Резюме. Самооценъчните методи и средства представляват ефективен способ за оценка на субективното преживяване в клиент-центрираната практика. Все още обаче в научните среди съществува недоверие по отношение способността на детето адекватно да оценява своите качества и изпълнение, въпреки наличието на убедителни научни данни, че децата са способни от ранна възраст да предоставят информация за себе си, която е уникална по характер, отличава се с известна валидност и висока стабилност във времето. Направена е съпоставка между същността и особеностите на самооценката в психологопедагогически и ерготерапевтичен аспект. Представени са някои инструменти за самооценка, добили широка популярност в практиката. Инструментите за самооценка не отстъпват по надеждност на специалните психологически тестове и могат да се използват като източник на информация за детето.

Ключови думи: selfassessment, occupational therapy, self report tools

Самооценката е сложен процес на самопознание и самоосъзнаване, чийто резултат е създаване на представата за отделния субект. Тя отразява отношението на личността към себе си и оценката, която самата личност дава на своите качества и действия. Правилно изградената самооценка определя самоуважението, удовлетвореността и увереността на детето от себе си, представлява предпоставка за правилна ориентация в обществените взаимоотношения и регулатор на поведението.

Формирането на правилна самооценка и нейното влияние върху социалното функциониране на детето представлява интерес и обект на изследвания от психолози, педагози и други специалисти, работещи в различни сфери с отношение към детското здраве и благополучие. В последните години в България към интердисциплинарния екип в тази сфера се присъединяват и ерготерапевтите, чийто принос към подобряване на качеството на живот на хората с увреждания е безспорно доказан в света. Със своя холистичен поглед ерготерапевтът допълва позициите на останалите специалисти, поставяйки фокус върху дейностите. Тъй като всяка една дейност включва съвкупност от физически и психически способности, както и условия в средата, ерготерапевтът в известен смисъл се явява обединяващото звено между всички професионалисти.

Същност и особености на самооценката в детска възраст

Според дефиницията в Речника по психология (Десев, 2006) самооценката представлява необходим и съществен компонент на самосъзнанието, който включва „знание на човека за самия себе си, умение за оценка на собствени сили и способности, мотиви и цели на поведение, нравствени качества и постъпки, отношения към хората и към себе си и възможност за самокритичност, зависимо от човешкия опит субективно основание на всички претенции, които личността предявява към себе си и мястото си в обществената система. Самооценката има действена същност, тъй като субектът „претегля“ собствените си сили спрямо изискванията на околната среда и съобразно с това самостоятелно си поставя цели и задачи. По този начин самооценката се явява регулатор на поведението на човека в социалната система, чрез който той се самоорганизира и самоуправлява.

Самооценката може да бъде класифицирана на базата на следните критерии:

– обективност – съответствие между ценността, която личността приписва на своите характеристики, и тяхното действително състояние или стойност (адекватност, реалност);

– пространствена локализация (висока, ниска) – локализация на единия от двата полюса на определена оценъчна скала;

– устойчивост – качествена определеност във времеви граници.

Комбинацията от тези характеристики определя различни видове самооценка – адекватна висока устойчива; адекватна висока неустойчива; адекватна ниска устойчива, адекватна ниска неустойчива; неадекватна повишена устойчива, неадекватна повишена неустойчива, неадекватна понижена устойчива; неадекватна понижена неустойчива.

Ст. Чернев (2000) свежда многообразието от тези комбинации до две основни форми – адекватна и неадекватна.

Адекватната самооценка се изразява в съответствие между амбициите на личността и възможностите за тяхното постигане. Неадекватната самооценка може да бъде занижена и завишена. Неадекватно ниската самооценка води до поставяне на цели под възможностите. Високата самооценка е свързана с осъзнаване на собствената ценност и достойнство. Неадекватно високата оценка обаче е свързана с нарушения в психичното равновесие и поведение и се изразява в надценяване на собствените способности и поставяне на цели, които личността не може да осъществи.

Както ниската, така и нереално високата самооценка оказват отрицателно влияние върху личността. Ниското равнище на самооценката потиска човека, прави го плах и неуверен, докато много високото равнище го прави невъзприемчив към новото и критиката (Десев, 2006).

Самооценката се явява предпоставка за развитието на редица качества, както и за поведението на личността. Тя оказва влияние върху чувството за сигурност, увереност, дружелюбие, готовност за взаимопомощ и е определящ фактор за взаимоотношенията с околните (Чернев, 2005; Минчева, 2000).

