© jarmoluk / Pixabay
Linguodidactical Archeology
TEACHING AND LEARNING FOREIGN LANGUEAGE DURING THE BULGARIAN REVIVAL PERIOD
Abstract. The article provides a historical point of view on foreign language teaching and learning in Bulgaria while analyzing certain opinions and conceptions of Bulgarian publishers, writers and teachers regarding this topic, discovered in the prefaces of several books published from 1830’s to 1870’s. The question of foreign language education during the Bulgarian Revival period is connected not only to the need of intercultural communication within the framework of the multilingual Ottoman Empire as well in the European context, but it also contributes to the development of the Bulgarian linguistic thought during that era. At the same time, the foundational concepts of language intellectualization and internationalization being two of the major goals of the Bulgarian standard language construction process are strongly related to the basic ideas of standardization, cultivation and high prestige of the literary language still in a stage of shaping.
Keywords: foreign language education; Bulgarian Revival period; history of Bulgarian linguistic thoughts; Bulgarian 19th century
Всеизвестен е фактът, че на битово ниво възрожденският човек е многоезичен (in: Nikolova, 2004; Videnov, 2005 etc.). Поставен в балканския контекст на една мултикултурна империя без географски граници между отделните езици и народи, той участва в една сложна и специфична комуникативна ситуация, в която се включват и гръцкият, и турският език. С напредването на ХІХ век и задълбочаването на модернизационните процеси, с постепенното отваряне на хоризонтите, които бавно довеждат до промяна на перспективите и стремеж към следване на европейския пример, назрява моментът за теоретизиране или най-малкото за обосноваване на необходимостта и практическата полза от изучаването на чужди езици и от въвеждането им в българската образователна система.
Във възрожденските предисловия дискусиите около този проблем започват още в началните десетилетия на ХІХ век със спора около мястото на гръцкия език в българското образование и въпросите, свързани с чистотата на езика и отстраняването на гледаните вече като непрестижни турски и разговорни гръцки думи.
За гръцките възпитаници като Неофит Рилски, К. Фотинов и Р. Попович или за основателя на първото елино-българско училище Ем. Васкидович просвещението на българите задължително е свързано с елинската култура и гръцкия език. За тях именно гръцкият език е проводник на настъпващото ново и посредник за навлизането в тъй желания образован свят. Както казва Попович в предговора на своята „Христоития“:
„Греческио треба (...) да дои и пои сегишните и последните млади отрасли с пресладкото си млеко, както е поило преди толкова векове и нейните си странни толкова езикци и племена, и да бъде един изряден учител и наставник, както е учил и наставлявал донине и всегда всичките просветени народи (Lekov, 1992: 76).
Преобразуванията, настъпили в обществения и икономическия живот след Кримската война (1853 – 1856), откриването на множество светски училища и увеличаването на броя на образованите хора променят предпочитанията на българската общественост по отношение на изучаваните чужди езици. Гръцкият език е изгубил своята тежест и българските любослови с възторг установяват факта, че в „тая епоха гръцкият язик намери за пръв съперник българския язик и тъй хвана да изгубва важността си и да ся сабаря сам от себе си“ (Veliev, 1860: 3). През втората половина на ХІХ в. погледът на българина е излязъл извън пределите на Балканите, а новата културно-езикова ситуация променя приоритетите. Ето защо изучаването на чужди езици се разглежда като най-краткия път към Европа. Тези процеси отбелязва А. Пастори в предговора на своята българо-италианска граматика (1862):
„Когато захващах нареждането на тая „Българско-италиянска граматика предвиждах слабостта си, но като видях изведнъж и ревността на блъгарский народ към просвещението си, мислях, че не ща сбъркам, ако му поклона (посветя – бел. моя, М. М.) една кратка книга, която да му показва един краток път, чрез който да дойде един странен език, праведно наречен „хубавата сестра“ на французкий язик, а това е италиянский язик“ (Lekov, 1992: 226).
Основният фактор при избора на чуждия език задължително се явява престижното положение, което той заема в останалите страни. Прагматизмът е предостъпил мястото си на авторитетността. П. Оджаков визира ситуацията в предговора на своето „Практическо наставление в френский язик“ от 1863 г. по следния начин:
„Френский язик е сега начело в Европа и почти в целий свет. Нашити младежи, къту от сами себе си познаха, че е нужно изучаването на тойзи общодипломатически язик, та затова са впуснаха по възможността си да му станат притежатели“ (Lekov, 1992: 241).
