Нови заглавия
ПРИНОС КЪМ ОСНОВНОНАУЧНАТА ТРАДИЦИЯ В БЪЛГАРИЯ
Основнонаучната философия в България има необичайна съдба. От една страна, до голяма степен задава своеобразната насоченост на философската проблематика през ХХ век в България, но от друга, отношението към нея е предимно негативно. Дори и днес могат да се открият критични коментари, основани на предубеждения и незадълбочени оценки, като най-странното е обвинение в субективен идеализъм.
Монографията на Георги Белогашев „Философията като основна наука“ (издателство „Пропелер“, 2015) е евристичен опит за обективен анализ на философските идеи на Димитър Михалчев и неговите български последователи – Кирил Чолаков, Атанас Попов, Никола Илиев, Александър Илков, Ангел Бънков, Христо Николов и други, които, изхождайки от единни философско-методологични позиции, дават своя принос за разработването на конкретни проблеми в съответните области – психология и психиатрия, философия на правото, педагогика, история на философията и други. Ето защо много по-адекватно е използването на термина „основнонаучна“, а не „ремкеанство“, което създава впечатлението на епигонство и не отговаря на реалните приноси на философите от тази школа.
Важна особеност на реконструкцията е, че тя едновременно е отвъд безпочвения критицизъм и отхвърляне, както и че не е някаква форма на апологетика, а опит да се покаже основнонаучната философия в нейната собствена битийност. Монографията има три логически центъра. В онтологическата част се анализират основните категории – като дадено, индивид, вещ, душа, променливо, постоянно, определителности, единично и общо, действително и недействително, отношения, съзнанието като специфична реалност и други. В гносеологическата систематика се разглежда познанието като безотносително имане, същността на съждението, класификацията на съжденията и други. Третият логически център – методологическият, тематизира взаимоотношението между философията като основна наука и частнонаучното знание, границите на валидност на метафизиката, теорията на познанието и логиката и невъзможността им да изпълняват онези функции, с които се нагърбва основната наука.
Изследването е първото цялостно представяне на онтологико-епистемологичните идеи на Михалчев и неговите последователи. Белогашев очертава и анализира възловите приложения на основнонаучните схващания като подходящ методологически фундамент при разработването на специфични питания и задачи, свързани пряко с проблемите на социалната философия. Много ясно е демонстрирана концептуалната кохерентност на посочените идеи, което е основен белег за съществуването на философска школа. Дори може да се каже, че спорът дали в българската философска история съществува, или не ремкеанска школа вече е решен. Такава школа съществува и тя определя в голяма степен характера на разработваните философски проблеми не само през първите петдесет години на ХХ век, но и през неговата втора половина. Например т. нар. презентационизъм, основите на който в България полага Михалчев, не само структурира гносеологическата проблематика през първата половина на ХХ век, но има и силни продължения през годините и след това.
Отличителната специфика на тази школа, чрез която авторът характеризира нейната същност, е реализъм и по конкретно – неореализъм, пряк реализъм. Особена ценност в това отношение е намирането на типологични черти с други философски направления в западноевропейската философия, които в една или друга форма защитават подобна позиция – напр. с школата на Брентано. По този начин се отхвърлят като неоправдани твърденията, че основнонаучната философия е резултат от провинциално мислене. Факт е, че антипсихологизмът на тази школа много силно резонира с най-представителните критици на психологизма от началото на ХХ век – Хусерл, Майнонг, Рикерт и други. Авторът ни напомня странната ситуация, че монографията на Михалчев „Philosophische Studien. Beitrage zur Kritik des modernen Psychologismus. Mit einem Vorwort von Prof. Dr. Johannes Rehmke. Leipzig. Verlag von Wilhelm Engelmann“ (1909), за която има единадесет рецензии от видни философи, между които е и Джордж Мур с отзив в януарския брой на списание „Mind“ (1911), все още не е преведена и че не български историк на философията, а Мартин Куш в изследването си „Psychologism: a case study in the sociology of philosophical knowledge“ (1995) показва радикалния антипсихологизъм на българския философ и неговото значение на фона на другите критики на психологизма.
Монографията „Философията като основна наука“ на Георги Белогашев е убедително доказателство за значимостта на основнонаучната философска школа, която не само определя в голяма степен спецификата на поставянето и решаването на определен кръг философски проблеми, но има и важна роля за формирането на характерен интелектуален климат и типология на философско-светогледните рецепции и интерпретации. И по този начин тя формира силен самобитен релеф на българската философска история.