Резюме. В рамките на това изложение се прави опит за маркиране на някои по-важни християнски истини и идеи за свободата на човека и тяхното значение за формирането на някои основни и характерни позиции на християнската етика по въпросите на нравственото самоопределение и нравствения избор. На второ място се привеждат някои по-важни философски идеи и интерпретации за свободата и нравствения избор на трима от водещите представители на руската религиозна философия (Ф. Достоевски, Н. Бердяев и Б. Вишеславцев), които чрез своето творчество илюстрират тези идеи и разкриват до голяма степен един характерен и определящ за руската интелектуална традиция и философска култура подход към темата за свободата и нравствения избор.

Ключови думи: Christian ethics, freedom of choice, Russian religious philosophy

Известно е, че както философията, така и християнството ценят високо свободата на човека и се опитват да изяснят основите и характера на свободния избор и самоопределението на човека в неговите различни измерения. Без свобода човекът се обезценява, унижава и се лишава от своето достойнство, а етиката става безсмислена и невъзможна. Християнството според Николай Бердяев е религия на свободата и затова идеята за свободата е централна за самото християнство. Без свободата са непонятни както сътворяването на света, така и грехопадението и изкуплението. Без свободата е невъзможно да се разберат феномените на вярата и е невъзможна теодицеята.

Руската религиозна философия е дълбоко свързана с някои важни аспекти на християнското учение за свободата и нейните представители изследват задълбочено проблемите на нравствения избор на човека. Важни и значими, с оглед на тази тема, са философските идеи и интерпретации на трима изтъкнати представители на руската религиозна философия – Фьодор Достоевски, Николай Бердяев и Борис Вишеславцев, които разкриват и илюстрират съдържанието на тези християнски идеи по свой собствен и специфичен начин, като с това демонстрират до голяма степен един своеобразен и определящ за руската философска култура начин на мислене и подход към проблематиката за свободата и нравствения избор.

1. Християнски идеи за свободата на човека и нравствения избор

Християнството се основава върху учението на Иисус Христос и основните принципи на евангелската нравственост, които са разкрити в Свещеното писание на Новия завет. Една от основните истини в учението на Иисус Христос е истината за човека и за неговото достойнство като свободно и нравствено същество, което е способно на свободен и съзнателен избор. В Евангелието на много места се разкрива идеята за свободата на човека, която се разглежда в различни аспекти и се интерпретира в различен контекст.

1.1. Свобода и истина. Свободният избор и робството на греха

Знаменателни и определящи за християнската нравственост са думите на Иисус Христос от Евангелието според Йоан Богослов: „Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни“ (Йоан 8: 32). Тук е поставена една дълбока и фундаментална връзка между свободата и истината. Истинската свобода винаги е свобода в истината, или свобода заради истината, която в библейския смисъл на думата и като съдържание на понятието се разбира едновременно като прав-да и правилен избор, като праведност и осъществяване на предназначението на човека в един едновременно екзистенциален и нравствен смисъл. Да познаваш истината според тези думи на Иисус Христос, истина, в която се постига свободата, не е само въпрос на гносеологическо познание, а преди всичко въпрос на нравствен избор. Това става ясно от пояснението, при което като опозиция на истината и истинното съществуване Христос посочва греха: „Истина ви казвам: всякой, който прави грях, роб е на греха“ (Йоан 8: 34).

На недоумението и отговора на юдеите, че те винаги са били свободни и никога не робуват на никого (Йоан 8: 33), Спасителят уточнява и пояснява, че този, „който върши грях, става роб на греха“! Така Той поставя като контрапункт на свободата и истината понятието за греха, което, от своя страна, е израз на отрицанието и пълната противоположност както на истината, така и на свободата. В така очертаната перспектива християнската евангелска нравственост ни разкрива едновременно два момента – условие за истинската свобода е познанието на истината, от една страна, но едновременно с това човек може да се окаже и подвластен на греха, което означава да живее в заблуда, лъжа и като цяло да пребивава в едно измамно и неистинно съществуване.

По същество тук Иисус Христос се придържа към едно библейско разбиране за двата пътя и двете възможности пред човешката свобода и очертава две възможности за човека да избира. Това са две перспективи пред човешката свободна воля, които водят след себе си като последица съответно два модуса на съществуване. Този тип мислене и това по-радикално разбиране за човешкия избор разкриват едно много характерно за тогавашната юдейска религиозна традиция, философия и етика положение. Това е учението за двата пътя – за тесния и стръмен, труден, но славен път към Божието царство и за лесния и широк път към греха и духовната погибел (Матей 7: 13 – 14).