През същата година Ив. Чорапчиев и В. Марков изразяват аналогично схващане по отношение на френския език в своя самоучител „Скороучящий французин или Сигурен и лесен учител, чрез когото един чловек да може за малко време да са научи да говори, да пише и да чете французски“ (1863):
„Французкий язик, който днес е повече приял общо влияние в цяла Европа и ся почита като един най-политически език, същото почти влияние полегка-легка почна да ся ражда и по нашити страни. Затова като познаваме нуждата, която имат нашите младежи от леснотията в изучаването му, помисляхме, че колко-годе щем ги улесним с тоя наш твърде малък трудец“ (Lekov, 1992: 242).
От една страна, подобни възгледи и оценки свидетелстват за високите цели, които се поставят пред българското образование, за да бъде то адекватно както на собствената социокултурна действителност, така и на изискванията за съотносимост с европейските тенденции. От друга страна, те документират процесите в развоя на книжовния език и неговото функционално разслоение. В случая френският език, освен като „най-политически“ и „общодипломатически език“, е осъзнаван като необходим инструмент в междукултурната комуникация на надежедневно ниво, като носител на новия европейски дух – онзи интелектуален и културен компонент на образования европейски гражданин, с когото българинът се сравнява и се стреми да се асоциира (Vesselinov, 2003: 64). Този факт никак не е случаен, тъй като, както споменава Д. Веселинов, от всепризнат дипломатически език френският език се превръща в lingua franka в европейското езиково пространство, който открива пътя към познанието и постиженията на ХIХ в. (Vesselinov, 2003: 64).
През третата четвърт на ХІХ в., когато борбата за независима българска църква е в своята финална фаза, а националното самосъзнание търси пътища за полити ческо освобождение и създаване на независима българска държава, въпросът с присъст вието на османотурския език в българската езиково-културна ситуация придобива нови измерения. Неслучайно през 60-те и 70-те години на ХIХ в. са издадени редица пома гала и учебници по османски и турски език, както и един турско-български речник. В разбиранията на част от обществениците и книжовниците от този период владеенето на официалния език е предимство, благодарение на което българите могат да общуват с държавата, да представят своите проблеми и прошения, а от друга страна, открива възможност да участват във вътрешния живот на империята. Тази прагматична гледна точка към въпроса предоставя Нестор Марков в предисловието на своята „Граматика за турский язик“ (1871):
„ако наший народ има нужди за развивание в учебно отношение, то едната от тях е нуждата за изучванието на така наречений Османский язик. Ако сми, така да ся кажи, призвани от времято и правителството на повисок степен за граждански живот, то голяма нужда е да ся запознаим много по добре с тоя правителствен язик, на когото доброто изучвание изискат нашите лични и граждански интереси. Правилното изучвание на тоя официялен язик още в училищата, ще ни повика да разгядами и разумееми законите дръжавни, споряд които трябва да ся съобразявами“ (Markov, 1871: 2).
Няколко години по-късно същият Н. Марков в предговора на второто издание на граматиката си, говорейки за ползата от изучаването, турския език, поставя своите сънародници на „равни нога“ с останалите народи в империята и извежда формулата: „Ние, Българите, съотечественици с Турците, влад етелний народ в Османската държява, поставени на ряда за граждански живот (обществен живот – бел. моя, М. М.) меж ду другите народи в Турция“ (Markov, 1874: ІІІ). Изказвания като това, освен че сви детел стват за нарасналото национално самочувствие и за завършване на проце сите на конструиране на българската нация в последното десетилетие преди Осво божде нието, отразяват неизбежността на историческия момент, в който времето за поемане на поли тическа отговорност за държавно управление постепенно назрява.
В предисловията, наред с въпроса за нуждата от изучаването на чужди езици като средство за цивилизоване на българина и повдигане на неговия социален и интелектуален статус, намира място и въпросът за методиката и технологията на изучаване и преподаване на чужд език – за начините, по които той се вписва не само в българската образователна система, но и в българската езикова реалност от 20-те – 70-те години на ХІХ в., в контекста и в съотношението с обучението на роден и по роден език. Една от водещите идеи в този процес, настанила се в общественото пространство още от първата половина на ХІХ век, е свързана с разбирането, че изучаването на чуждия език трябва да следва изучаването на родния. През 1837 Р. Попович взема отношение по проблема, като констатира:
„Обаче нинешни някои си ревнители думат, че първо треба един юноша да са научи отеческият и поместният свой язик, па после да са учи други язици“ (Lekov, 1992: 74).
