Резюме. Уменията за себерефлексия се изграждат като част от общото психосоциално развитие и себеопределяне и процесът може да бъде целенасочено подкрепен. Умението за поддържане на оптимална себеоценка и себеусещане се формира в хода на търсене и откриване на себе си във връзка с възможностите и стремежа към себеутвърждаване. Представени са резултатите, получени от изследвани 364 ученици и студенти като представители на най-сензитивния период на изграждане на идентичността. Акцентът е основно върху взаимните връзки между себеутвърждаването и идентичността. Данните от емпиричното изследване върху феномените себеутвърждаване и идентичност са интерпретирани от гледна точка на личностната рефлексия. Те разкриват, че повишеният стремеж към себеутвърждаване – независимо дали чрез ориентация към другите и търсене на външна подкрепа, или реализиран чрез собствени успехи и автономно, води до по-успешно себеопределяне и стимулира изграждането на психосоциална идентичност. Изведените връзки имат приложимост в учебна среда и могат да бъдат полезни за всички, ангажирани в обучението и работата с ученици и студенти.

Ключови думи: идентичност; себеутвърждаване; себерефлексия

Теоретична постановка

Себеутвърждаването и изграждането на психосоциалната идентичност заемат централно място в юношеството и периода на възникващата зрялост. Те представляват начина на комуникация със себе си и средата в периода на нормативно и индивидуално съзряване. Но докато идентичността е изучена от много ракурси, то себеутвърждаването е проблемно поле, което още не е толкова ясно операционализирано и следва да привлича интереса на повече изследователи.

Според устойчивата традиция в съвременните изследвания идентичността се разглежда от перспективата на класическата теория на Е. Ериксън, операционализирана от Дж. Маршиа и Дж. Адамс в статуси на идентичност и траектории на развитие (Erikson 1963; Marcia 1966; Adams et al. 1989). Разглежда се идентичността от гледна точка на статусната парадигма, според която всяко лице може да бъде отнесено към един от четирите статуса на идентичност – изградена (направени избори след самостоятелно проучване на алтернативите), мораториум (отлагане на изборите и продължаване на изследването на възможните избори), дифузия (липса на избори и активност в търсенето на такива) и предрешена (отсъствие на собствено търсене и следване и поддържане на изборите на значими други).

Но в многобройните публикации в тази област не се повдига принципният въпрос: какво мотивира младите хора да се самопознават и да се стремят към постигането на идентичност тъкмо в юношеството? В отговор на този въпрос се издига и подлага на проверка следната изходна теоретична постановка: постигането на психосоциална идентичност като процес е мотивирано от стремежа на младите хора към себеутвърждаване, т. е. постигането на преживяване и съзнание за собствената значимост, ценност, както и стремеж да се получат потвърждения, че другите (значимите други, а в юношеството това са основно връстниците), признават тази значимост и ценност.

Проблемът за себеутвърждаването е още сравнително нов и недостатъчно проучен в съвременната психологическа наука и в нейния основен раздел – психологията на личността. Това е донякъде необяснимо, тъй като основополагащи идеи, насочващи изследователите на личността към стремежа на човека да се стреми към значимост, признание от другите и по-висока позиция сред тях, изказват още З. Фройд, Дж. Дюи и У. Джеймс. По-късно А. Адлер и Е. Маслоу, също без да използват термина „себеутвърждаване“, твърде ясно и определено описват този феномен и неговото значение в живота на индивида и в процеса на личностното му развитие, като го осмислят в контекста на своите влиятелни теории.

В оскъдната все още литература по тази проблематика се открояват две обособени тенденции в изследването и интерпретациите на този феномен, които са компактно обединени в отделни научни школи. В едната тенденция, която е представена от руските психолози, себеутвърждаването се интерпретира като същностна характеристика на човека, която се проявява в постоянен стремеж към постигане на значимост на собствената личност и признание на тази значимост от другите хора. Основоположник на тази традиция е Л. И. Божович, а най-активен съвременен автор – Н. Е. Харламенкова; тя е автор на цялостна концепция, в която представя себеутвърждаването като универсална личностна характеристика, както и пионер в емпиричното изследване на този феномен, като е създала и изследователски инструмент.