От тази дискусия става ясно също така, че събеседниците на Иисус Христос възприемат свободата на една по-скоро политическа или социална плоскост, като я интерпретират предимно като независимост. Ясно е, че условие за свободата е независимостта или автономията на волята, но тук Иисус Христос ни казва, че формалната независимост не е достатъчна да ни опише в пълнота същността и характера на човешката свобода. Независимостта е важно условие, но тя представлява само един първоначален диалектически момент в разгръщането на свободата. Независимостта и автономията са условие за свободния избор, но не по-малко важно е какво избира свободно и съзнателно човекът като субект на своята свободна воля.

Правото на избор и автономията са необходимо и първоначално стъпало при разкриването на човешката свобода. Те са сякаш минимумът на човешката свобода, но Иисус Христос посочва едно по-дълбоко и по-цялостно измерение на човешката свобода, определяйки също така и съдържанието на свободата по-средством посочването на два полюса, между които се движи човешкият избор. Свободата не е само и просто независимост. Това е формалната страна на свободата като възможност за избор. В човешката свобода неизбежно присъства и се съдържа един принцип на автономия на волята, но той не е достатъчен, за да бъде реализирана свободата в своето положително нравствено съдържание. Човекът е свободен да избере и греха, и злото и така да реализирав отрицателен смисъл своята възможност за избор, но той може да бъде истински свободен само ако реализира своята свобода в истината чрез един положителен нравствен избор. Само ако избира истината, доброто и правдата и живее в истината по един добродетелен начин, той може да остане свободен, докато противоположната възможност за избор, която е проява на произвол, на безотговорност и грях, не води до истинска и автентична свобода (Бердяев, 1993).

По парадоксален начин отрицателният избор води до загуба на пълнотата и същинската положителна ценност на свободата, макар този формален момент на свобода на избора да е неотменна част от битието насамата свобода. Когато човекът свободно и доброволно става роб на греха, той избира една фалшива свобода, която не реализира истината, доброто и правдата. Това е свобода, която не постига своята цел. Макар всеки сам да извършва този отрицателен избор свободно и да е свободен да избере греха, по един парадоксален начин вече наличният грях, който е станал действителен чрез свободния избор на волята, поробва човека и го лишава от истинското му достойнство и накърнява неговото пълноценно съществуване като свободна личност. Тук се разкрива една особена и фатална според Николай Бердяев отрицателна, или негативна, диалектика на човешката свобода. Макар ние да сме напълно свободни при първоначалния избор и да избираме свободно това състояние, то когато вече сме извършили свободно своя избор в духовен и екзистенциален смисъл след неговата реализация, ние или се утвърждаваме в свободата чрез истината, или се лишаваме от истинската и автентична свобода и ставаме роби на греха (Бердяев, 2002: 83 – 95).

Тази евангелска истина е послужила като отправна точка за разграничаване в християнската етика между понятията за формална свобода на избора, която обхваща възможността за избор между различни алтернативи – за избор между истина и грях, между правда и неправда, между добро и зло, от една страна, и наличието на положителна или реализирана истинска нравствена свобода на избора, при която човекът като субект на нравствения избор вече е избрал и извършил свободно своя избор, като се е самоопределил към една от възможните алтернативи. Тази свобода е свободата на реализирания човешки избор, която вече, от своя страна, определя нравствения характер на неговите действия и постъпки, а в по-дълбок план определя характера на неговото съществуване.

1.2. Отрицателна и положителна свобода на волята

Блажени Августин нарича тези две форми или степени на свобода съответно отрицателна, или минимална свобода (libertas minоr), и положителна свобода (libertas major), защото те определят различните моменти от нравствения избор на волята и участват в процеса на самоопределението на човека. За да има възможност за избор, е необходимо да съществува една първоначална или първична възможност за свободно произволение (liberumarbitrium), но от това как човек решава и свободно реализира своя избор и каква насока дава на своята воля зависи нравственият характер на неговия избор и на съответната постъпка. Всеки човека сам се самоопределя при своя нравствен избор и отнеговото суверенно и съзнателно решение се определя дали е избрал доброто, истината и правдата, или греха, злото и неправдата. В първия аспект на тази свобода на избора е налице формалната възможност да се избере както доброто, така и злото. Тази свобода е изначална даденост на човека, която Сам Бог е вложил като неизменна характеристика на неговото духовно битие. Затова от тази именно първоначална свобода на човешкия избор произлизат както доброто, така и злото като човешки действия и постъпки (Панчовски, 1996: 477 – 484).