Самооценката се влияе от важността на оценяваното качество или дейност за личността (Кон, 1980), а постиженията придобиват влияние само ако са свързани със значими за детето области (Стаматов, 1998). С други думи, претенциите на човека са свързани само с такива дейности, които имат субективно значение за него и за които по неговата самооценка той притежава необходимите данни. Нивото на претенции представлява детерминанта на дейностите и поведението на личността.

Детската възраст е периодът на формиране на самооценката. Той се осъществява под влиянието на комплекс от условия, които могат да бъдат обобщени в два основни фактора – общуването с окръжаващите и собствената дейност на субекта.

Разглеждайки формирането на самооценката при детето, много автори подчертават ролята на дейността в нейното изграждане. В детска възраст самооценката възниква от конкретните форми на дейността на детето, чиито продукти се оценяват от възрастните (Александрова, 1987).

От казаното дотук могат да се направят следните обобщения за самооценката в психолого-педагогически аспект:

– самооценката на детето отразява знанието и оценката на собствените сили и способности;

– важни фактори за формиране на самооценката са социалното общуване и дейностите, в които детето участва;

– въз основа на самооценката детето си изгражда ниво на претенции и си поставя лично значими цели, свързани с важни за него области;

– адекватната самооценка е предпоставка за добро психично здраве, изграждане на ценни личностни качества, правилна ориентация в обществените взаимоотношения и успешно социално функциониране.

Ерготерапевтични подходи за изследване на самооценката

Същност и роля на ерготерапията

Ерготерапията е добре позната в света професия, доказала своята ефективност в сферата на социалните и здравните услуги за деца и възрастни с увреждания и в неравностойно положение. Официалното становище на Световната федерация на ерготерапевтите (World Federation of Occupational Therapists, WFOT) дефинира ерготерапията като „клиент-центрирана здравна професия, насочена към промоция на здравето и благополучието чрез участие в дейности“ (WFOT, 2010). Уникалният принос на ерготерапевта се изразява в съдействие на клиента за участие в дейности, които той иска или трябва да извършва по начин, който укрепва неговото здраве и благополучие (AOTA, 2008).

Основната цел на ерготерапията е осигуряване на възможност за пълноценно участие в дейности от ежедневието, които спадат в кръга на ценностите, интересите или отговорностите на индивида. Водещият принцип в ерготерапевтичната практика се корени в убеждението, че дори и в случаи на напълно изчерпани възможности за физическо и психическо възстановяване на индивида може да се подобри качеството на неговия живот и благополучие.

Роля на самооценката в ерготерапията

Отличителната особеност на ерготерапевтичния подход към самооценката е фокусът върху дейностите, т.е. отчитане влиянието на дейностите върху формирането на самооценката и обратно – влияние на самооценката върху изпълнението на дейностите.

В съответствие с клиент-центрирания подход, който има водеща роля в ерготерапевтичната практика, ерготерапевтът проявява уважение към клиента и го включва във вземането на решения, зачитайки неговите знания и опит. Принципите на клиент-центрирания подход намират приложение при осигуряването на възможност за дейности (enabling occupation) . Този процес се отличава от традиционния лечебен процес по това, че интервенцията се провежда не за, а с клиента и осигурява неговото активно участие (Townsend et al, 2002: 49 – 50).

В ерготерапията самооценката представлява не толкова научен интерес, а притежава приложна стойност. Клиентът се счита за най-добър експерт по отношение на способностите, житейските ценности и обстоятелства, а самооценяването е способ да се чуе неговият глас и да го превърне в активен участник в процеса на изследване, планиране и провеждане на интервенцията.

Присъствието на самооценката не е така явно, а по-скоро вплетено в концептуалните модели. В най-голяма степен тя присъства в Модела на човешките дейности – широко използван и предпочитан теоретичен модел. Основните компоненти на модела описват аспектите на личността – желания, хабитуация и изпълнителски капацитет, определящи ангажирането в дейности в неразделно единство с условията на средата. Според този модел човек има желание да върши неща, с които се справя добре (чувство за ефективност) , които са важни за него (ценности) и му носят удоволствие, т.е. спадат към кръга на неговите интереси. Желанието (volition) се разглежда като съвкупност от чувства и мисли за собствената личност като действащо лице в собствения живот, които възникват в цикъла от предчувствие, избор, преживяване и интерпретация на това, което правим. Този процес на реализиране на желанията се означава като волеизява (volitional process).

Участието в дейности води до формиране на дейностна идентичност – съвкупното усещане за това, което сме и искаме да бъдем, изградено в процеса на дейностно участие. Тя отразява както натрупания житейски опит, така и желанията и възможностите за бъдещето. Създаването на дейностна идентичност започва със самооценка на способностите и интересите и по-степенно обхваща поемането на отговорност и познание за това, което искаме да постигнем (Kielhofner, 2008).