Другата традиция е създадена и поддържана от американските психолози и в нея себеутвърждаването (self-affirmation) се разглежда като особен модус и проява на психологическа защита (в специфичен американския вариант). Създател на традицията е Кл. Стийл, а най-активни съвременни автори са Д. Шърмън и Дж. Коен. Върху тази теоретична концепция редица американски психолози осъществяват емпирични изследвания, а емпиричните резултати се използват за интересни и полезни практически препоръки, приложими във възпитателната работа.

Като се основава върху теоретичните идеи в малобройните все още концепции за себеутвърждаването, както и върху ценните идеи в най-авторитетни теории за личността и мотивацията, единият от авторите на статията представя своя авторска концепция за този феномен и за степените на неговото проявление, откроени (проявяващи се) в широк онтогенетичен план, но ориентирани главно към юношеската възраст. Себеутвърждаването възниква в детството, а в различните възрасти закономерно се редуват неговите качествено различни проявления. При децата, а след това и при тийнейджърите, себеутвърждаването се постига чрез стремеж към приемането и одобрението на другите: при малките деца това са възрастните (и стремежът е да се постигне позицията на „доброто дете“), а при тейнейджърите – връстниците (и желаната позиция е на „добрия другар“).

В юношеска възраст се наблюдава постепенен преход към себеутвърждаване, което се основава върху стремежа да се постигат качествени постижения и успехи, които свидетелстват за нарасналите възможности на младия човек, за придобитата компетентност в различни дейности – учене, спорт, изкуство. Себеутвърждаването става по-автономно, вътрешно мотивирано (Deci, Ryan 1985). То следва да бъде типично за зрялата възраст, когато постигнатите качествени резултати и успехи се осмислят като реализация на собствения потенциал и компетентност.

Въз основа на тази онтогенетична логика може да се разграничат две основни степени (качествени нива) в развитието и проявлението на себеутвърждаването. По-ниско е равнището (степента) на себеутвърждаване, когато субектът го преследва и постига чрез активност, насочена към приемане, одобрение и признание от другите, чрез преследване на слава, престиж и по-зиция в референтната общност. По-високо е нивото (степента), когато себеутвърждаването се проявява в стремеж към високи и стойностни постижения (творения, качествени продукти, личностен растеж), които са ценни сами по себе си, независимо от оценката на другите (Vasilev 2016, p. 164 – 165).

Тези изходни положения са в основата на създадения инструмент – тест за себеутвърждаването, и върху него е основано настоящото емпирично изследване. Специален интерес представлява връзката между себеутвърждаването и идентичността.

Постановка на емпиричното изследване

Целта на представеното изследване е проследяване на връзките между психосоциалната идентичност и себеутвърждаването. Предпоставя се следната хипотеза: между стремежa към себеутвърждаване (преживявано като желание на субекта да се чувства значим, достоен, можещ и компетентен, приет, одобряван и признат) и постигането на психосоциална идентичност съществува значима и същностна връзка: очаква се, че по-високото равнище (степен) на себеутвърждаване статистически значимо корелира с по-високите статуси на психосоциална идентичност. Алтернативна хипотеза: между феномените себеутвърждаване и идентичност не се наблюдава същностна връзка и всеки от тях е самостоятелна, независима личностна характеристика на човека.

Ако се установи връзка между себеутвърждаването и идентичността, тя може да се предполага и като връзка на взаимно пораждане (или подкрепяне и стимулиране). Тъй като себеутвърждаването е по-ранен и първичен феномен в онтогенетичен план от идентичността, в по-нататъшни изследвания трябва да се проучи дали базисният стремеж към себеутвърждаване поражда, причинява, мотивира активността на субекта, насочена към постигане на идентичност.

Очертаните модели на себеутвърждаване и изграждане на психосоциалната идентичност при учениците и студентите могат да послужат като ориентир, даващ насоки за подкрепа като част от процеса на личностно развитие в учебна среда в различни дейности. Осигуряването на позитивна и стимулираща рамка, която да допринесе за самоопределеността и ефективното себеутвърждаване, се очаква да намери като резултат изразеност в по-висока мотивация за оптимална себереализация, кариерно ориентиране и просоциално поведение.

Инструменти

За целите на изследването са използвани два инструмента.