Човекът е способен да избира добро и зло, защото е получил от Бога това достойнство и този дар да бъде свободен. Нещо повече, човекът свободно може да твори както добро, така и зло. Той има творческа способност за активно действие в света и затова от тази негова духовна потенция да бъде свободен творец, възникват и се реализират доброто и злото чрез неговия избор. Но от този избор, от своя страна, произтичат последици и резултати, които определят съдбата и участта на отделната личност и превръщат човека в отговорен за своя собствен избор.

1.3. Свобода и отговорност

Тук вече се докосваме до една друга евангелска истина, която Иисус Христос илюстрира с „Притча за блудния син“ – това е дълбоката връзка между свободата и отговорността, която е свързана със свободния избор на човека и неговите последици за самия него (Лука 15: 11 – 32). Тук вече Евангелието ни показва пътищата на човека посредством реализираната свобода на избора. Той може да се отдаде на своя произвол, да избере пътя на безотговорната свобода, но може и свободно да реши да се обърне от този път и да се възвърне към пътя на правдата и истината.

Какво се случва, когато човек избира да тръгне по пътя на една безотговорна свобода? Евангелската истина ни посочва трагичните последици на едно състояние, което е резултат от отдалечаването от пълнотата на живота и достойнството, и поуката, че свободният избор да пребиваваш с Бога е залог за запазване на свободата и достойнството на възлюбен син в духовния дом на Небесния Отец. Всеки човек чрез своя свободен избор може да избере да бъде в съгласие с Божествената правда или да разпилее своето достояние и даденото му богатство, като достигне до състояние на мизерно съществуване и крайна духовна бедност. Последиците от този избор са оскъдица, нещастие и трагична загуба на първоначалното достойнство.

Но от друга страна, Иисус Христос ни посочва и възможността на този, който се е заблудил и подмамил чрез фалшивата представа за свободата като абсолютна автономия, решил е да реализира една измамна визия за свободата като пълен произвол и безотговорност дори към своето собствено лично достойнство, да се възвърне към себе си, да се обърне от греха и да се завърне отново към пълнотата на живота. Дори в падението и бедствието, като последици от греха, е възможно грешникът да се опомни, да дойде на себе си, да възстанови единството със собствената си съвест и да реши да се върне към правия път, като изпълнява свободно и доброволно изискванията на естествения нравствен закон. Това е обръщане от греха и завръщане към Бащиния дом на духовното съществуване. Чрез този избор се възвръща и истинското достойнство на човека като свободен и възлюбен син (Лука 15: 32).

1.4. Вътрешна и външна свобода

Друга много важна идея за свободата в християнството е идеята за две измерения или две важни перспективи на свободата – свободата като вътрешно самоопределение на духа исвободата като външно действие и реализиране на решението и избора (Панчовски, 1996: 468 – 473),

В християнството, а и от обща философска преспектива, човешкото съзнание се определя посредством две основни качества и характеристики – субектност и интенционалност. Човешките нравствени действия са обмислени, мотивирани, съзнателни, самопроизволни и свободни. Обикновено, когато говорим за свободата на волята и свободата на избора и произволението, имаме предвид съзнателен и свободен избор. Този избор е предшестван от вътрешно обмисляне и избор на мотивите за нравствената постъпка, но също така той се определя от намерение, решение, стремеж и насоченост на волята към някаква цел.

Това разбиране в евангелската нравственост и християнската етика се обуславя от думите на Иисус Христос, че „от сърцето на човека излиза добро и зло“. Сърцето катодуховен център, като духовна дълбина на човешкото същество е извор на свободата и на дълбочината на решението като плод на вътрешно убеждение и избор и затова може да се каже, че свободата има както вътрешни духовни корени, така и външно измерение чрез разкриване и реализиране на предприетите действия.

Дълбоките основания за дадена постъпка, решението и изборът на волята се извършват в дълбините на човешкото сърце. Там, в тази ирационална дълбочина на своя дух, човекът взима решение, самоопределя се, там той се вслушва в гласа на своята съвет и от там произтичат последиците на неговия избор. Затова в християнството се говори за вътрешна свобода на избора и самоопределението, което като акт на свободната воля се извършва като решение и решимост за по-стъпката, от една страна, и за външно осъществяване на този свободен акт, което зависи от конкретните обстоятелства и условия на ситуацията и условностите на човешкото съществуване.