Отличителните особености на самооценката в светлината на ерготерапията могат да бъдат обобщени както следва:

– фокус върху дейностите и тяхното изпълнение;

– израз на чувството за ефективност като компонент на желанието;

– основа за изграждане на дейностна идентичност;

– способ за приложение на клиент-центрирания подход;

– предпоставка за активно ангажиране в терапевтичния процес.

Инструменти за самооценка на детето

Психолого-педагогически самооценъчни средства

Самооценъчните методи не отстъпват по надеждност на специалните психологически тестове и могат да се използват като източник на информация за детето. Все още обаче в научните среди съществува недоверие по отношение способността на детето адекватно да оценява своите качества и изпълнение.

От друга страна, според Конвенцията на ООН за правата на детето, всяко дете има законовото право да изрази своята гледна точка и да бъде чуто. Научните изследвания показват нарастваща чувствителност към гласа на детето и уважение към неговите усещания и разбирания.

В психолого-педагогическата литература може да бъде намерен богат набор от инструменти за самооценка в детско-юношеска възраст. Някои от тях са представени в табл. 1. По-голямата част от тези инструменти са насочени към различни аспекти на личността и социалните взаимоотношения, а само някои от тях са свързани с роли и дейности (Кой съм аз?, Методика за самооценка на компетентност).

Ерготерапевтични самооценъчни интрументи

Инструментите за самооценка в детска възраст придобиват все по-голяма популярност и значимост в ерготерапевтичната работа в унисон със съвременните подходи, които разглеждат детето като социален актьор със собствена представа за компетентността в изпълнението на ежедневните дейности. Това се отнася в най-голяма степен за децата с увреждания, всяко от които има уникално преживяване, поради което заслужава уважение като потребител на услугите, както и активно включване в процеса на изследване и планиране на интервенцията (Keller et al, 2005; Kramer, 2008).

Научната литература предлага убедителни доказателства за способността на децата от ранна възраст да предоставят информация за себе си, която е уникална по характер, отличава се с известна степен на валидност и висока степен на стабилност във времето. Това се дължи на факта, че детето е ангажирано със своите преживявания през цялото време, докато оценката на родителите, учителите и другите респонденти е базирана на ограничени във времето наблюдения (Sturgess, Rodger, Ozanne, 2000).

Самооценъчните инструменти служат не само като източник на информация и възможност да се чуе гласът на детето, но също така като отправна точка за диалог и изграждане на взаимоотношения на доверие. В много случаи самото попълване на самооценката подпомага детето в изясняване на неговите мисли и чувства и улеснява участието му в процеса на планиране.

Освен че насърчават активното участие на детето в терапевтичния процес, самооценъчните методи стимулират развиването на важни личностни качества като вземане на решения, решаване на проблеми, самоусъвършенстване и самоопределяне (Keller & Kielhofner, 2005).

Съществена предпоставка за осигуряване на максимална надеждност и ефективност на самооценъчните средства за деца е техният дизайн. Той трябва да отговаря на съвкупност от характеристики, свързани с използваните езикови и други изразни средства при формулирането на въпросите и отговорите, възрастовия диапазон, за който са предназначени, начина на провеждане, скалата за оценка. За гарантиране на успеха на самооценъчното средство то трябва да бъде внимателно подбрано за конкретното дете и ситуация, а администрирането да бъде старателно подготвено (Sturgess, Rodger, Ozanne, 2000).

Въпреки съществуващите съмнения в достоверността на детската самооценка литературата предоставя богат избор от самооценъчни средства, част от които са представени в табл. 2.

Заключение

Прецизната оценка е важна предпоставка за правилното разбиране на клиента и неговите потребности, както и за планиране на целите и стратегиите за интервенция. Първата стъпка към промяна в професионалния подход към децата с увреждания е възможността те сами да посочват уменията и степента на притежание, необходими за участие в дейностите, които са важни за тях.

Самооценъчните методи и средства представляват ефективен инструмент за оценка на субективното преживяване в клиент-центрираната практика. Съществуват убедителни доказателства, че децата са способни от ранна възраст да предоставят информация за себе си, която е уникална по характер, отличава се с известна валидност и висока стабилност във времето.

Инструментите за самооценка намират все по-голямо приложение и значимост при работата с деца. Докато в психолого-педагогическата практика те се използват главно като диагностично средство с цел коригиращи действия, в ерготерапевтичната интервенция служат като отправна точка при поставянето на цели, свързани с подобряване на изпълнението на дейностите, получили ниска оценка от детето.

За разлика от инструментите за самооценка в психологията и педагогиката целевата група на ерготерапевтичните средства са деца със специфични заболявания и потребности. Насочването на интервенцията към приоритетите на детето повишава неговата мотивация и активно участие в терапевтичния процес.