Въпросник за обективно измерване на статусите на психосоциална идентичност, дело на Дж. Адамс и сътрудници (Adams et al. 1989), адаптиран за български условия от Кр. Байчинска и М. Бакрачева (2001). Въпросникът се състои от 64 айтема, които определят четирите статуса на психосоциална идентичност (изградена, предрешена, дифузия и мораториум) в идеологическата и интерперсоналната сфера на идентичността.

Авторски въпросник за измерване на себеутвърждаването – Б. Василев, включващ 20 айтема, разпределени в две основни скáли – себеутвърждаване чрез другите и себеутвърждаване чрез собствени успехи, както и в две допълнителни (скáла за плътност на биографичните събития и скáла за асертивност), които в процеса на емпиричните изследвания се проявиха като скáли дистрактори.

Психометричните показатели на теста са добри. Резултатът от тест-ретеста е с коефициент на корелация r = 0,76. Коефициентът на Алфа на Кронбах за целия тест е .698, за първата скáла – .708, а за втората – .702.

Корелацията между двете основни скáли е отрицателна (-0.034), което заедно с натрупването на айтемите в два независими фактора показва самостоятелността на двата аспекта на себеутвърждаване. Това е също косвено (и предварително) потвърждение на очакването за йерархично подреждане (закономерно „следване“ в онтогенетичен план) на качествено различните степени (и нива) на себеутвърждаването и съответстващите им мотивационни еквиваленти, а също и на очакването, че в онтогенетичен план между тези степени ще има закономерно следване. В по-ранната възраст – тийнейджърската (тя е представена в първия възрастов срез – 16-годишните), себеутвърждаването се осъществява главно чрез поведение, насочено към приемане и одобрение от другите, а в по-късното юношество себеутвърждаването се пренася на по-високата си степен (ниво) – чрез стремеж към постижения и успехи, стойностни и ценни за субекта, сравнително независими от оценката на другите.

Изследвани лица

Едната изследвана извадка включва общо 364 лица, разпределени какго следва: 143 ученици от 4 училища: едно от Кърджали и три от Пловдив. Средната възраст на учениците е 16,1 години. Другата извадка съставляват 221 студенти от Пловдивския университет и от филиалите му в Кърджали и Смолян. Средната възраст на студентите е 24,3 години, така че възрастовата разлика между двата изследвани възрастови среза е 8 години. Данните за извадките са представени на таблица 1.

Резултати от изследването

На таблица 2 са корелациите между степените на себеутвърждаването и общите статуси на идентичност. Тези корелационни връзки са най-интересните за емпиричното изследване, защото дават отговор на основната изследователска задача и представляват емпиричната проверка на основната изследователска хипотеза. Поради това ще бъдат анализирани по-внимателно и подробно.

Корелационните коефициенти потвърждават хипотетичните очаквания, че качествено различните степени на себеутвърждаването корелират с различните статуси на идентичност. Очаквано и логично юношите, които се себеутвърждават чрез приемане и одобрение от другите (външно или неавтономно себеутвърждаване), пребивават в статусите на идентичност „предрешена“, „мораториум“ и „дифузия“ (съответно r = 0.459, r = 0.53 и r = 0.287 при р ≤ 0.01). Обратно (и отново очаквано и логично) – себеутвърждаването чрез резултати и успехи (автономно себеутвърждаване) е в отрицателна корелация със статусите предрешена и дифузия (r = - 0.192 и -0.171) и не корелира със статуса мораториум (r = 0.02). Затова пък (отново очаквано, съобразно основната хипотеза) автономното себеутвърждаване чрез успехи корелира положително (r = 0.387при р ≤ 0.01) с изградената идентичност.

Потвърждаването на очакваната връзка между себеутвърждаването (и неговите две различни степени) и статусите на психосоциалната идентичност потвърждава основната изследователска хипотеза за взаимната зависимост между двата феномена и личностни конструкти ролята на себеутвърждаването като предиктор и активатор на процеса на придобиване на идентичност в юношеството.

Но получените емпирични данни и тяхната статистическа оценка дават още един изследователски резултат и ефект. Чрез проследяването на корелационните връзки между различните степени на себеутвърждаване и различните статуси на психосоциална идентичност по косвен начин се валидизират и двете основни, качествено различни скáли от теста за изследване на себеутвърждаването.

