Резюме. Настоящата статия представя една историческа гледна точка върху преподаването на чужди езици и навлизането на чуждоезиковото обучение в България през Възраждането. Анализира мненията и възгледите на български издатели, книжовници и учители по темата, публикувани в предговори на книги между 30-те и 70-те години на ХІХ в.
Въпросът за нуждата от изучаване на чужди езици през Възраждането е свързан не само с идеята за междукултурната комуникация в рамките на многоезичната Османска империя и в по-широкия европейски хоризонт, но и с развитието на българската филологическа мисъл. В този контекст, интелектуализацията и интернационализацията, като две от основните цели при изграждането на българския книжовен език, се осъзнават като важно условие в процеса на култивирането, стандартизацията и изграждането на високия престиж на книжовния език.

Ключови думи: чуждоезиково обучение; Българско възраждане; история на българските езиковедски изследвания; България през XIX век

Всеизвестен е фактът, че на битово ниво възрожденският човек е многоезичен (in: Nikolova, 2004; Videnov, 2005 etc.). Поставен в балканския контекст на една мултикултурна империя без географски граници между отделните езици и народи, той участва в една сложна и специфична комуникативна ситуация, в която се включват и гръцкият, и турският език. С напредването на ХІХ век и задълбочаването на модернизационните процеси, с постепенното отваряне на хоризонтите, които бавно довеждат до промяна на перспективите и стремеж към следване на европейския пример, назрява моментът за теоретизиране или най-малкото за обосноваване на необходимостта и практическата полза от изучаването на чужди езици и от въвеждането им в българската образователна система.

Във възрожденските предисловия дискусиите около този проблем започват още в началните десетилетия на ХІХ век със спора около мястото на гръцкия език в българското образование и въпросите, свързани с чистотата на езика и отстраняването на гледаните вече като непрестижни турски и разговорни гръцки думи.

За гръцките възпитаници като Неофит Рилски, К. Фотинов и Р. Попович или за основателя на първото елино-българско училище Ем. Васкидович просвещението на българите задължително е свързано с елинската култура и гръцкия език. За тях именно гръцкият език е проводник на настъпващото ново и посредник за навлизането в тъй желания образован свят. Както казва Попович в предговора на своята „Христоития“:

„Греческио треба (...) да дои и пои сегишните и последните млади отрасли с пресладкото си млеко, както е поило преди толкова векове и нейните си странни толкова езикци и племена, и да бъде един изряден учител и наставник, както е учил и наставлявал донине и всегда всичките просветени народи (Lekov, 1992: 76).

Преобразуванията, настъпили в обществения и икономическия живот след Кримската война (1853 – 1856), откриването на множество светски училища и увеличаването на броя на образованите хора променят предпочитанията на българската общественост по отношение на изучаваните чужди езици. Гръцкият език е изгубил своята тежест и българските любослови с възторг установяват факта, че в „тая епоха гръцкият язик намери за пръв съперник българския язик и тъй хвана да изгубва важността си и да ся сабаря сам от себе си“ (Veliev, 1860: 3). През втората половина на ХІХ в. погледът на българина е излязъл извън пределите на Балканите, а новата културно-езикова ситуация променя приоритетите. Ето защо изучаването на чужди езици се разглежда като най-краткия път към Европа. Тези процеси отбелязва А. Пастори в предговора на своята българо-италианска граматика (1862):

„Когато захващах нареждането на тая „Българско-италиянска граматика предвиждах слабостта си, но като видях изведнъж и ревността на блъгарский народ към просвещението си, мислях, че не ща сбъркам, ако му поклона (посветя – бел. моя, М. М.) една кратка книга, която да му показва един краток път, чрез който да дойде един странен език, праведно наречен „хубавата сестра“ на французкий язик, а това е италиянский язик“ (Lekov, 1992: 226).

Основният фактор при избора на чуждия език задължително се явява престижното положение, което той заема в останалите страни. Прагматизмът е предостъпил мястото си на авторитетността. П. Оджаков визира ситуацията в предговора на своето „Практическо наставление в френский язик“ от 1863 г. по следния начин:

„Френский язик е сега начело в Европа и почти в целий свет. Нашити младежи, къту от сами себе си познаха, че е нужно изучаването на тойзи общодипломатически язик, та затова са впуснаха по възможността си да му станат притежатели“ (Lekov, 1992: 241).

