Деян Пенчев

Bulgarian Academy of Sciences
E-mail: deyan_penchev@abv.bg

Резюме. Статията разглежда накратко някои от възгледите на Владимир Соловьов за войната, нейния смисъл и съотношението свобода–необходимост в противоборството между народи, хора и идеи. В две от основните произведения на руския философ – „Кратка повест за Антихриста“ и „Оправдание на доброто“, ние намираме главните концепции на Соловьов, които влизат в цялостната му философска система, като имат своето разгръщане и резултатност във всеединството на връзката между човека и света.

Ключови думи: war, meaning, freedom, necessity

I.

Въпросът за войната от чисто философска гледна точка може да бъде разглеждан като метафизически принцип на полярността на битието, намиращ зададеността си в Хераклитовото: „Войната е баща на всичко“ (Фраг. 53), но от позицията на една философия на нравствеността в мирогледа на Соловьов той разширява границите си до социално-етически проблем, т. е. до проблем на човечеството като цяло. Точно такъв е и мащабният ракурс, през който Соловьов говори за смисъла на войната, затова тук няма да се спирам върху онтологията или антропологията на войната като метафизика, а по-скоро върху смисъла на войната като наличност в живота на хората и като социален фактор, разгледан от нравствено-философската перспектива на Соловьов. За целта ще се спрем накратко върху разглеждането на войната в две от крайъгълните съчинения на руския философ, а именно „Кратка повест за Антихриста“ и „Оправдание на доброто“.

II.

„Кратка повест за Антихриста“ е литературно, прозаично произведение, едно от малкото, които е писал Соловьов. Въпреки формата си, то обаче е имплицитно философско и богословско, наситено с теми, въпроси и отговори, ангажиращи вниманието на философи и теолози в продължение на векове. Затова и може да кажем, че то е философска повест. Тъкмо в нея намираме засегната и темата за войната, която тук ни интересува.

Повестта започва с войната между обединените държави на Изтока, в т. нар. панмонголизъм, и Европа. Неразумната интелектуална и търговска агресия на западния свят е отвратила и уплашила източните народи, които, всеки сам по себе си, чувстват необходимостта за собствена свобода и независимост, и най-вече – за това, да преживяват в спокойствие и самодостатъчност дните си. Чужденците, които прииждат в държавите, в началото се разглеждат като атракция и нужда за вътрешната политика на страната, но когато интересът към природните блага и ценности привлича все повече и повече хора от Запада, човекът от Изток започва да се пита за собственатаси автономна свобода. Още повече, когато вижда нарастващата индустриална и техническа мощ на западния свят, разгръщащата се военна политика на някои страни (например Англия, Франция, Холандия в края на XIX в.) и още повече, когато прозира меркантилната лицемерност на държавните глави на Запада.

Но освен чисто икономическата, политическа и военната инвазия на Запада спрямо Изтока, последният многовековно страда и от духовната инвазия, която европейците се опитват да му налагат през годините. Интелектуалните принципи, които си е изградил западният човек, за него самия, са най-разумните и от там – най-висшите и едва ли не най-възможните, като всички останали са или илюзорни представи за нещата, или просто грешни формулировки, които скоро ще бъдат сринати от пиедестала на собствената им пясъчност. Може би и това е една от причините за Кръстоносните походи, а не само тези, които познаваме от историята. Същото важи и за хилядите мисионери, плъзнали по целия свят да проповядват християнската вяра, за да сеят ум и вяра в неверните, езически, непознали истината и спасението хора. Затова и хората на Изтока ще видят в християнската религия една агресивна сила, която иска да наложи своята правота в света, неизпълняваща в същината си заветните думи на своя Спасител. По този повод и Соловьов, в „Оправдание на доброто“ (Соловьов 1999: 550–551), цитира думите на индийския мислител Свами Вивекананда от Световния конгрес за религиите в Чикаго от 1893 г.:

„Вие ни изпращате мисионери да проповядват вашата религия. Ние не отричаме достойнствата на вашата религия, но след като сме ви опознали презпоследните две столетия, виждаме, че целият ви живот е в разрез с изискванията на вярата ви и че ви движи не духът на правдата и любовта, завещан ви от вашия Бог, а духът на користта и насилието, присъщ на всички лоши хора. Това означава едно от двете: или религията ви, при цялото си вътрешно превъзходство, не може да бъде осъществена на практика и следователно не струва дори за вас, които я изповядвате; или вие сте толкова лоши, че не искате да изпълнявате това, което можете и сте длъжни. И в единия, и в другия случай нямате никакво предимство пред наси трябва да ни оставите на мира“.

Тези директни обвинения, отправени в лицето на западния свят от представителите на Изтока, макар и (или още повече – дори и) на един духовен конгрес, чиято цел е религиозният живот и Богът, Соловьов намира за отправни, да може да се говори за една възможна война между Изтока и Запада. Той обаче говори по-конкретно за война между обединените сили на Европа и Азия, за която предвижда да бъде последната голяма война, след която да настъпи мир, оповестен със създаването на Европейски съединени щати (Соловьов 1999: 541, 550; Соловьов 1995: 195–196).

В „Оправдание на доброто“ ВладимирСоловьов изказва предположението си за такава война, а в „Кратка повест за Антихриста“ я развива и литературно, във философски контекст. Чрез първото произведение ние разбираме второто, а чрез второто се онагледява първото. Така „Кратка повест за Антихриста“ се явява закономерно допълнение на възгледите на Соловьов за войната, а и като цяло, за нравствените и социално-теологическите му виждания.

III.

В „Кратка повест за Антихриста“ войната между Европа и Азия се оказва необходим изход между зародилия се антагонизъм между народностите и духовните култури на двата големи континента. Така, още тук ние разбираме, че войната е резултат на някаква необходимост, която сполита дадени народи или в частност – личности. Необходимостта на войната обаче не означава, че принципът на войната е необходимост всевечна, нито пък, че нейното осуетяване е невъзможно да се осъществи. Войната е необходимост дотолкова, доколкото определящите я условия не могат да бъдат помирени и оползотворени равномерно и с разбирателство между отделните народи, т. е. войната е резултат от крайната противоречивост между две страни, които или не могат да се хармонизират взаимно, или едната се опитва да надделее над другата, вследствие на което другата є създава отпор, от което бъдещето на военните действия е заложено. Трябва да кажем, че войната е начин на действие, възможен модел на разрешаване на конфликти, който обаче, както виждаме от историята, често пъти е ставал от възможен – необходим.

Точно това е станало сякаш навик за човечеството. Соловьов определя една от причините на войната и това е „хроничната болест на човечеството – международната вражда“ (Соловьов 1999: 525). Държавитеимат правото на своя страна и всяка от тях има власт над собственото си културно и обществено съдържание. Това право обаче и тази власт имат право и власт само над самата държава, но не и над останалите, които имат собственото си право и власт на своя страна. Всяко насилствено прилагане на право и власт над друга държава се приема за агресия спрямо нея и нейните поданици. Оттук враждата е закомерен резултат.

Но за нея има и други причини. В друго, по-ранно съчинение Соловьов казва, че „равенството на правата не означава нищо без равенството на силите“ (Соловьов 2009: 12). От несъгласуваността на тези двете произтичат и множеството военни конфликти. Държавите се борят за равноправие помежду си, но съотношението на силите им не е еднакво, т. е. дори и две или повече държави да са в отношения на мир и разбирателство, има възможност една от тях да има повече сили, в това число военни и икономически сили, и по-добри природни ресурси от останалите. Това положение би създало в другите държави опасения за агресия от страна на по-силната, въпреки евентуалните є обещания и договори. Така не само враждата между държавите – било тя на икономическа, политическа или духовна основа (в негативен аспект), но и принципното отношение между правата и силите, между равенството на позициите иискреността на дипломацията (в положителен аспект), е от важно значение за първопричинността на военните конфликти. Няма ли ги – има условия за война, има ли ги – вероятността за мир е по-голяма.