От тази таблица заслужават внимание и някои други корелационни зависимости – тези между различните статуси на идентичност. Откроява се положителната и сравнително висока корелация между статусите дифузия и мораториум (r = 0.551), между дифузия и предрешена (r = 0.411) и между предрешена и мораториум (r = 0.383). В същото време изградената идентичност корелира отрицателно с дифузия (r = -0.109) и съвсем слабо – с предрешена и мораториум (r = 0.171 и r = 0.086).

Заслужава да се открои и подчертае още един интересен аспект при тълкуването на корелационните зависимости между степените на себеутвърждаване и общите статуси на идентичност: себеутвърждаването чрез приемане и одобрение от другите не следва да се разглежда (и особено да се заклеймява) като по-ниска и по-нисша форма на стремеж към постигане на чувство за собствена значимост. Данните показват, че тази степен на себеутвърждаване е свързана (корелира положително, макар и нееднакво високо) с всички статуси на идентичност, което налага извода, че стремежът към приемане и одобрение от референтната общност е естествен стремеж за човека, особено в млада възраст, и има своето място и значение в процеса на израстването и съзряването на личността.

Може би най-обоснованият и разумен извод е, че в юношеството следва да се постига баланс и равновесие между двете степени (и съответно – посоки) на себеутвърждаването на младите хора. Като същевременно се отчита, че типично за възрастта им е да преобладава себеутвърждаването чрез приемане и одобрение от другите (връстниците), поради което във възпитателната практика следва да се подкрепя и стимулира стремежът на юношите към автономно избиране на цели, преследване на качествени резултати и успехи. Именно по този начин (а не чрез конфронтация с другите) младата личност трябва да се приближава към своята поведенческа и личностна автономия и към своята психосоциална зрялост.

Интересни резултати са получени, когато са изчислени корелационните зависимости между степените на себеутвърждаването и всеки един от статусите на психосоциална идентичност (таблици 3, 4, 5 и 6).

Данните сочат, че факторът себеутвърждаване обяснява 10% от дисперсията в статуса дифузия. Себеутвърждаването чрез приемане и одобрение от другите води към по-високо ниво на дифузия, докато – обратно – дифузията е по-ниска, когато себеутвърждаването се осъществява чрез собствени успехи, т.е. автономно. Потвърждава се очакваната връзка между „качеството“ (степента) на себеутвърждаването и статуса на идентичност.

Тук себеутвърждаването обяснява 24% от вариациите в статуса „предрешена идентичност“. Високият коефициент на корелация (r = 0.887, p <.000) свидетелства, че себеутвърждаването чрез приемане и одобряване от другите е силен предиктор на предрешената идентичност (младият човек, стремящ се да се себеутвърди чрез одобрението на другите, е силно възприемчив към техните въздействия и податлив на техните внушения). Същевременно себеутвърждаването чрез собствени успехи води до снижаване на предрешената идентичност, което се доказва от отрицателната корелация (r = - 0.420, р <.000).

Обяснената дисперсия чрез себеутвърждаването по отношение на статуса мораториум е 13%. Себеутвърждаването чрез приемане и одобрение от другите влияе положително върху мораториума (r = 0,598), докато себеутвърждаването чрез собствени успехи и резултати не корелира с мораториума. Отново може да се заключи, че се наблюдава синхрон (сходство или съвпадение в съдържанието и посоките) между двата съпоставяни феномена, което също потвърждава основната хипотеза на изследването.

Себеутвърждаването обяснява 16% от дисперсията при статуса на изградената идентичност. Себеутвърждаването чрез успехи и резултати, постигнати със собствени усилия, влияе положително върху придобиването на изградената идентичност в юношеска възраст (r = 0,668); корелацията на изградената идентичност със себеутвърждаването чрез приемане и одобрение от другите също е положителна, но слаба (r = 0,182).

Получените статистически резултати дават основание за следното заключение: себеутвърждаването в млада (тийнейджърска и юношеска) възраст „върви“ по две линии или посоки, които поведенчески и смислообразуващо се различават: себеутвърждаване чрез приемане и одобрение от другите (неавтономно, външно мотивирано и зависимо) и себеутвърждаване чрез преследване и постигане на качествени резултати и успехи (автономно, вътрешно мотивирано себеутвърждаване). Всяка от тези линии и посоки на себеутвърждаване има своето място, има и своето значение в живота и в личностното развитие на младия човек.