Потози начин по въпросите за детерминизма и индетерминизма християнската етика заема балансирана и междинна позиция, при която се отхвърлят концепциите на механистичния, психологическия и свръхестествения детерминизъм, според които човешките действия са плод не на свободен избор, а на определени външни или вътрешни причини и фактори, но също така се отричат и принципите на индетерминизма, които не отчитат факта, че човешката свобода не е абсолютна и свободните решения и действия се взимат и осъществят от човека с оглед на съществуващите закони на тукашната действителност и се реализират в контекста на съществуващите причини, но с оглед на избраната цел. При отстояване на принципите на свободата на волята и свободния избор християнството отрича абсолютизирането на каузалната детерминираност на човешките действия и постъпки, като се позовава на принципа на телеологичното целеполагане, което произтича от свободата на човешкия дух, която се реализира посредством използване на наличните закономерности в природата и съобразяването на човешките свободни действия с оглед на тяхната цел.

Но от друга страна, човешките постъпки могат да бъдат и импулсивни, неразумни, немотивирани или обусловени от доброволното и съзнателно съобразяване на човешкия избор с някакви външни и вътрешни фактори. Тук вече се докосваме до етическите и психологическите измерения на намерението, влеченията, склонностите и ирационалните подбуди, върху които различни модуси на съзнанието също оказват голямо значение при мотивацията на нравствения избор на човека.

1.5. Мотиви за нравствения избор и нравственото самоопределение

Човешкият нравствен избор според християнската етика винаги е мотивиран и има своите основания в съзнателни цели или несъзнателни подбуди. Много важно значение при определяне на характера на свободата на волята и насоката на конкретния избор имат намеренията и мотивите за съответната нравствена постъпка. Върху основанията и мотивите на нравствения избор оказват влияние както рационални подбуди, така и ирационални подтици и импулси. Ирационалният характер на свободата според християнски мислители и богослови означава, че тя може да бъде извор както на добри постъпки, така и на злотворство и да се превърне в източник за реализиране на тъмни и слепи инстинкти. На тези проблеми се спират в своето творчество по различен начин и от различна перспектива много църковни учители и християнски мислители. Този аспект от проблематиката на свободата на избора е важен и за тримата представители на руската християнска религиозна мисъл – Достоевски, Бердяев и Вишеславцев. И тримата руски мислители подчертават в своето философско творчество идеалната или възвишена форма на свободата като избор на истината и реализиране на човешкото предназначение, но също така обръщат особено внимание на ирационалните подтици, на тъмните и подмолни подбуди и подсъзнателните импулси на човешкото поведение.

Всеки от тях по свой собствен и уникален начин изследва онтологичните дълбини на човешкия дух и открива корените на свободата в бездната на ирационалната стихия (Бердяев), търси произхода на злото в тъмната страна на човешката природа (Достоевски) или открива подмолните влечения на подсъзнанието и ирационалните подтици за човешките действия (Вишеславцев).

2. Християнските идеи за свободата на човека според представителите на руската религиозна философия

Руската религиозна философия е дълбоко свързана с християнската традиция и духовната култура на Православието (Хоружий, 1991).

Посочените тук накратко по-важни и по-характерни християнски идеи и религиозно-философски аспекти в учението за свободата на човека и свързаните с тях етически измерения на нравствения избор могат да бъдат много добре илюстрирани чрез философските възгледи и интерпретации на Ф. Достоевски, Н. Бердяев и Б. Вишеславцев. И тримата руски мислители се вълнуват дълбоко от проблемите на свободата, изследват произхода на злото, тълкуват мотивите за нравствения избор на човека и разглеждат сериозно нравствената проблематика на страданието като кръст и участ на човека, произтичащи от неговия свободен избор и нравствена отговорност.

2.1. Духовните дълбини на свободата в антропологията на Ф. Достоевски

Свободата и нравственият избор, който определя духовните перспективи на човешкото съществуване и екзистенциалните измерения на човешката участ в този свят, се разглеждат от руските религиозни мислители не само като свобода на волята в нейното функционално значение като нравствено самоопределение, а по-скоро като свобода на човешкия дух, като свобода на фундаменталния избор и модус на човешкото съществуване, който определя характера и насоката на последващите нравствени актове (Бердяев, 1992а).

За Достоевски е от основно значение да изследва именно пътищата на тази реализирана свобода, да представи състоянията, до които тя довежда човека, и да разкрие връзките на свободата на човека с нравствената отговорност за последиците от един или друг извършен избор. Свободата има трагичен характер и води до вътрешни терзания и страдания, но без нея човек губи своя човешки облик и се превръща в патологично и уязвено от душевните недъзи същество.

В своите повести и романи („Записки от подземието“, „Престъпление и наказание“) Достоевски подхожда като психолог и антрополог към изследването на човека и движещите сили на неговия нравствен избор. Като писател, той се интересува от различните типове човешки характери („Бесове“), но най-вече го интересува човекът, който търси истината и правдата в живота, отстоява своето достойнство като свободно същество и живее в напрегната духовна атмосфера на нравствен избор между доброто и злото („Идиот“ и „Братя Карамазови“).