Подобно е становището и на Ив. Богоров:
„Още са помъчихме и я гудихме на един такъв начин, какъвто да бъде слицена с редът чюждостранни словници, че като научи нея первом едно дете, сетне да му е лесно изучваньето на други чюжди язици“ (Bogorov, 1848: 1).
Представата, че владеенето на граматиката на родния език е задължителна предпоставка за успешното изучаване на чужд език, се налага във филологическите и педагогическите разбирания до средата на века (Valchev, 2008: 129). Това разбиране е напълно в унисон с търсенията на едно време, в което на бял свят се появяват първите граматики – по същността си не само учебни помагала, но и описания на един език, на който тепърва му предстои да бъде окончателно кодифициран и стандартизиран. В тази си функция те се явяват като инструменти за защита и утвърждаване на родния език, като документи за порасналия му престиж и за осъзнатото му значение като средство за национално сплотяване и идентификация. За българските строители и ревнители на новия книжовен език неговото устройство и „облагородяването“ му се превръщат в първостепенна грижа, т. е. в ценностната скала изграждащият се национален език заема водещо положение в сравнение с чуждия.
През третата четвърт на ХІХ в. се утвърждава мнението за утилитарната стойност от познаването и владеенето на чужди езици. Ето защо в предисловията на учебниците и речниците по чужд език все по-често се обръща внимание на самата технология на преподаването и съответно усвояването му. Върху този проблем разсъждава И. Найденов например. В предговора на издадения в Цариград „Францушко-български разговорник“ (1858) той описва изучаването на чуждия език като поредица от постепенни стъпки, вследствие на които се надгражда знание:
„Затуй, както малките деца учат от майките си най-напред по-нуждните и по-простите думи, тъй и ний кога ще учиме чужди язик трябва първо да научиме по-нуждните на тоя язик като прочит, писмо, произношение и др. И то е ясно, че тай като зафаниме, стапваме по-основателно и можеме да достигниме истинното си намерение, щото за малко време да имаме готово по-нуждното за говоряне и писане вещество“ (Lekov, 1992: 186).
В съответствие с основните принципи и идеи, заложени в учебните програми, в които трайно се настанява обучението по чужд език, както и с образователните нужди „според сегашната потреба на нашите училища“ (Popov, 1870: III), през следващите две десетилетия се публикуват десетки пособия за изучаването на различни балкански и европейски езици – буквари, граматики, речници, разговорници, самоучители. Властващото мнение е, че чуждите езици (особено френският) благоприятстват за формирането на собствения ни книжовен език, защото познанието на чуждия език е средство за разширяване на общата филологическа и културна компетентност на българина (Guetova, 2005: 59). Този е доводът, който излага Стефан Попов в началните страници на своето помагало по френски език (1870):
„Позната е вече ползата от изучаванието на Францускийт язик и в нашите училища. Освен другите ползи, които ний придобивами чрез познанието на този дипломатический и толкози разпространен язик, служи ни още за по лесно и по скорошно развитие на нашата книжевност“ (Popov, 1870: III).
Същия аргумент изтъква и В. Берон в предисловието на „Първа българсконемска граматика“ (1868). За него изучаването на чуждия език е не само запознаване с граматическите му правила, но и с чуждата култура, с „особено-свойственний дух“, който ще развие и обогати българина в нравствено отношение и ще спомогне в „обогатяваньето на народната ни Писменност в разновидни отношения“ (Beron, 1868: XII).
Поглеждайки чуждия език от тази нова перспектива, според която преимуществата от владеенето му вече нямат нужда от доказване, книжовниците и преводачите от периода намират за основателно в своите предговори да наблегнат на конкретните практически и методически насоки и препоръки и към преподавателите по чужд език, и към учениците. През 60-те и 70-те години на ХIХ в. авторите на български чуждоезикови буквари извеждат на преден план обучението по произношение, в което успешно вплитат овладяването на техниките за четене и за правопис (Vesselinov, 2003: 474). Това е тактиката, на която се облягат разсъжденията на Анастасия Узунова в предговора на издадения от книжарницата на Хр. Г. Данов „Буквар за француский язик“ (1875). Тя подробно разяснява методиката на преподаване, съобразена с целите, задачите и ученическата аудитория на конкретния учебник:
„От първий още урок, ученикът трябва да напише буквите на дъската и да ги прочете с висок глас пред учителя, който строго внимава на произношението им. Учительт не трябва никога да дозволява на ученика да пропуска урок без да го напише на дъската, да го прочете с висок глас и в същето время да повтаря и правилата на преминалите уроци. Ученика, освен когато пише и чете уроци, пред учителя, трябва още и когато преговаря сам, да го преговаря с висок глас за да ся упражнява и улеснява язикът му. .... Едно от главните условия в изучаванието чуждите язици е да ся чете с висок глас. Да слушят ушите какво казват устата“ (Uzunova, 1875: IV).