Дискусия

Хипотезата на изследването е изцяло потвърдена: между себеутвърждаването и психосоциалната идентичност съществува значима връзка, като по-високата степен на себеутвърждаване корелира с по-високите статуси на идентичност.

Емпиричните резултати от изследването дават основание, като цяло, да се поддържа издигнатата теоретико-изследователска теза, че себеутвърждаването се явява предиктор – стимул и мотиватор на постигането на идентичност в юношеската възраст. Между идентичността и нейните различни статуси и себеутвърждаването и неговите качествено обособени степени се наблюдават редица положителни корелационни връзки и зависимости, които потвърждават това твърдение.

Резултатите може да се обобщят и по следния начин: повишеният стремеж към себеутвърждаване – и когато се проявява чрез ориентация към другите и търсене на външна подкрепа, и когато се реализира чрез собствени успехи, автономно, като цяло, води до по-успешно самоопределяне, стимулира постигането на психосоциална идентичност при младия човек.

Естествено е, че с натрупването на социален опит и с постигането (намирането) на собствена позиция в живота при юношата нараства ролята на себеутвърждаването чрез постигането на собствени цели и успехи, но това не отменя или намалява значението на другите (връстници и възрастни) в живота и съответно тяхната роля като референтни общности в оценяването и регулацията на поведението на юношата.

Може да се заключи, че младите хора, които владеят прийомите на рефлексивния анализ, по-успешно ще разбират и осъзнават събитията и постиженията в процеса на своето себеутвърждаване и достиженията в процеса на своята идентичност.

Получените резултати от изследването могат да бъдат използвани в приложен план в работата с юноши и младежи в подкрепа на траекториите на тяхното самоопределяне и себерефлексия. Те са приложими в частност в образованието както аспект, свързан както с организацията на учебния процес, така и с начина на комуникация и мотивация на обучаемите. Отчитането на потребностите и предпочитанията може да бъде полезно за корективни дейности в случаите на рисково поведение. Същевременно осигуряването на възможности за изява и предоставяне на подкрепяща обратна връзка могат да стимулират оптималното разгръщане на личния потенциал. Комуникацията и подкрепата на личностното развитие в учебна среда са важен инструмент за изграждане на цялостното светоусещане и нагласа към адаптивно себеутвърждаване и себерефлексия.

ЛИТЕРАТУРА

ADAMS ET AL., 1989. Objective measure of ego identity statuses: A identity status. Journal of Youth and Adolescence, Vol. 8.

БАЙЧИНСКА, КР. & СТЕФАНОВА-БАКРАЧЕВА, М., 2001. Българска адаптация на методика за обективно измерване на статуса на психосоциална идентичност (EOMEIS – 2) на Дж. Адамс и кол. – индивидуално и групово ниво. София: Институт по психология.

ВАСИЛЕВ, Б., 2016. Стремежът към себеутвърждаване като базисна характеристика на човека и неговото развитие в онтогенезата. Психология на развитието, Vol. 2.

ERIKSON, 1963 & ERIKSON, E. H., 1963. Childhood and Society. New York: W.W. Norton & Company.

MARCIA, J. E., 1966. Development and validation of ego-identity statuses. Journal of Personality and Social Psychology, Vol. 3, pp. 551 – 558.

REFERENCES

ADAMS ET AL., 1989. Objective measure of ego identity statuses: A identity status. Journal of Youth and Adolescence, Vol. 8.

BAYCHINSKA, KR. & STEFANOVA-BAKRACHEVA, M., 2001. Balgarska adaptatsiya na metodika za obektivno izmervane na statusa na psihosotsialna identichnost (EOMEIS – 2) na Dzh. Adams i kol. – individualno i grupovo nivo. Sofia: Institut po psihologiya, BAN.

ERIKSON, 1963 & ERIKSON, E. H., 1963. Childhood and Society. New York: W.W. Norton & Company.

MARCIA, J. E., 1966. Development and validation of ego-identity statuses. Journal of Personality and Social Psychology, Vol. 3, pp. 551 – 558.

VASILEV, B., 2016. Stremezhat kam sebeutvarzhdavane kato bazisna harakteristika na choveka i negovoto razvitie v ontogenezata. Psihologiya na razvitieto, Vol. 2.