В „Записки от подземието“ руският писател се занимава с мястото и значението на ирационалните и подмолни влечения, определящи съзнанието на човека, и изследва тяхното влияние върху търсенето и отстояването на неговото субективно и индивидуалистично разбиране за свободата като произвол и последиците от това разбиране за избор (Достоевски, 2005: 7 – 16).

В романа „Престъпление и наказание“ Достоевски също изследва влиянието на определени идеи върху съзнанието и избора на волята и проследява последиците от съзнателно извършеното престъпление, терзаниятана съвестта и борбата за вътрешен мир със себе си, които не престават, докато не бъде разкрита истината и не бъде удовлетворена Божията правда чрез справедливото възмездие, пожелано свободно като заслужено наказание за извършената неправда (Франк, 1990: 391 – 397).

„В творчеството на Достоевски според авторитетното мнение на проф. Василий Зенковски с голям замах, широта, дълбочина и всеобхватност се разкрива изначалният замисъл на руската етическа мисъл относно „тайната на човека“ и на Богочовека Христос, която блести като най-прекрасно украшение на руския Логос. Цялото му творчество не е нищо друго освен „етическо оправдание“ и прослава на християнството и православния масианизъм, пронизани отдуха на „етическия максимализъм“ (Долгушин, Цыплаков, 2011).

В центъра на идейното пространство и художествено творчество на Достоевски е човекът, и то именно като свободен и избиращ свободно своя път в живота. Той се интересува от „загадката“ и „тайната“, която представлява всеки човек, и счита, че тя може да бъде разгадана само в светлината на християнската истина за Богочовека (Бердяев, 1992а).

Достоевски признава значението както на минималната, или низша, първична свобода на избора, така и на идеалната, възвишена свобода в истината и доброто, която е цел на човека и венец на неговото свободно произволение. Но той не приема принудителното достигане до втората възвишена свобода, без да се признае на човека изначалното право на избор и без да откликне той на Христовия призив свободно. Ако се отрече първата и изначална свобода на избора в името на втората реализирана нравствена свобода, се потъпква свободата на духа и вместо човешкия автономен избор някой отвън вместо него решава и налага своя избор. Това би било унизително за свободата и достойнството на човека и води до различни форми на авторитаризъм, потисничество и деспотизъм. Независимо дали са в областта на политиката, религиозния живот или обществото (Бердяев, 2002).

Христос е пожелал свободната любов на човека, се казва в Легендата на Великия инквизитор, и с това е дал на човечеството един велик дар – дара на свободата, но и велика отговорност всеки сам да решава и избира, като носи сам отговорността на свободата, а не прехвърля на друг това велико духовно бреме. Свободата е кръст и всеки сам избира и решава дали следва Христос свободно, да се бори със своите слабости и да върви по Христовия път, или да предостави на друг да решава вместо него. Тук Достоевски отхвърля съблазните на различните хетерономни форми на организация на човешкия живот както в индивидуален, така и в обществен план. Той е привърженик на християнския максимализъм, но същевременно е и реалист и много задълбочен психолог, който прониква в съкровените кътчета на човешката душа и изследва скритите, тайни мотиви за човешките постъпки (Бердяев, 1992а).

Достоевски изследва тайната на човека и се стреми да разбере загадката на човешката личност, като се интересува не от абстрактната идея за човека, а от конкретния човек и неговите духовни търсения, подсъзнателни влечения, подбуди, пристрастия и маниакални идеи. Него го вълнуват вътрешните противоречия на човешкото съзнание, духовните търсения и терзанията на съвестта, които изграждат същинската участ на човека в този свят. В това свое психологическо изследване на човека Достоевски достига до дълбоките духовни основания на свободата, като я разглежда и в двете посочени перспективи – като формална свобода или възможност за избор и като реализиран избор или нравствена свобода на свободното самоопределение на личността (Бердяев, 1992а).

Християнството според Достоевски е в центъра на европейската култура и цивилизация и има основно място в духовното израстване на отделния човек и обществото като цяло, но то изисква истинска свобода, напрежение на волята и подвиг в борбата със злото. Според Достоевски християнството е жизнена основа и същинска цел, движеща сила и най-висш идеал за човешката личност и за обществото. Подобно на Владимир Соловьов и Достоевски се измъчва духовно от това, че християнството, което от две хиляди години се разпространява сред европейското човечество, не е проникнало дълбоко в съзнанието на модерните хора и не определя в пълнота тяхното нравствено поведение. Християнството е своеобразен връх, който се достига с нравствено усилие и подвиг и в него се разрешават конфликтите на по-низшите форми на човешкото съзнание и проблемите, породени от по-несъвършените форми на организация на човешкото общество (Бердяев, 1992б).