Същия подход следват и други книжовници като Васил Манчев (Manchev, 1868) и Нестор Марков (Markov, 1875), за които правилното преподаване според специално представените от тях наставления ще доведе до най-добри резултати при овладяването на чуждия език. Освен останалите ползи от това знание в последните предосвобожденски години се обръща внимание на факта, че изучаването на чужд език не само отваря вратите към културното общуване с Европа, но и спомага за социалното добруване на българите. Тази констатация се отнася най-вече за османския (както вече беше споменато) и за френския език, който се превръща в един от езиците на документацията, на социалните и правните взаимоотношения и в този смисъл на институционалното общуване в самата османска държава (Guetova, 2005: 59). Това становище споделя Н. Марков например в предговора на своята „Лексикологическа граматика за изучавание на французский язик и стил“ (1875):
„От Европейските язици, щото са въведени в нашите училища всякой знае, че француский язик държи първо място едно по богатството си друго по леснотата си. Тия, които ся трудят да учят тоя язик, целта е или да се ползуват в научно отношение от богатата француска книжнина, или пък като добият и практическото да могат да влизат и занимават различни служби в отечеството ни“ (Markov, 1875: ІІІ).
Като участници в процеса на интернационализация и интелектуализация на книжовния език, филолозите от това поколение осъзнават потенциала на чуждия език за разширяване на изразните възможности на езика и неговото стилистично разслояване, за обработването и обогатяването му с нови средства чрез въвеждането и заемането на научна терминология и нова лексика, отговарящи на съвременните реалии. По този повод, представяйки ползите от владеенето на френски език в предговора на своя „Словар Француско-Българско-Турский за най-употребяваните думи“ (1868), съставителите му Стефан Илиев и Димо Хранов казват:
„Особенно го препоръчвами на учениците, що учят Француския язик, който занимава пълно място по разработванието на науките и искуствата“ (Iliev & Hranov, 1868: 1).
Българските двуезични и многоезични речници през Възраждането функционират не само като средство, подпомагащо изучаването на чужд език и разбирането на чуждоезичен текст. Удовлетворявайки тази потребност, те подпомагат изграждането на лексиката на книжовния език чрез превода на речниковото богатство на други езици, а също така стимулират процеса на нормативното ѝ устройство (Kyuvlieva, 1997: 184).
В заключение, изучаването на чужди езици през Възраждането и въвеждането им в българската образователна система, като проблем, засягащ възрожденската концепция за утилитарността на знанието в контекста на съотношението ‘свое – чуждо’, е тясно свързано и с развитието на българската филологическа мисъл. Чуждият език е осъзнаван не само като инструмент в междукултурната комуникация в рамките на многоезичната Османска империя, но и в по-широкия европейски хоризонт. В този контекст, интелектуализацията и интернационализацията, като две от основните цели при изграждането на българския книжовен език, се възприемат като важни стъпки в процеса на култивирането, стандартизацията и изграждането на високия престиж на книжовния език.
БЕЛЕЖКИ
1. Цитатите от възрожденските текстове се предават с осъвременен правопис, но със запазени граматични и пунктуационни особености.
2. Наред с оригиналните източници статията се опира и върху обнародваните през 1992 г. от Д. Леков възрожденски предисловия в сборника „Родолюбивий и благоразумний народе болгарский“. Вж. Lekov, 1992.
ПЪРВИЧНИ ИЗТОЧНИЦИ
Богоров, Ив. (1848). Първичка българска словница. Написа И. Андреов. Изважданье второ. Истанбул: В тискарницата на Таддея Дивичиан.
Илиев, С., Хранов, Д. Словар Француско-Българско-Турский за най-употребяваните думи. Русчюк: В печятницата на Дунавската област.
Манчев, В. (1868). Методическии буквар за французский язик. Вена: У книгопечатницата на Л. Сомерова.
