На 22 декември 2019 година се навършиха сто години от рождението на един от най-ярките и заслужили признание през двадесетия век български учени и дейци в областта на педагогиката и образованието, за когото с достойнство и уважение се говореше и пишеше още приживе – видния учен педагог с международна известност, теоретик и историк на възпитанието и образованието, професор, доктор на педагогическите науки Жечо Господинов Атанасов. Макар че си отиде от този свят около двадесет години преди столетието от рождението си, той остави богато и оригинално научно-творческо дело, включващо над 600 научни и научнопопулярни публикации, от които около 40 самостоятелни книги, монографии, учебници и студии и над 10 книги и учебници в съавторство.

Неговият живот и дело са показателни също с над полувековна академична и обществена дейност като един от любимите университетски, с научно-художествено слово преподаватели, с ръководно-обществени отговорности, длъжности и функции – ръководител последователно на различни катедри, декан на Философско-историческия факултет, два мандата заместник-ректор на първата ни Алма матер – Софийския университет „Св. Климент Охридски“, няколко пъти е преизбиран за председател на Българското педагогическо дружество, избиран е за съветник в Столичния градски съвет, както и в редица други институции на съответни длъжности. Имал е хиляди студенти и възпитаници, десетки дипломанти, успешно защитили дисертанти.

Родоначалник на неговия род, като много известен приемник на предшестващите го поколения, е поп Желязко Колев, който е свещеник, но и председател на тайния революционен комитет в родното си село Бояджик, Ямболско. В качеството на такъв, той е ръководител тук на въстанието против турското робство през април 1876 година. От „родословното дърво“ на проф. Жечо Атанасов е Джон Атанасов – бащата на компютъра, който се гордее с българския си произход, заявявайки: „Българийо, народе на моя баща, поздравявам Ви!“1) .

Точно преди 20 години имах честта да предложа книгата „Жечо Атанасов – виден учен педагог“2) – очерк за него, посветена на 80-годишния му юбилей. Той беше много доволен, че я издава именно фондация „Човещина“ с финансовата подкрепа на двата педагогически факултета на Софийския университет, с които освен с Философско-историческия най-вече беше свързан. Вниквайки в неговото творчество, аз се убедих отново и в още по-голяма степен в съдържателната насоченост и колоритността на езика му, със синтезно, не така често срещано сред педагозите мислене, съчетано със словесен изказ на учен и творец, характерно за мислител педагог, притежаващ и художествен усет, чиито прототипи и образци са намерили като аналог, без да целя някакво уподобяващо приравняване, най-ярък израз при творчеството на Монтен, Русо и Толстой, на Макаренко и Корчак.

През 1938 година, навлязъл в своята зрелост, младият Жечо Атанасов се записва студент по педагогика в Софийския университет, но проявява голям интерес и към психологията и езиците, записвайки като втора специалност „Немска филология“. За професионалните му ориентации и по-нататъшни предпочитания много голямо въздействие при него имат лекциите на проф. Спиридон Казанджиев, проф. Димитър Михалчев, проф. Михаил Герасков, проф. Димитър Кацаров, а по-късно и на проф. Найден Чакъров, на когото е бил асистент. Много съществена роля за насочване и подкрепяне на интересите му има проф. Христо Негенцов. Като разбира, че Жечо Атанасов проявява ориентация и към литературата, че следва немска филология, той му възлага да се занимава по-специално с творчеството на Фридрих Шилер с акцент върху неговите идеи за естетическото възпитание. Чрез Шилеровото творчество ученолюбивият студент се запознава с идеите на големия немски философ и творец, четял много философски и литературно-критически изследвания за него и от него. Всичко това му помага да навлезе по-задълбочено в проблемите на възпитанието, и особено на естетическото възпитание. Същевременно това съвпада и с вътрешните му влечения и стремления да изучава проблемите на изкуството и неговото въздействие, на която проблематика той посвещава редица свои книги и други публикации.

По отношение на нравствените ценности и проблематика заслужава внимание неговият диференцирано ориентиран подход при възпитанието и образованието, предполагащ вникване в „сложния свят на човешката личност“. Този подход следва да бъде приоритетен възпитателен подход, определян от автора като „подход творчество“. Като такова разбиране и като стил на мислене и действие, това има благотворно отражение в цялостната по-нататъшна научноизследователска, преподавателска и обществена дейност на проф. Ж. Атанасов като учен педагог, характеризираща го в т.ч. като радетел за това най-възвишено хуманно дело – формирането на добродетелна, всестранно и хармонично развита личност.

