Деян Пенчев

Sofia Bulgaria
E-mail: deyan_penchev@abv.bg

Резюме. Статията разглежда връзката между понятията стоицизъм, скептицизъм и нещастно съзнание във „Феноменология на духа“ на Хегел и пиесата на Джордж Байрон „Каин“. Байроновият библейски герои Каин, син на Адам и Ева, си задава редица философски въпроси и подобно на Хегеловото понятие за скептицизъм въстава срещу установените небесни норми и закони. Чрез познанието, идващо от Луцифер, и подобно на нещастното съзнание при Хегел Каин достига до самосъзнанието за себе си.

Ключови думи: stoicism; scepticism; unhappy consciousness; good; evil; knowledge; love

В това изследване ще разгледам възможното отношение между идеята на Георг Хегел (1770 – 1831) за нещастното съзнание от неговото философско съчинение „Феноменология на духа“ (1807) и поетическото произведение на Джордж Байрон (1788 – 1824) – мистерията „Каин“ (1821) 1) . Наглед съвсем разнолики съчинения, едното засягащо чисто философска тематика – това на Хегел, а другото, това на Байрон, разглеждащо литературно едно религиозно, библейско събитие, каквото е убийството на Авел от брат му Каин, те се срещат в широкомащабния проблем за развитието на съзнанието и еволюцията на човешкото същество. Главните действащи лица в нашата разработка ще са Хегеловите понятия за стоицизъм и скептицизъм и Байроновите герои Каин и Луцифер.

За какво разказва Байроновата мистерия? На сътворената земя са първите хора – Адам и Ева, с първородните си чада Каин и Авел, заедно с техните съпруги. Всички славят покорно Бога, само Каин изпитва недоволство от въпросите, които го измъчват, а те са: какво е злото и какво е смъртта. След това Каин се среща с дошлия при него Луцифер, с когото водят дълги разговори, като Луцифер го въздига в небесата и духовните светове, включително и в Ада. След тези разговори, вече отново на земята, при едно молитвено жертвоприношение Каин се скарва с Авел и го убива.

Особено място тук има положението на господаря и роба, развито и открояващо се като момент преди нещастното съзнание във „Феноменологията“ на Хегел. Библейската ситуация, в която ни въвлича Байрон, ни представя тъкмо това положение на господарство и робство, характеризирано от Хегел, но откривано не в сблъсъка на две човешки субектности, а в субектностите на Бога и човека. В самосъзнанието за себе си те се отнасят един към друг като към нещо различно за себе си и следствието от позицията им на създаден и създаващ е, че създаващият субект, или дори макросубект, в лицето на Бог се полага в положението на господар, а създаденият субект – човекът – e роб, подчинен на своя създател. Но докато положението на господаря и роба, взето само по себе си, без определен контекст, е чрез и в „борбата на живот и смърт“ (Hegel, 1969: 171), при която ролите на господар и роб се сменят една с друга, то при Байрон положението започва еднолично с господарството (и господството) на Бог.

Началото на „Каин“ започва с молитвени хваления на първите хора към техния Създател, в които те изразяват своята обич и преклонение пред всемогъществото на своя Праотец. Само един мълчи и не желае да приглася на останалите – Каин, първородният син на Адам. Той мълчи и когато го питат защо не се моли на Бога, е готов да отговори заядливо, дръзко и да отстоява своето решение. Но в това начало на творбата Каин още не е осъзнал своето робско положение, той го усеща само смътно, както по-късно сам ще признае (Byron, 1992: 29 – 30). Неговото недоволство и неговият бунт не са от разбиране на собствения уровен, на който се намира, а от липсата на познание, от незнание. Каин задава въпроси, той се интересува, той размишлява, но не получава отникъде отговор и това го притеснява. Той не се задоволява с наличното си положение, а иска да го разбере, да го познае и да отговори на въпросите си.

Първият фундаментален въпрос, който си задава, е: „Кое е зло?“ (Byron, 1992: 22), какво е злото. Точно тук е коренът на неговото богоборчество и на неговия бунт към господарството. Адам и Ева са съгрешили, като са яли от забранения плод на Дървото за познание на доброто и злото в Едемската градина, но какво е естеството на този грях, те не знаят. Каин иска да познае другата страна на Бога. Неговата доброта и милост е известна и нея възхваляват роднините на Каин, но той иска да разбере що е зло, какво е естеството му. Той иска да мине отвъд познатото, иска да отиде в забранените територии на другостта, а това е тъкмо в цялостната същност на Божественото, т.е. на господарството. Така той ще бъде все по-инициативен в достигането на Познанието и ще става все повече господар, изоставяйки зад себе си позицията на изцяло роб. Хегел казва: „Истината на самостоятелното съзнание е робското съзнание“ (Hegel, 1969: 176).