През същата година Ив. Чорапчиев и В. Марков изразяват аналогично схващане по отношение на френския език в своя самоучител „Скороучящий французин или Сигурен и лесен учител, чрез когото един чловек да може за малко време да са научи да говори, да пише и да чете французски“ (1863):

„Французкий язик, който днес е повече приял общо влияние в цяла Европа и ся почита като един най-политически език, същото почти влияние полегка-легка почна да ся ражда и по нашити страни. Затова като познаваме нуждата, която имат нашите младежи от леснотията в изучаването му, помисляхме, че колко-годе щем ги улесним с тоя наш твърде малък трудец“ (Lekov, 1992: 242).

От една страна, подобни възгледи и оценки свидетелстват за високите цели, които се поставят пред българското образование, за да бъде то адекватно както на собствената социокултурна действителност, така и на изискванията за съотносимост с европейските тенденции. От друга страна, те документират процесите в развоя на книжовния език и неговото функционално разслоение. В случая френският език, освен като „най-политически“ и „общодипломатически език“, е осъзнаван като необходим инструмент в междукултурната комуникация на надежедневно ниво, като носител на новия европейски дух – онзи интелектуален и културен компонент на образования европейски гражданин, с когото българинът се сравнява и се стреми да се асоциира (Vesselinov, 2003: 64). Този факт никак не е случаен, тъй като, както споменава Д. Веселинов, от всепризнат дипломатически език френският език се превръща в lingua franka в европейското езиково пространство, който открива пътя към познанието и постиженията на ХIХ в. (Vesselinov, 2003: 64).

През третата четвърт на ХІХ в., когато борбата за независима българска църква е в своята финална фаза, а националното самосъзнание търси пътища за полити ческо освобождение и създаване на независима българска държава, въпросът с присъст вието на османотурския език в българската езиково-културна ситуация придобива нови измерения. Неслучайно през 60-те и 70-те години на ХIХ в. са издадени редица пома гала и учебници по османски и турски език, както и един турско-български речник. В разбиранията на част от обществениците и книжовниците от този период владеенето на официалния език е предимство, благодарение на което българите могат да общуват с държавата, да представят своите проблеми и прошения, а от друга страна, открива възможност да участват във вътрешния живот на империята. Тази прагматична гледна точка към въпроса предоставя Нестор Марков в предисловието на своята „Граматика за турский язик“ (1871):

„ако наший народ има нужди за развивание в учебно отношение, то едната от тях е нуждата за изучванието на така наречений Османский язик. Ако сми, така да ся кажи, призвани от времято и правителството на повисок степен за граждански живот, то голяма нужда е да ся запознаим много по добре с тоя правителствен язик, на когото доброто изучвание изискат нашите лични и граждански интереси. Правилното изучвание на тоя официялен язик още в училищата, ще ни повика да разгядами и разумееми законите дръжавни, споряд които трябва да ся съобразявами“ (Markov, 1871: 2).

Няколко години по-късно същият Н. Марков в предговора на второто издание на граматиката си, говорейки за ползата от изучаването, турския език, поставя своите сънародници на „равни нога“ с останалите народи в империята и извежда формулата: „Ние, Българите, съотечественици с Турците, влад етелний народ в Османската държява, поставени на ряда за граждански живот (обществен живот – бел. моя, М. М.) меж ду другите народи в Турция“ (Markov, 1874: ІІІ). Изказвания като това, освен че сви детел стват за нарасналото национално самочувствие и за завършване на проце сите на конструиране на българската нация в последното десетилетие преди Осво божде нието, отразяват неизбежността на историческия момент, в който времето за поемане на поли тическа отговорност за държавно управление постепенно назрява.

В предисловията, наред с въпроса за нуждата от изучаването на чужди езици като средство за цивилизоване на българина и повдигане на неговия социален и интелектуален статус, намира място и въпросът за методиката и технологията на изучаване и преподаване на чужд език – за начините, по които той се вписва не само в българската образователна система, но и в българската езикова реалност от 20-те – 70-те години на ХІХ в., в контекста и в съотношението с обучението на роден и по роден език. Една от водещите идеи в този процес, настанила се в общественото пространство още от първата половина на ХІХ век, е свързана с разбирането, че изучаването на чуждия език трябва да следва изучаването на родния. През 1837 Р. Попович взема отношение по проблема, като констатира:

„Обаче нинешни някои си ревнители думат, че първо треба един юноша да са научи отеческият и поместният свой язик, па после да са учи други язици“ (Lekov, 1992: 74).