Самият Достоевски, като автор и писател, се отличава със задълбочена духовна интуиция и изострена нравствена чувствителност към въпросите за смисъла на човешкия живот и изследва изключително задълбочено нравствените и психологическите проблеми на междучовешките и междуличностните отношения.

2.2. Николай Бердяев и философията на свободния дух

Тези теми от творчеството на Достоевски преминават и в екзистенциалната философия на Николай Бердяев, който е истински философ на свободата. Неговата философия се определя от самия него като „философия на свободния дух“ и до голяма степен основното є съдържание се обуславя от философските проблеми на свободата и изследването на нейните различни степени и форми в човешкото съществуване (Бердяев, 1996: 224 – 237).

Той поставя за разглеждане проблемите за произхода на свободата и реалното є присъствие в живота и екзистенциалната участ на личността, като предлага свое оригинално решение на този проблем. В онтологичен план Бердяев приема идеята за първенството на свободата пред битието. Според него свободата е първична стихия, от която Бог създава битието, но която не се определя и детерминира от законите на сътворения свят. Свободата е в царството на Духа, а не в царството на природата. В природния свят господстват законите на причинността и необходимостта, докато свободата извира от дълбините на духа. Затова свободата предшества битието и у човека тя има ирационални дълбини, от които извира, без да се предопределя и детерминира от природата и физическата причинност (Бердяев, 2000).

Човекът е едновременно духовно и природно същество и принадлежи на света на духа и на природния свят. Свободата не произтича от природния ред на обектите, а произтича от духовния порядък на битието. Тук Бердяев се придържа към онтологичното разграничаване между ноуменално и феноменално. Според него духът е същинското ноуменално битие, докато в природата се разкрива феноменалното. Затова човешката свобода, която произлиза от дълбините на духа, следва да се реализира в духовния порядък на битието и води човека към царството на Духа, докато в природния порядък цари законът на необходимостта и там много често свободата се разкрива в деформиран и неавтентичен вид, което води до обективация и екстериоризация (Бердяев, 2000: 241 – 248).

Според Бердяев вътрешният човек е духовният човек, който пребъдва в света на Духа и живее според закона на свободата, докато екстериоризацията, като изместване на центъра на човешкото съществуване от вътрешния духовен свят към външния природен свят на обектите, води до поробване на човека и до деградиране на неговото съществуване под властта на природния свят на обектите и вещите, който е свят, определян от закона на необходимостта (Бердяев, 1992б).

Николай Бердяев пламенно отстоява принципите на индетерминизма и постулира свободата на човека като изначално основание за неговото битие и истинско съществуване, като отказва да приеме детерминистките определения за свободата като човешка даденост, произтичаща от природата. Според него природата не е източник на свободата и затова нито една натуралистична метафизика не може да даде решение на проблема за свободата. Всеки опит свободата да се изведе от природата води до различните типове детерминизъм и окачествяване на самата свобода като природен феномен. В действителност според него свободата произтича от дълбините на меоничното – от първичната ирационална стихия, която предшества появата на битието, защото свободата е в основата на самото битие, поради което не може да бъде определяна от законите на необходимостта (Бердяев, 2003).

Философските възгледи и идеи на Николай Бердяев за свободата имат както онтологично, така и чисто антропологично и етическо измерение. От онтологическа гледна точка можем да кажем, че според неговата особена теория на битието, която се развива в рамките на руската религиозна философия на всеединството, истинската реалност и природната действителност са едновременно единни, но и качествено разнородни по своя онтологичен статус като степени и форми на битие. Бердяев акцентира върху йерархичното превъзходство на човека като духовно и свободно същество над природата и закономерностите на природния ред на битието. За него е определяща идеята за несводимостта на човешкия дух към категориите на природното битие и затова той определя същността на човека предимно като свободна личност, а не толкова като природен индивид. Този християнски персоналистичен подход към човека и свободата е един от най-характерните за философското мислене на Бердяев (Бердяев, 1992б; 1994).