Бунтът на Каин се явява опозиция спрямо неговите роднини, спрямо самия Бог. Безусловното подчинение на Адам и Ева към Отца има своята сигурност в себе си и самодостатъчността на съзнанието им за това подчинение е ненакърнима от никаква друга мисъл; сигурността им е положена в своята разсъдъчност и се намира свободна в кръга на своите определени проявления. „Виж как баща ти е смирен и ведър“, казва Ева на Каин, „бъди и ти такъв“ (Byron, 1992: 23). Това можем да определим, заедно с Хегел, като стоицизъм. И в историческия стоицизъм Логосът като Върховен разум, пронизва цялата вселена и стоиците откриват във всяко нещо този Разум и разумните връзки между явленията. И следователно онзи, който живее спрямо повелите на този Висш разум в битието, може да бъде единствено свободен, защото неговите действия ще са действия на самия този Логос. И в тази свобода няма зависимост между роб и господар, няма йерархичност, а само тъждественост. Тъждественост, която се проявява в „чистата всеобщност на мисълта“ (Hegel, 1969: 182). Свободното самосъзнание може да излезе от себе си не еднолинейно, а многообразно и още повече – всеобщообразно, именно защото е свободно, а свободата е принцип на разширение и всеобемност. Обаче тази свобода винаги търси чистата мисъл, мисленето изобщо, тя открива себе си като негова същност. Но това не е пълнотата на живота, защото тази чиста мисъл е формата на нещата, която е напуснала вече самостоятелните неща в битието и която се е върнала в себе си. Затова свободното самосъзнание не може да мисли съдържанието на своите действия, защото понятията, в които то мисли, са определени понятия и като такива, те не са собствено негови, а са чужди за него, те са му дадени. И това е всъщност една абстрактна свобода на самосъзнанието, това не е самата жива свобода, както казва Хегел (Hegel, 1969: 182), а е само едно незавършено отрицание на инобитието.

Но в това стоическо самосъзнание се съдържа свободата на мисълта да бъде противоречива на самата себе си, и тъкмо това откриваме при Каин, тъкмо това е скептицизмът. Каин е първичният човешки скептицизъм, който подобно на Луцифер извършва акт против законите на цялото творение. Тук виждаме как според Байрон грехът, макар и заченат от Ева с откъсването на забранения плод, не принадлежи нито на нея, нито на Адам, а намира истинския си притежател едва в Каин. Самият той сякаш е желал винаги това с въпросите си за естеството на злото и смъртта.

И какъв е грехът? Той е познанието на това естество; познанието за другото, за различното и отрицателното. И в това познание има роля Луцифер. Той е подстрекателят на това скептическо самосъзнание у Каин. Той му разкрива многообразието на духовните светове и му дава познание за самата човешка природа. Той му заявява: „Ако жадуваш знание, аз мога / да ти го дам“ (Byron, 1992: 56). И дори на няколко пъти му говори за Разума, с който Каин (или човекът) може да бъде свободен (Byron, 1992: 32, 59, 101). Но каква е всъщност тази свобода? Зад нея се крие нещо, което Луцифер е казал също на Каин – че ако му разкрие тайната на „Двата Принципа“, т.е. на доброто и злото, Каин няма да може да издържи „Двойствената Тайна“ и ще бъде погълнат от едната завинаги (Byron, 1992: 97).

Луцифер очертава двата принципа, така както ги разбира и както ги тълкува пред Каин: ако Каин остане при доброто, той ще се присъедини към тези, които са „жалки блюдолизци/ сред химни и неискрени молитви/ към Него – Всемогъщия, чието/ могъщество не се крепи на обич,/ а само насилие и ревност“ (Byron, 1992: 45), а ако Каин избере злото, то той ще се присъедини към Луцифер, който сам заявява, че: „Из цялата вселена: в дълбините/ на Ада, в световете на всемира,/ в безкрайността на векове и вечност – / навеки ще оспорвам всичко..., всичко!“ (Byron, 1992: 99 –100). В единия случай, този на доброто, резултатът ще е покорството и абстракцията на мисълта сама в себе си, това е и стоицизмът; в другия случай, този на злото, резултатът е вечна борба против всичко установено, като това е скептицизмът. За него Хегел казва, че това скептическо самосъзнание „преминава насам и натам от единия краен термин, този на еднаквото със самото себе си самосъзнание, към другия, този на случайното, обърканото и объркващото съзнание“ (Hegel, 1969: 187). Изборът между двете Луцифер оповестява и така: „Преди да стане късно, изберете:/ Познание или Любов!“ (Byron, 1992: 47). Това раздвоение на самосъзнанието в себе си Хегел нарича нещастно съзнание и то показва противоречивата си същност, двойствената си природа (Hegel, 1969: 188 – 189). И Луцифер знае тази тайна, казвайки, че разумът „създаден е, за да се раздвоява“ (Byron, 1992: 32). Но за да се познае тази тайна, тя трябва да бъде извършена, тя трябва да бъде приведена в действие, и Каин познава двата принципа, или по-точно липсващия принцип на своето познание – този на злото или скептицизма, с акта на убийството.

Като първи човек, опознал двата принципа и осъществил прокобата от откъсването на забранения плод, Каин реализира у себе си нещастното съзнание, но в същото време дава и възможност на осъзнаването на своята постъпка да покълне у него и той в края на Байроновата мистерия се окайва за делата си (Byron, 1992: 136). Без Луцифер той не би познал това, което вече познава, и без скептицизма самосъзнанието не би имало всички моменти на самото себе си. А сега, когато нещастното съзнание схваща себе си като едно и също съзнание, то може да стане вече самоосъзнат дух, в който примирението със самия себе си е висшата реалност на опита, което то осъществява. Така самосъзнанието става разум в единство със собствената си противоречива същност и това е за него, както ще каже Хегел, „увереността, че е цялата истина“ (Hegel, 1969: 210).

NOTES/БЕЛЕЖКИ

1. Под мистерия тук се разбира самият жанр на „Каин“, избран от Байрон.

REFERENCES/ЛИТЕРАТУРА

Byron, G. (1992). Cain. Veliko Tarnovo: Elpis. [Байрон, Дж. (1992). Каин. Велико Търново: Елпис].

Hegel, G. (1969). Phenomenology of Spirit. Sofia: Science and Art. [Хегел, Г. (1969). Феноменология на духа. София: Наука и изкуство].