Подобно е становището и на Ив. Богоров:

„Още са помъчихме и я гудихме на един такъв начин, какъвто да бъде слицена с редът чюждостранни словници, че като научи нея первом едно дете, сетне да му е лесно изучваньето на други чюжди язици“ (Bogorov, 1848: 1).

Представата, че владеенето на граматиката на родния език е задължителна предпоставка за успешното изучаване на чужд език, се налага във филологическите и педагогическите разбирания до средата на века (Valchev, 2008: 129). Това разбиране е напълно в унисон с търсенията на едно време, в което на бял свят се появяват първите граматики – по същността си не само учебни помагала, но и описания на един език, на който тепърва му предстои да бъде окончателно кодифициран и стандартизиран. В тази си функция те се явяват като инструменти за защита и утвърждаване на родния език, като документи за порасналия му престиж и за осъзнатото му значение като средство за национално сплотяване и идентификация. За българските строители и ревнители на новия книжовен език неговото устройство и „облагородяването“ му се превръщат в първостепенна грижа, т. е. в ценностната скала изграждащият се национален език заема водещо положение в сравнение с чуждия.

През третата четвърт на ХІХ в. се утвърждава мнението за утилитарната стойност от познаването и владеенето на чужди езици. Ето защо в предисловията на учебниците и речниците по чужд език все по-често се обръща внимание на самата технология на преподаването и съответно усвояването му. Върху този проблем разсъждава И. Найденов например. В предговора на издадения в Цариград „Францушко-български разговорник“ (1858) той описва изучаването на чуждия език като поредица от постепенни стъпки, вследствие на които се надгражда знание:

„Затуй, както малките деца учат от майките си най-напред по-нуждните и по-простите думи, тъй и ний кога ще учиме чужди язик трябва първо да научиме по-нуждните на тоя язик като прочит, писмо, произношение и др. И то е ясно, че тай като зафаниме, стапваме по-основателно и можеме да достигниме истинното си намерение, щото за малко време да имаме готово по-нуждното за говоряне и писане вещество“ (Lekov, 1992: 186).

В съответствие с основните принципи и идеи, заложени в учебните програми, в които трайно се настанява обучението по чужд език, както и с образователните нужди „според сегашната потреба на нашите училища“ (Popov, 1870: III), през следващите две десетилетия се публикуват десетки пособия за изучаването на различни балкански и европейски езици – буквари, граматики, речници, разговорници, самоучители. Властващото мнение е, че чуждите езици (особено френският) благоприятстват за формирането на собствения ни книжовен език, защото познанието на чуждия език е средство за разширяване на общата филологическа и културна компетентност на българина (Guetova, 2005: 59). Този е доводът, който излага Стефан Попов в началните страници на своето помагало по френски език (1870):

„Позната е вече ползата от изучаванието на Францускийт язик и в нашите училища. Освен другите ползи, които ний придобивами чрез познанието на този дипломатический и толкози разпространен язик, служи ни още за по лесно и по скорошно развитие на нашата книжевност“ (Popov, 1870: III).

Същия аргумент изтъква и В. Берон в предисловието на „Първа българсконемска граматика“ (1868). За него изучаването на чуждия език е не само запознаване с граматическите му правила, но и с чуждата култура, с „особено-свойственний дух“, който ще развие и обогати българина в нравствено отношение и ще спомогне в „обогатяваньето на народната ни Писменност в разновидни отношения“ (Beron, 1868: XII).

Поглеждайки чуждия език от тази нова перспектива, според която преимуществата от владеенето му вече нямат нужда от доказване, книжовниците и преводачите от периода намират за основателно в своите предговори да наблегнат на конкретните практически и методически насоки и препоръки и към преподавателите по чужд език, и към учениците. През 60-те и 70-те години на ХIХ в. авторите на български чуждоезикови буквари извеждат на преден план обучението по произношение, в което успешно вплитат овладяването на техниките за четене и за правопис (Vesselinov, 2003: 474). Това е тактиката, на която се облягат разсъжденията на Анастасия Узунова в предговора на издадения от книжарницата на Хр. Г. Данов „Буквар за француский язик“ (1875). Тя подробно разяснява методиката на преподаване, съобразена с целите, задачите и ученическата аудитория на конкретния учебник:

„От първий още урок, ученикът трябва да напише буквите на дъската и да ги прочете с висок глас пред учителя, който строго внимава на произношението им. Учительт не трябва никога да дозволява на ученика да пропуска урок без да го напише на дъската, да го прочете с висок глас и в същето время да повтаря и правилата на преминалите уроци. Ученика, освен когато пише и чете уроци, пред учителя, трябва още и когато преговаря сам, да го преговаря с висок глас за да ся упражнява и улеснява язикът му. .... Едно от главните условия в изучаванието чуждите язици е да ся чете с висок глас. Да слушят ушите какво казват устата“ (Uzunova, 1875: IV).

