Като балканист по образование, а и по душа, ще използвам метафората за „моста“, когато търся отговор на въпроса „Каква е ползата от изучаването на чужди езици?“. Защото балканецът винаги е търсил път към „другия“, винаги непознатият, чуждият е присъствал в нашия живот – било поради исторически или културни обстоятелства и фактори. Оттук се е наложила в творчеството на всички балкански писатели и метафората за моста – онова съоръжение, което не разделя, а тъкмо обратно – свързва хората, което е път към „другия“, към пространството „оттатък“.

Именно този фактор определя и нашата предразположеност, а защо да не го наречем и вътрешна потребност да сме отворени към изучаването на чужди езици и да подхождаме към тях с онзи изследователски интерес, който ще ни сближи с „другостта“, с „непознатото“.

Като възпитаник на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, си спомням как на лекциите по езикознание разделяхме езиците на „малки“ и „големи“ според територията, на която се говорят, броя на говорещите и функциите, които имат в международното общуване. „Големи“ са езиците от международната комуникация, онези, чрез които уреждаме политическите отношения и които използваме винаги когато говорим за геополитика и глобализация. Такъв например е английският език. „Малките“ езици, като румънския например, не се използват в международните отношения, те се говорят от малки народи. Традиционно през годините беше голям интересът към „големите“ езици. В последно време обаче се забелязва тенденция към търсене на по-редките.

Засилва се значимостта на специалностите в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, в които се изучават такива езици – „Балканистика“, „Славянска филология“, специалностите от Факултета по класически и нови филологии. Повече светлина върху народопсихологията и душевността на нашите съседи тук, на Балканите, хвърли Балканистиката с нейната комплексност. Спомням си думите на румънския посланик в България – Антон Пъкурецу, от речта му на откриването на една от учебните години в румънската гимназия в София „Михай Еминеску“, където работя. Неговият призив бе да учим езици, но да не подценяваме и езика на „комшиите“. Бях се убедила вече в тази истина, след като започнах да изучавам и румънска филология като втора специалност, а думите на посланика само потвърдиха впечатленията ми.

Вече няколко години аз и колегите ми в Румънската гимназия ежедневно градим моста между българската и румънската култура и не само защото в нашето училище се изучават и английски, и испански език. Предизвикателството при чуждоезиковото обучение е огромно – само един неук човек може да допусне, че за да знаеш един чужд език, е необходимо само да научиш непознатите думи. Не по-малко глупав е и въпрос като „Ти този език не го ли научи?“. Всеки човек, владеещ поне един чужд език, ще потвърди, че език се учи цял живот, той е жив в съзнанието, една система, която непрекъснато трябва да се освежава и надгражда, да се поддържа и използва. В тази истина трябва да бъдат убедени учениците. Това е само част от предизвикателството, пред което се изправя един учител, защото директното превеждане на „непознатите думи“ не е чуждоезиково обучение. Учителят трябва да умее да предаде и да разкрие пред учениците начина на мислене на народа, чийто език се изучава, да предразположи учениците към чуждата култура и народопсихология. Веднага давам пример от моята област – румънския език. Когато ние, българите, обезпокоим някого, обикновено се извиняваме. Отговорът, който често получаваме, е „Няма нищо“. За разлика от нас обаче за румънците едно обезпокоение не е „нищо“. При тях на този наш отговор съответства „Pentru puţin“ (букв. „за малко“). Мога да изброя още много такива примери. Ще се спра на превода на филми, например от английски език: Now you see me (бълг. „Зрителна измама“), Runner, runner (бълг. „Надцакването“), The family (бълг. „Коза ностра“), Arthur Christmas (бълг. „Тайните служби на дядо Коледа“), This means war (бълг. „Шпионски свалки“) и др. Приведените до тук примери доказват комплексността на чуждоезиковото обучение – то няма как да бъде успешно, без внимателно да се изучи методиката и да се вземе предвид междукултурният подход, който е задължителен. Работата с деца изисква преподавателят по чужд език да има профил „учител“, т. е. да се е запознал с особеностите в психологията на детето, методиката на чуждоезиковото обучение, педагогиката, междукултурния подход и още куп други дисциплини, които предлага Факултетът по класически и нови филологии към Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Разбира се, за да бъде успешна подготовката на учителя по чужд език, знанията трябва да се приложат на практика. Румънската гимназия е базово училище на Софийския университет и при нас на практически занимания идват студенти от специалност „Румънска филология“. Удоволствието да им покажеш и да ги посъветваш е наистина голямо, когато пред теб стоят хора, избрали твоя път.

И предполагам чувството е взаимно. За това говори уважението, което ни засвидетелстваха студенти и преподаватели от Факултета по класически и нови филологии и Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ на нашия патронен празник. На 15 януари 2014 г. в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ беше отбелязана 15-годишнината от създаването на Професионална гимназия с интензивно изучаване на румънски език „Михай Еминеску“, както и Денят на румънската култура. Заедно с Посолството на Република Румъния в България учители, родители, преподаватели и студенти от Софийския университет, както и много гости отбелязахме един малък юбилей – 15 години учителите в гимназията са по-сланици на един съседен език, на една колкото близка до нашата, толкова и различна култура.

Накрая ще споделя нещо оптимистично. Казват, че ако човек иска да бъде вечно млад, той трябва да учи езици, защото те са онзи мехлем, който крепи и поддържа не само съзнанието будно, но който обогатява и душата. Сега станахме на 15 години, но никога няма да остареем, защото ще продължим да учим чужди езици.