Според Кант познанието (Erkenntnis) произлиза от съединяването на две базисни способности на духа – сетивността и разсъдъка. Което повдига въпроса дали тези две способности са независими една от друга, или ако са зависими, коя способност е определящата. Съвременните интерпретатори на Кант предлагат три типа решения, в които съответно нагледите изпълняват самостоятелни познавателни функции, познанието е резултат от сравнително свободно съчетаване на понятия и нагледи или от свързването им в съждения под диктата на категориите. Настоящата статия предлага рекапитулация на тези три модела на „синтез“. На този фон са разгледани два конкретни проблема, на които Кант не е обърнал достатъчно внимание. Първият засяга познанието при децата и животните, вторият – възприятието. Съвременни постижения в когнитивистиката налагат критично преосмисляне на тези, застъпени от Кант.

Идеята за проектното се обосновава като грижа за съборността на творците, общностиране на творчески субекти. Разглеждат се някои от историко-философските корени на проектното субектно: например в германската идеалистическа философия (Кант, Фихте, Шелинг, Хегел), феноменологията на Хусерл, фундаментална онтология на Хайдегер, екзистенциалистката онтология на Сартр и в българската онтологична традиция. Темата се обвързва пряко с идеите за творчество и иновации.

The present paper explores the problem of the ontological status of the spirit from the perspective of the virtualistic metaphysics developed by Valentin Kanawrow. The main thesis is that the spirit cannot be adequately thought of as a substantial reality, but should be understood as a dynamic field of virtual possibilities that are actualized through symbolic and linguistic structures. In this context, metaphor is considered not simply as a rhetorical figure, but as an ontological mediator between the virtual and the actual. Through critical analysis, it is shown that virtualistic metaphysics offers a radical rethinking of ontology, transforming it into a theory of possibility and process.

The article\(^{1}\) defends the thesis that intelligent behavior might require not internal complexity but complex interaction. This is demonstrated by the various forms of stigmergy that can be observed both in social insects and in humans. The exposition is structured as follows: (§0) explains how the term “intelligence” is interpreted in the following text; (§1) clarifies the relation between intelligence and complexity; (§2) shows that intelligent behavior does not require internal complexity; (§3) introduces the concept of stigmergy; (§4) presents the mechanisms that give rise to this phenomenon; (§5) distinguishes several types of stigmergic interaction; (§6) briefly discusses the evolutionary mechanisms that could have produced them; (§7) sketches the possible ways in which the concept of stigmergy is used outside biology; (§8) examines collaborative stigmergy in humans; (§9) points to its epistemic projections; (§10) outlines some conclusions concerning the role of artificial intelligence systems and their place in human society.

The article explores the trend towards anthropologization of artificial intelligence. It analyzes this trend from the perspective of Baudrillard’s concept of hyperreality, emphasizing the replacement of the real with the signs of the real and, consequently, the trivialization of the distinction between lie and truth, between real and imaginary. In such a context, various modes of AI anthropologisation are examined – specific concepts describing conditions of AI, images of models with their own biographies on social networks, virtual partners who evoke feelings in their creators and prompt them to certain actions. The study puts forward the hypothesis that the process of AI anthropologisation runs parallel to that of human machinization. Examples of similar machinization are given, focusing mainly on the weakening of some human cognitive abilities and the development of others based on the machine model, in which, however, algorithms perform far better. The question of the erosion of human relationships in this situation is raised, and consequently – of the beginnings of totalitarian thinking, of destructive and authoritarian behavior, which isolation and the feeling of insecurity provoke.

This article examines post-truth as a cultural regime of public sphere emerging at the intersection between the attention economy and platform logic. In this environment, emotionally charged narratives and social indicators of trust often replace expert verification. The argument is that artificial intelligence (AI) acts not simply as an accelerator of disinformation, but as a cultural technique that reorganizes the criteria for truth. On this basis, the concepts of “algorithmic public sphere” (fragmented, affectively structured publics), “synthetic authenticity” (the aesthetics of verisimilitude in deepfakes and generative models), and the transformation of “regimes of truth” (Foucault) into model-predictive standards. The conclusion emphasizes the need for media and algorithmic literacy, as well as research tools for the ethical and epistemic management of synthetic realities.

Тази рецензия се отнася до сборник, публикуван през 2025 г. от авторитетното международно издателство Cambridge Scholars. Студиите в него са разработвани въз основа на участия на техните автори в две международни конференции в областта на процесуалната философия. Това са 15 текста от учени от България, Италия, Белгия, Португалия, Украйна, Словакия, подредени в 4 части, отнасящи се съответно до фундаментални понятия в образованието, бъдещето на образованието, естетически и етически, както и медицински и психологически проблеми.