Същия подход следват и други книжовници като Васил Манчев (Manchev, 1868) и Нестор Марков (Markov, 1875), за които правилното преподаване според специално представените от тях наставления ще доведе до най-добри резултати при овладяването на чуждия език. Освен останалите ползи от това знание в последните предосвобожденски години се обръща внимание на факта, че изучаването на чужд език не само отваря вратите към културното общуване с Европа, но и спомага за социалното добруване на българите. Тази констатация се отнася най-вече за османския (както вече беше споменато) и за френския език, който се превръща в един от езиците на документацията, на социалните и правните взаимоотношения и в този смисъл на институционалното общуване в самата османска държава (Guetova, 2005: 59). Това становище споделя Н. Марков например в предговора на своята „Лексикологическа граматика за изучавание на французский язик и стил“ (1875):

„От Европейските язици, щото са въведени в нашите училища всякой знае, че француский язик държи първо място едно по богатството си друго по леснотата си. Тия, които ся трудят да учят тоя язик, целта е или да се ползуват в научно отношение от богатата француска книжнина, или пък като добият и практическото да могат да влизат и занимават различни служби в отечеството ни“ (Markov, 1875: ІІІ).

Като участници в процеса на интернационализация и интелектуализация на книжовния език, филолозите от това поколение осъзнават потенциала на чуждия език за разширяване на изразните възможности на езика и неговото стилистично разслояване, за обработването и обогатяването му с нови средства чрез въвеждането и заемането на научна терминология и нова лексика, отговарящи на съвременните реалии. По този повод, представяйки ползите от владеенето на френски език в предговора на своя „Словар Француско-Българско-Турский за най-употребяваните думи“ (1868), съставителите му Стефан Илиев и Димо Хранов казват:

„Особенно го препоръчвами на учениците, що учят Француския язик, който занимава пълно място по разработванието на науките и искуствата“ (Iliev & Hranov, 1868: 1).

Българските двуезични и многоезични речници през Възраждането функционират не само като средство, подпомагащо изучаването на чужд език и разбирането на чуждоезичен текст. Удовлетворявайки тази потребност, те подпомагат изграждането на лексиката на книжовния език чрез превода на речниковото богатство на други езици, а също така стимулират процеса на нормативното ѝ устройство (Kyuvlieva, 1997: 184).

В заключение, изучаването на чужди езици през Възраждането и въвеждането им в българската образователна система, като проблем, засягащ възрожденската концепция за утилитарността на знанието в контекста на съотношението ‘свое – чуждо’, е тясно свързано и с развитието на българската филологическа мисъл. Чуждият език е осъзнаван не само като инструмент в междукултурната комуникация в рамките на многоезичната Османска империя, но и в по-широкия европейски хоризонт. В този контекст, интелектуализацията и интернационализацията, като две от основните цели при изграждането на българския книжовен език, се възприемат като важни стъпки в процеса на култивирането, стандартизацията и изграждането на високия престиж на книжовния език.

БЕЛЕЖКИ

1. Цитатите от възрожденските текстове се предават с осъвременен правопис, но със запазени граматични и пунктуационни особености.

2. Наред с оригиналните източници статията се опира и върху обнародваните през 1992 г. от Д. Леков възрожденски предисловия в сборника „Родолюбивий и благоразумний народе болгарский“. Вж. Lekov, 1992.

ПЪРВИЧНИ ИЗТОЧНИЦИ

Богоров, Ив. (1848). Първичка българска словница. Написа И. Андреов. Изважданье второ. Истанбул: В тискарницата на Таддея Дивичиан.

Илиев, С., Хранов, Д. Словар Француско-Българско-Турский за най-употребяваните думи. Русчюк: В печятницата на Дунавската област.

Манчев, В. (1868). Методическии буквар за французский язик. Вена: У книгопечатницата на Л. Сомерова.