Марков, Н. (1871). Грамматика за турский язик. Чяст I. Издание първо. Русчюк: Печатницата на Дунавската област.
Марков, Н. (1874). Грамматика за турский язик. Цариград: В печатницата на Д. Арамиана.
Марков, Н. (1875). Лексикологическа граматика за изучавание на французский язик и стил. Пловдив: Книжарницата на Хр. Г. Данов.
Попов, С. (1870). Упражнения за граматическите правила на францускийт язик. Русчюк: Книгопечятницата на Дунавската област.
Велиев, Ф. (1860). Грамматика гръкобългарска. Цариград: Книгопечатницата на А. Минасоглу
Узунова, А. (1875). Буквар за француский язик. Издава книжарницата на Х. Г. Данов в Пловдив, Русчук, Велес. Виена: Печатница на Българското отделение Янко С. Ковачев и сие.
ЛИТЕРАТУРА
Гетова, Е. (2005). Журналистически езици на Възраждането (българо – френски контексти). Велико Търново: Фабер.
Кювлиева, В. (1997). Българското речниково дело през Възраждането. София: Марин Дринов.
Леков, Д. (1992) Родолюбивий и благоразумний народе болгарский. Възрожденски преговори. Книга първа 1806 – 1865. София: Св. Кл. Охридски.
Николова, Н. (2004). Билингвизмът в българските земи през ХV – ХІХ век. Шумен: Константин Преславски.
Вълчев, В. (2008) Възрожденските граматики на българския език. София: Св. Климент Охридски.
Веселинов, Д. (2003). История на обучението по френски език през Възраждането. София: Св. Климент Охридски.
Виденов, М. (2005). Диглосията (С оглед на българската езикова ситуация). София: Марин Дринов.
PRIMARY SOURCES
Bogorov, Iv. (1848). Parvichka bulgarska slovnica. Napisa I. Andreov. Izvazhdenie vtoro. Istanbul: V tiskarnicata na Taddeya.
Iliev, S., Hranov, D. (1869). Slovar Francusko-Bulgarsko-Turskiy za nayupotrebyavanite dumi. Ruschyuk: Pechatnicata na Dunavska oblast.
Manchev, V. (1868). Metodicheski bukvar za francuzkiy yazik. Vena: U knigopechatnicata na L. Somerova.
Markov, N. (1871). Grammatka na turskiy yazik. Chyast I. Izdanie parvo. Ruschyuk: Pechatnicata na Dunavska oblast.
Markov, N. (1874). Grammatika za turskiy yazik. Carigrad: V pichatnicata na D Aramiana
Markov, N. (1875). Leksikograficheska gramatika za izuchavanie na francuzkiy yazik i stil. Plovdiv: Knizharnicata na Hr. G. Danov.
Popov, S. (1870). Uprazhneniya za gramaticheskite pravila na francuckiyt yazik. Ruschyuk: Knigopechatnicata na Dunavska oblast.
Veliev, F. (1860). Grammatika grakobulgarska. Carigrad: Knigopechatnicata na A. Minasoglu
Uzunova, A. (1875). Bukvar za francuskiy yazik. Izdava Knizharnicata na Hr. G. Danov v Plovdiv, Ruschuk, Veles. Viena: Pechatnicata na Bulgarkoto otdelenie na Yanko S. Kovachev.
REFERENCES
Guetova, E. (2005). Zhurnalisticheskite ezici na Vаzrazhdaneto (bulgaro-frenski konteksti). Veliko Tarnovo: Faber
Kyuvlieva, V. (1997). Bulgarskoto rechnikovo delo prez Vazrazhdaneto. Sofia: Marin Drinov.
Lekov, D. (1992). Rodolyubiviy I blagorazumniy narode bolgarskiy. Bazrozhdenski predgovori. Kniga parva 1806 – 1865. Sofia: Sv. Kliment Ohridski.
Nikolova, N. (2004). Bilingvizmat v bulgarskite zemi prez XV – XIX vek. Shumen: Konstantin Preslavki.
Valchev, V. (2008). Vazrozhdenskite gramatiki na bulgarskiya ezik. Sofia: Sv. Kliment Ohridski.
Vesselinov, D., 2003. Istoria na obuchenieto po frenski ezik prez Bazrazhdaneto. Sofia: Sv. Kliment Ohridski.
Videnov, M. (2005). Diglosiyata (S ogled na bulgarskata ezikova situaciya). Sofia: Marin Drinov.