Тук трябва обаче да отбележим и че дори при равенство на силите това съвсем не гарантира автоматически и равенството на правата, както не е валидно и обратното отношение. Така причините за войната ни показват и смисъла на войната, защото смисълът на войната е да се осъществят позитивните причини за войната. Негативните причини са деен фактор в нейното осъществяване, практическите условия, а позитивните са теоретическите, идейните положения, върху коитои заради които държавите влизат в противоречие и реализират негативните си причини за война. Първите са следствие от вторите и са техен изблик, тяхно минаване на позитивната граница между свободата и необходимостта, свободата за мир и необходимостта от война. Тези положения са обаче положения преди действителността на военните действия. Във време на война положението е обратното – държавите вече реализират необходимостта си от война и са имплицитно заставени да осъществяват необходимостта от мир, защото свободата за война вече се осъществява. Както знаем, няма и не се е водила вечна война, следователно необходимостта от мир е много по-голяма необходимост от необходимостта за война, тъкмо защото я предхожда качествено. Соловьов обаче не би казал, че я предхожда и принципно, защото положението мир–война е дуално положение, което изисква своето вечно кръгообразно движение, което в хода на историята за Соловьов не може да бъде изначален принцип и вечна необходимост на проявлението си.

IV.

За Соловьов първичната необходимост на войната не лежи в някакъв иманентно заложен в човека или в природата, или в Космоса принцип, а по-скоро в последвалата свобода на отношения между хората. Той отхвърля някои предположения, че необходимостта от война произлиза от борбата за съществуване (Соловьов 1999: 528–529), и казва, че „това е ставало не от принудителната борба за съществуване, а от свободната игра на злите страсти“ (Соловьов 1999: 529). Първопричината на войната идва от „завистта, а не от глада“ (Пак там).

Тук Соловьов прави алюзия с библейската история за братята Каин и Авел, в която първият от завист заради Божията благосклонност към втория го убива в миг на ревност (Битие 4:1–8). Именно тук е свободата на човека, която поражда и необходимостта от война. Същата необходимост трябва и да доведе до свободата на човека от необходимостта на войната. Но, казва Соловьов, „докато Каиновите чувства не изчезнат от сърцата на хората, войникът и стражарят ще бъдат не зло, а благо“ (Соловьов 1999:548–549). Тоест, докато необходимостта продължава да бъде необходимост, никога хората няма да имат свободата да осъществят свободата си от войната.

Това може да стане само чрез нравствената философия, която да реорганизира сърцата и умовете на хората, които да се обърнат към безусловното Добро, а оттам злото на войната ще се превърне завинаги само в доброто на истинския живот. Това Добро вече за Соловьов е Космически принцип и той го прилага в повестта си за Антихриста, като в края є войната между Доброто (представено в лицето на саможертвата на тримата водачи на трите най-големи направления в християнството – католицизма, православието и протестантството) и Злото (представено чрез личността на Антихриста и неговия съветник Аполоний), наследила предишната война между Изтока и Запада, бива субординирана и преодоляна чрез чудодейната намеса на Божието всемогъщество, което разтърсва земята с изригването на огромен вулкан, който поглъща силите на Злото, а Христос се появява и повежда тълпите християни, заедно с всеобщото възкресение на всички загинали за Бог праведници и мъченици, заедно с възкръсналите водачи на католицизма и православието (папа Петър и стареца Иоан). По същия начин и цялата нравствена философия на Соловьов завършва с апломба на оправданието на Доброто пред съда на Истинатаи търсенето на смисъла на войната в свободата от необходимостта є чрез нравствените принципи в човека.

ЛИТЕРАТУРА

Соловьов, Вл. (2009). Лекции за Богочовечеството. София: Дилок.

Соловьов, Вл. (1999). Оправдание на доброто. София: ЛИК.

Соловьов, Вл. (1995). Повест за Антихриста. В: Руският религиозен ренесанс на XIX век, т. 2. София: Христо Ботев.