Марков, Н. (1871). Грамматика за турский язик. Чяст I. Издание първо. Русчюк: Печатницата на Дунавската област.

Марков, Н. (1874). Грамматика за турский язик. Цариград: В печатницата на Д. Арамиана.

Марков, Н. (1875). Лексикологическа граматика за изучавание на французский язик и стил. Пловдив: Книжарницата на Хр. Г. Данов.

Попов, С. (1870). Упражнения за граматическите правила на францускийт язик. Русчюк: Книгопечятницата на Дунавската област.

Велиев, Ф. (1860). Грамматика гръкобългарска. Цариград: Книгопечатницата на А. Минасоглу

Узунова, А. (1875). Буквар за француский язик. Издава книжарницата на Х. Г. Данов в Пловдив, Русчук, Велес. Виена: Печатница на Българското отделение Янко С. Ковачев и сие.

ЛИТЕРАТУРА

Гетова, Е. (2005). Журналистически езици на Възраждането (българо – френски контексти). Велико Търново: Фабер.

Кювлиева, В. (1997). Българското речниково дело през Възраждането. София: Марин Дринов.

Леков, Д. (1992) Родолюбивий и благоразумний народе болгарский. Възрожденски преговори. Книга първа 1806 – 1865. София: Св. Кл. Охридски.

Николова, Н. (2004). Билингвизмът в българските земи през ХV – ХІХ век. Шумен: Константин Преславски.

Вълчев, В. (2008) Възрожденските граматики на българския език. София: Св. Климент Охридски.

Веселинов, Д. (2003). История на обучението по френски език през Възраждането. София: Св. Климент Охридски.

Виденов, М. (2005). Диглосията (С оглед на българската езикова ситуация). София: Марин Дринов.

PRIMARY SOURCES

Bogorov, Iv. (1848). Parvichka bulgarska slovnica. Napisa I. Andreov. Izvazhdenie vtoro. Istanbul: V tiskarnicata na Taddeya.

Iliev, S., Hranov, D. (1869). Slovar Francusko-Bulgarsko-Turskiy za nayupotrebyavanite dumi. Ruschyuk: Pechatnicata na Dunavska oblast.

Manchev, V. (1868). Metodicheski bukvar za francuzkiy yazik. Vena: U knigopechatnicata na L. Somerova.

Markov, N. (1871). Grammatka na turskiy yazik. Chyast I. Izdanie parvo. Ruschyuk: Pechatnicata na Dunavska oblast.

Markov, N. (1874). Grammatika za turskiy yazik. Carigrad: V pichatnicata na D Aramiana

Markov, N. (1875). Leksikograficheska gramatika za izuchavanie na francuzkiy yazik i stil. Plovdiv: Knizharnicata na Hr. G. Danov.

Popov, S. (1870). Uprazhneniya za gramaticheskite pravila na francuckiyt yazik. Ruschyuk: Knigopechatnicata na Dunavska oblast.

Veliev, F. (1860). Grammatika grakobulgarska. Carigrad: Knigopechatnicata na A. Minasoglu

Uzunova, A. (1875). Bukvar za francuskiy yazik. Izdava Knizharnicata na Hr. G. Danov v Plovdiv, Ruschuk, Veles. Viena: Pechatnicata na Bulgarkoto otdelenie na Yanko S. Kovachev.

REFERENCES

Guetova, E. (2005). Zhurnalisticheskite ezici na Vаzrazhdaneto (bulgaro-frenski konteksti). Veliko Tarnovo: Faber

Kyuvlieva, V. (1997). Bulgarskoto rechnikovo delo prez Vazrazhdaneto. Sofia: Marin Drinov.

Lekov, D. (1992). Rodolyubiviy I blagorazumniy narode bolgarskiy. Bazrozhdenski predgovori. Kniga parva 1806 – 1865. Sofia: Sv. Kliment Ohridski.

Nikolova, N. (2004). Bilingvizmat v bulgarskite zemi prez XV – XIX vek. Shumen: Konstantin Preslavki.

Valchev, V. (2008). Vazrozhdenskite gramatiki na bulgarskiya ezik. Sofia: Sv. Kliment Ohridski.

Vesselinov, D., 2003. Istoria na obuchenieto po frenski ezik prez Bazrazhdaneto. Sofia: Sv. Kliment Ohridski.

Videnov, M. (2005). Diglosiyata (S ogled na bulgarskata ezikova situaciya). Sofia: Marin Drinov.