Търсейки отговор за истинския характер на демокрацията при по-нови условия, проф. Ж. Атанасов вижда съответна такава истина както у Фр. Шилер, че „тя за всички е една, но всеки я вижда различно“, така и у древния китайски мъдрец Конфуций, според когото „след дълги периоди на диктатура най-страшното наследство е загубата на нравствеността у хората“, разбирана преди всичко като загуба на нравствени идеали. Доколкото получилият се духовен вакуум след настъпвали съществени промени у нас свидетелства за това, сполучлива е аналогията с Иван Вазов, който, виждайки през 1883 година застрашаващата нравствена разруха, в „Линее нашто поколение“ зове:

„Недей оставя без звездица
моряка в нощний мрак остал,
без утро мъничката птица,
народите – без идеал…“

От принципно методологическо значение е разбирането на проф. Ж. Атанасов като педагог, че идеалът, без който не може да остане възпитанието, е именно всестранното и хармонично развитие на личността, осигуряващо и нейната реализация като цялостност.

Непреходните идеи на българската народна педагогика проф. Ж. Атанасов определя и разглежда като „вечни истини на народната педагогика“. Поради тяхната непреходност те са се утвърдили като педагогически максими, които звучат като нещо познато, но преосмислянето и преоценката им ги освобождават от тривиалността и ги извисяват във възпитателни повели, винаги повече или по-малко оставащи адекватни на променящите се условия. Кои са по-конкретно тези повели, определяни от проф. Ж. Атанасов като „вечни истини“ на народната педагогика?

На първо място, това е народностният облик на възпитанието, разглеждан като елемент на народното достойнство. Второ, това е моралната и възпитателна отговорност на семейството. Трето, в монографията на проф. Ж. Атанасов „Българска народна педагогика“ родителството се разглежда като щастие и дълг, а децата – като грижа и надежда. Четвърто, твърде поучителна е българската възпитателна традиция родителите да се отнасят със строгост и обич към своите деца. Отразеният в народната песен спомен на наказаното вчера дете е: „Мамо, мила мамо, снощи си ме била, но пак си ми мила“. Пето, непреходни истини с огромно интелектуално-обогатително значение и нравствено-възпитателна сила са сентенциите „Трудолюбието – залог за успех“; „Трудът краси човека, мързелът го загрозява“. Въпреки че с променящото се време тези сентенции за някои имат по-друго звучене и смисъл, мъдростта, заложена в тях, в много голяма степен остава непреходна. Най-после, заслужава да посочим и още една, особено оптимистична и с голям хуманистичен заряд непреходна истина за възпитанието, характерна за българската народна педагогика, на която акцентува проф. Атанасов – да се подхожда винаги с вяра в доброто. Тази оптимистична максима никога не бива да напуска педагога като възпитател на децата и младото поколение, на които принадлежи бъдещето.

Финализирайки словото си по повод 100-годишнината от рождението на проф. Жечо Атанасов, трябва да кажа, че ние, неговите студенти, а по-късно и колеги, го познаваме като педагог художник не само от написаното, а и в качеството му на преподавател, който ни учеше, внушаваше и убеждаваше в научните истини и факти и чрез силата на художественото слово, и то не само по естетиковъзпитателните дисциплини. По време и на лекциите си по история на педагогиката той умело използваше освен научните си анализи и аргументации и силата на художественото въздействие. Връщайки се към записките си като студент, по време на лекцията му за Н. А. Добролюбов например си спомням с какъв патос той ни разкриваше необикновената сила на интелекта и духа на този изключително надарен 25-годишен младеж, мислител и педагог – чрез написаното от великия Некрасов в негова памет, след кончината му:

„Какъв светилник на ума угасна!

Какво сърце престана да тупти!“.

И че и Н. Г.Чернишевски заявява по този повод: „Аз също съм полезен човек, но по-добре да бях умрял аз, отколкото той, този млад, надежден ум“.

Всичко това го възприемахме като урок по мъдрост и етика, с който нашият учител чрез синтеза на научното и художественото познание ни учеше на приемственост между поколенията – не само по логиката на рутинната хронология на възрастите, а и по логиката на достойнството и признанието, проявени чрез съвестта и примера на великите…

Творчеството и педагогическият пример на проф. д.п.н. Жечо Атанасов също ще пребъдат, защото в много отношения носят белега на непреходното. И защото в нашата Алма матер той е и ще остане един от педагогическите рицари на духа!

БЕЛЕЖКИ

1. Джон Атанасов – бащата на компютъра, София, 2001, с. 2.

2. Всички други цитирания по-нататък могат да се видят в книгата „Жечо Атанасов – виден учен педагог“, Димитров, Л., София, 1999.