Християнското учение за битието на тварния свят и човека включва богооткровената истина (Бит. 1: 1 – 31) за сътворението и фундаменталното разбиране за йерархичното единство на Космоса и мястото на човека в порядъка на съществуващото като свързващо звено между духовния и природния свят. Това учение е разработвано систематично в богословието на Църквата и е предпоставка за съвременната християнска антропологична визия и нравствена философия на свободата. В по-ново време това християнско учение се разработва в рамките на руската християнска религиозна философия предимно в парадигмата и метафизиката на всеединството с нейните различни варианти. Тук се чувства влиянието на Кант, Шелинг, Соловьов, С. Франк, Н. Лоски, В. Зенковски и други. Според това християнско онтологическо учение битието на тварния свят се разграничава на различни пластове или онтологични степени, коитобиват определяни като реалност и действителност, дух и природа, трансцендентно и иманетно битие, които са едновременно единни, но и разнородни. Съществуващото се състои от различни степени, пластове или форми на битие, които се проникват взаимно, но и онтологически остават разнородни. В тази космологична визия се разкрива богословската идея за Богочовечеството, която има както антропологични и христологични измерения, така и онтологични. Тази християнска идея дава ключ за разкриване и разрешаване на въпросите за свободата на човека и връзката на човешката свобода с Божията воля. Истинската свобода на човека се разкрива и реализира в доброволното следване на Божията воля. Този християнски идеал може да се реализира по образеца на Иисус Христос, Който съзнателно и свободно привежда в единство своята човешка воля с волята на Небесния Отец и дава пример и идеал за човека как да съвместява и реализира своята човешка свобода чрез съгласие и единство с Божията воля. В християнската етика този принцип на етическа автономия се съгласува с теономните принципи на религиозната нравственост (Бердяев, 2003).

Този тип християнска онтология и етика на Богочовечеството, разработвани от руските религиозни мислители, принципно се съгласуват и синхронизират с кантиански дуализъм на ноуменално и феноменално, но се противопоставят на философския монизъм или пантеизъм както в идеалистическата му версия на есенциалистката метафизика на Хегел, така и на материалистическата му версия в позитивизма, натурализма или диалектическия материализъм (Бердяев, 2000: 249 – 254).

В по-новата онтология на битието, която се развива в границите на философската феноменология, екзистенциализма и персонализма, това християнско учение има важно присъствие и значение. То оформя основитена важното за съвременната християнска етика разбиране за плуралистичния и йерархичен характер на битието и онтологичния ред на съществуващото, което се отразява в областта на антропологията и етиката. Затова и Бердяев определя първата свобода като нисша свобода, но и като абсолютно необходима за висшата и абсолютна идеална свобода на човека, която се реализира в царството на Духа и достига своята крайна цел в живота с Бога и вечното блаженство (Бердяев, 1992б: 102 – 119).

Бердяев счита, че християнството в своята автентична форма и истинска духовна традиция приема и двете форми и степени на свобода, които по-късно в теологията са били отстоявани от противоположни религиозни направления и схолостични концепции. Не може да има истинска свобода без приемане на първичната свобода като ирационална възможност за избор между добро и зло. Христос също приема тази свобода, като призовава Своите ученици да Го следват свободно, свободно да откликнат на Неговия призив, а не принуждава никого да Го следва и да върви след Него принудително (Бердяев, 1994).

Но от друга страна, свободният избор определянравствения характер и самата качественост и ценностен профил на човешкия акт и конкретната постъпка. Затова истинската, реална и положителна нравствена свобода е възможна само чрез превъзмогване на низшите инстинкти и съобразяване на волята с доброто. Но от друга страна, според Бердяев това не е само свобода на волята, а пълна максимална свобода на човешкия дух. Това е свобода на човешкото същество като духовна личност, в която човешките съзнателни сили и способности не се раздробяват на воля, разум и чувства, а се интегрират и се събират в пълнотата на човешкия дух, като определят цялостното съществуване на човешката личност. Бердяев отхвърля диференцирания подход към свободата като свобода само на волята и приема, че в истинската цялостна представа и понятие за свободата трябва да приемаме единството и неделимостта на човешкия дух, свободата на човека като личност, а не като природно същество (Бердяев, 1992б).

2.3. Свободата на човека и нравственият избор според Борис Вишеславцев Борис Вишеславцев (1877 – 1954) е интересен руски мислител и представител на Руския религиозен ренесанс, който съчетава философските и психологическите аспекти в изследването на човека и неговото нравствено съзнание. Той тръгва от философията на правото и етиката на Фихте и достига до метафизическата етика на Николай Хартман и аналитичната психология на Карл Юнг. В този философски процес на задълбочено изследване на човека и неговата нравственост Вишеславцев се интересува от свободата на нравствения избор и произхода на злото, като изследва нравствената проблематика както в етикофилософски и метафизичен план, така и във връзка с психологическите аспекти на съзнанието. В своите религиозно-философски изследвания Вишеславцев разглежда етическите проблеми на детерминизма и индетерминизма, анализира философските аспекти на нравствената автономия, но се интересува и от психоаналитичните въпроси на сублимацията и проблемите на подсъзнанието в теорията на Фройд и аналитичната психология на Юнг.

