emperor Basil I at Constantinople between 867 and 879. Cambridge: Cambridge University Press.

Zepos, I. & Zepos, P. (1962). Prochiron. In: Jus Graecoromanum. Vol. 2. Leges imperatorum Isaurorum et Macedonum. Ed. altera. Scientia Aalen (reprint Athen, 1931), pp. 114 – 228.

REFERENCES

Asenova, P. (1983). Predlog. V: Gramatika na savremenniya balgarski knizhoven ezik. T.2. Morfologiya. Sofia: Izdatelstvo na BAN, s. 405 – 445.

Dzhelyova A. (2019). Starobalgarski ezik. Morfologiya. Plovdiv: Paisiy Hilendarski.

Dogramadzhieva, E. (1984). Obstoyatelstveni izrecheniya v knizhovniya starobalgarski ezik. Sofia: Izdatelstvo na BAN.

Ivanova, E. Y. & Gradinarova, A. A. (2015). Sintakticheskaia sistema bolgarskogo iazyka na fone russkogo. Moskva: Iazyki slavianskoi kul’tury. Studia Philologica.

Ilchev, P. (1991). Predlozi. In: Gramatika na starobalgarskiya ezik. Fonetika. Morfologiya, Sintaksis. Sofia: Izdatelstvo na BAN, s. 350 – 356.

Freshfield, E. H. (1928). A Manual of Eastern Roman law. The Procheiros nomos. Published by the Emperor Basil I at Constantinople between 867 and 879. Cambridge: Cambridge University Press.

Konstantinova, V. (1982). Predlozite v balgarskata gramatichna literatura. Sofia: Izdatelstvo na BAN.

Kemalova, A. (2017). Diahronnata lingvistika i predisvikatelstvata na dnechnata obrazovatelna situatsiya. Plovdiv: Paisiy Hilendarski.

LR (1990). Latinski rechnik. Sast. Voynov, M. & Milev, Al. Sofia: Nauka i izkustvo.

Maksimovich, K. A. (2006). Drevnerusskaia Efremovskaia kormchaia XII v.: lokalizatsia perevoda v sviazi s istoriei teksta. In: Lingvisticheskoe istochnikovedenie. 2004 – 2005. Moskva, s. 102 – 113.

Maksimovich, K. A. (2010). Vizantiyskaia sintagma 14 titulov bez tolkovanii v drevnebolgarskom prevode. Slaviano-grecheskii, grechsko-slavyanskii i obratnyi (slavianskii) slovoukazateli. Т. І – ІІ. Frankfurt am Main: Löwenklau-Gesellschaft.

Merilo pravеdnoe (1961). Merilo pravеdnoe po rukopisi 14 veka. Pod red. M. N. Tihomirova. Moskva: Izdatel’stvo Akademii nauk.

Miklosich, Fr. (1977). Lexicon Palaeoslovenico-Graeco-Latinum. Emendatum auctum. Reprint. Wien 1862 – 1865. Neudruck der Ausgabe. Wien: Scientia Verlag Aalen.

Nikolova, M. (2015). Primeri i nachini za klasifikatsiya na ezikoviya fenomen enantosemiya v angliyski i balgarski. In: Nauchni trudove na PU “Paisiy Hilendarski”. T. 53. Kn. 1. Plovdiv: Paisiy Hilendarski, s. 683 – 690.

Petrović, M. (1991). Zakonopravilo ili Nomokanon svetoga Save. Ilovički prepis 1262 g. Fototipija. Gornji Milanovac: Dečje.

Slavova, T. (2017). Starobalgarski ezik. Sofia: Sv. Kliment Ohridski.

StbR (1999, 2009). Starobalgarski rechnik. T.1. А – Н. Sofia: Valentin Trayanov; Т.2. О – У. Sofia: Valentin Trayanov.

Zepos, I. & Zepos, P. (1962). Prochiron. In: Jus Graecoromanum. Vol. 2. Leges imperatorum Isaurorum et Macedonum. Ed. altera. Scientia Aalen (reprint Athen, 1931), pp. 114 – 228.

Electronic sources

BER: Bulgarian etymologic dictionary. Digital version. <https://ibl.bas.bg/ ber/>

Cyrillomethodiana: Online platform of Cyrillo-Methodian Studies of the University of Sofia <https://cyrillomethodiana.uni-sofia.bg/>

e-Medievalia: e-learning in Medieval Studies, Faculty of Slavic Philology of the University of Sofia <https://e-medievalia.uni-sofia.bg/>