REFERENCES / ЛИТЕРАТУРА

Александрова, Н. (2000). Методики за изследване на личността на детето. В: Минчев Б. (ред.) Ръководство за изследване на детето – I част. София: Веда Словена – ЖГ.

Александрова, Н. (1987). Особености на самосъзнанието в начална училищна възраст. Благоевград: ВПИ.

Десев, Л. (2006). Речник по психология. София: Булгарика.

Кон, И.С. (1980). Откриването на „Аз“. София: Наука и изкуство. 57 – 86.

Минчев Б. (ред.) (2000). Ръководство за изследване на детето, I част. София: Веда Словена – ЖГ.

Минчев Б. (ред.) (2004). Ръководство за изследване на детето, II част. София: Веда Словена – ЖГ.

Чернев, Ст. (2000). Самовъзпитание на личността. В: Димитров Л. (ред.) Теория на възпитанието. София: Аскони-издат.

American Occupational Therapy Association (2008). Occupational Therapy Practice Framework: Domain and Process (2nd ed.), American Journal of Occupational Therapy, 62(6) : 625 – 683.

Bouman, N.H., Koot, H.M., VanGils, A.P.J.M. &Verhulst, F.C. (1999).Development of a health-related quality of life instrument for children: The quality of life questionnaire for children, Psychology & Health, 14 (5) : 829 – 846.

Coster, W. (1998). Occupation-Centered Assessment of Children, American Journal of Occupational Therapy, 52(5) : 337 – 344.

Harter, S. and Pike, R. (1984). Pictorial Scale of Perceived Competence and Social Acceptance for Young Children. Child development, 55, 1969 – 82.

Henry, A.D. (2000). The Pediatric Interest Profiles: Surveys of play for children and adolescents. Unpublishedmanuscript, Model ofHumanOccupation Clearinghouse, Department of Occupational Therapy, University of Illinois at Chicago.

Keller, J., Kafkes, A., Basu, S., Federico, J. & Kielhofner, G. (2005). The Child Occupational Self Assessment (COSA) (version 2.1 ed.). Chicago: MOHO Clearinghouse, Department of Occupational Therapy, College of Applied Health Sciences, University of Illinois at Chicago.

Keller, J., Kafkes, A., & Kielhofner, G. (2005). Psychometric characteristics of the Child Occupational Self Assessment (COSA), Part 1: An Initial examination of psychometric properties. Scandinavian Journal of Occupational Therapy, 12, 118 – 127.

Keller, J. , & Kielhofner, G. (2005) . Psychometric characteristics of the Child Occupational Self Assessment (COSA), Part 2: Refining the psychometric properties. Scandinavian Journal of Occupational Therapy, 12, 147 – 158.

Kielhofner, G. (2007). Model of Human Occupation. Theory and Application, 4th ed., Lippincott, William &Wilkins.

King, G., Law, M., King, S., Hurley, P., Hanna, S., Kertoy, M., Rosenbaum, P., & Young, N. (2004). Children’s Assessment of Participation and Enjoyment (CAPE) and Preferences for Activities of Children (PAC). San Antonio, TX: Harcourt Assessment, Inc.

Kramer, JM, Kielhofner, G., Smith, EV Jr. (2010). Validity Evidence for the Child Occupational Self Assessment. American Journal of Occupational Therapy, 64: 621 – 632.

Kramer, J. (2008). A mixed methods approach to building validity evidence: The Child Occupational Self Assessment. [Unpublished doctoral dissertation] University of Illinois at Chicago.

Landgraf, J., Abetz, L., Ware, J. (1999). Child Health Questionnaire (CHQ) Child Health Questionnaire (CHQ): a user’s manual, Boston, MА.

Lawson, J.S., Marshall, W.I., McGrath, P. (1979). The social Self-Esteem. Educational and Psychological Measurement, 39, 803 – 809.

Starfield, B., Bergner, M., Ensminger, M., Riley, A.W., Green, B.F., Ryan, S. (1994). Child Health and Illness Profile-Adolescent Edition (CHIPAE). Baltimore, MD: The Johns Hopkins University.

Townsend, E.A., Polatajko, H.J. (2007). Enabling occupation II: advancing an occupational therapy vision for health, well-being & justice through occupation, Ottawa, CAOT publications ACE.

Trombly, C., Radomski, M. (2002). Occupational Therapy for Physical Dysfunction, Lippincott Williams &Wilkins.

Sturgess, J., Rodger, S., Ozanne, A. (2000). A review of the use of selfreport assessment with young children. British Journal of Occupational Therapy, 65 (3): 108 – 116.