Вишеславцев се занимава задълбочено с проблема за свободата и необходимостта в метафизиката и сравнява християнските идеи с ценностната етика на Николай Хартман. Той изследва антиномиите на свободата в областта на нравствената философия и етиката, но също така се отнася критично към антропологичния редукционизъм в психоаналитичната теория на Фройд. Етическите проблеми на нравствения избор Вишеславцев разглежда и в светлината на емпиричните изследвания на съзнанието в аналитичната психология на Юнг (Вишеславцев, 1994: 106 – 113).

Според него човекът, като познаващо и разумно духовно-нравствено същество, възприема наличната действителност и познава по различни пътища непосредствената емпирична реалност. Той анализира и прониква в дълбините на възприетото и по духовно-интуитивен път се ориентира в заобикалящия свят, оценява и търси смисъла на битието и своето собствено съществуване. В този процес на познание, където се отключват сложни познавателни и рефлексивни актове, се разкриват висшите духовни заложби на човека като духовно същество и нравствена личност, която се пита за смисъла на живота, стреми се да постигне целта на съществуването си тук, на земята, и да придобие Висшето благо във вечността. В този процес на задълбочено вникване в законите на живота и смисъла на своето съществуване всеки човек се проявява като нравствено същество и реализира своите духовни потенции. В този път на духовно познание той си служи с абстрактни понятия и нравствени оценки, по-ставя си свободно цели в живота и се издига чрез своя дух към съзерцанието на висшия и абсолютен смисъл на битието в търсене на Бога като Абсолютна истина и Висше благо. Именно в този процес на целеполагане се разкрива човешката свобода като нов източник на причинност в природния свят на физическата причинност и по този начин на свободата следва да се гледа през призмата на телеологизма в контекста на един каузално обусловен и детерминиран от принципа на необходимостта природен (ноуменален) свят.

ЛИТЕРАТУРА

Достоевски, Ф. М. (2005). Записки от подземието. С.

Лосский, Н. (1994). Христианское миропонимание Достоевского. М.

Франк, С. (1990). Достоевский и кризис гуманизма. – О Достоевском. М.

Бердяев, Н. (1992а). Мирогледът на Достоевски. С.

Бердяев, Н. (1992б). За робството и свободата на човека. С.

Бердяев, Н. (1996). Философия на свободата. С.

Бердяев, Н. (1996). Предназначението на човека. С.

Бердяев, Н. (2000). Творчество и обективация. Минск.

Бердяев, Н. (2002). Царството на Духа и царството на кесаря. С.

Бердяев, Н. (2003). Екзистенциальная диалектика Божественного и человеческого. М.

Вышеславцев, Б. (1994). Этика преображенного эроса. М.

Панчовски, Ив. (1996). Свобода на волята. – В: Християнска етика. Т.1, Философия на морала. С.

Хоружий, С. С. (1991). Философский процесс в России как встреча философии и православия. – В: Вопросы философии, 1991, № 5.

Долгушин, Д., Цыплаков, Д. (2011). Религиозно-философская культура России. Часть ІІ, Новосибирск.

REFERENCES

Dostoevski, F. M. (2005). Zapiski ot podzemieto. S.

Losskiy, N. (1994). Hristianskoe miroponimanie Dostoevskogo. M.

Frank, S. (1990). Dostoevskiy i krizis gumanizma. – O Dostoevskom. M.

Berdyaev, N. (1992a). Mirogledat na Dostoevski. S.

Berdyaev, N. (1992b). Za robstvoto i svobodata na choveka. S.

Berdyaev, N. (1996). Filosofiya na svobodata. S.

Berdyaev, N. (1996). Prednaznachenieto na choveka. S.

Berdyaev, N. (2000). Tvorchestvo i obektivatsiya. Minsk.

Berdyaev, N. (2002). Tsarstvoto na Duha i tsarstvoto na kesarya. S.

Berdyaev, N. (2003). Ekzistentsialynaya dialektika Bozhestvennogo i chelovecheskogo. M.

Visheslavtsev, B. (1994). Etika preobrazhennogo erosa. M.

Panchovski, Iv. (1996). Svoboda na volyata. – V: Hristiyanska etika. T.1, Filosofiya na morala. S.

Horuzhiy, S. S. (1991). Filosofskiy protsess v Rossii kak vstrecha filosofii i pravoslaviya. – V: Voprosay filosofii, 1991, № 5.

Dolgushin, D., Tsayplakov, D. (2011). Religiozno-filosofskaya kulytura Rossii. Chasty ІІ, Novosibirsk.