История на философията
ПИКО ДЕЛЛА МИРАНДОЛА – ПРИНЦ НА СЪГЛАСУВАНОСТТА
Резюме. Статията разглежда накратко делото на философа Пико делла Мирандола (1463–1494), главните негови идеи и това, което завещава на историята. Като част от италианския ренесансов хуманизъм, той издига концепции, които стават фундаментални и показателни за целия период на Ренесанса. В своята философия Пико търси винаги обединяващите принципи между различните учения и неговият стремеж е чрез познаването и познанието на древните да се разкрият много нови положения в науките и живота.
Ключови думи: Pico della Mirandola, syncretism, harmony, free will
„Аз само на 24-годишна възраст съм дръзнал в този най-високоуважаван град, в присъствието на всички най-учени мъже в Апостолическия сенат да предизвикам един научен диспут относно върховните тайнства на християнската теология, относно най-дълбоките философски закони, относно напълно неизвестните области на познанието“ (Пико делла Мирандола, 2004: 22). Това са думи на младия италиански ренесансов философ Джовани Пико делла Мирандола, които е трябвало да бъдат изречени от него пред научния събор, който е искал да организира в началото на 1487 г. в Рим. На него е трябвало да бъдат поканени теолози, философи и църковни лица, пред които Пико да представи 900 свои тезиса в различни области на познанието. Този грандиозен замисъл обаче не се състоял, защото тогавашният папа Инокентий VIII осъдил всички тезиси и философът се принудил да напусне страната. Първоначално папата осъдил само 13 от тезисите, но след като Пико публикувал опровержение, папата забранил и всички останали.
Днес, 550 години след раждането на Пико делла Мирандола, ние можем да погледнем към този италиански философ, живял само 31 години, с искрено възхищение и почитание и четейки съчиненията, излезли изпод перото му, можем да си дадем сметка за неговата ерудираност и философско вдъхновение. Главното негово достойнство, което трябва да отбележим, е това, че във времена на междуособици, лични вражди и противоборства той защитава една философия, която се стреми основно към синтеза като познавателен подход, а не толкова към анализа, т. е. неговата философия е позитивна откъм върховните си цели и по същество диалектическа, диалогическа, като интимният характер на Пиковото мислене е в една евристична дискусия, където се срещат интелектуалните капацитети на философите, находчивостта на гъвкавия ум, чистотата на интуицията и широкообхватността на душевността, чрез които не мнението или субективните симпатии и антипатии са водещи по пътя към Истината, а обективното, синкретично познание на реалните факти.
Неслучайно приятелите на Мирандола са го наричали Princeps Concordiae – Принц на съгласуваността. Той търси обединение между философските учения на Платон и Аристотел, между неоплатонизма и средновековната философия, между юдаизма, Кабала и християнството. С този си стремеж към универсален синкретизъм Пико се родее с по-късни философи като Владимир Соловьов и Рудолф Щайнер въпреки различията си с тях, а връзка между платонизма и аристотелизма търсят също Цицерон, Амоний Сакас, Симплиций, Боеций, Йоан Граматик и др. (Пико делла Мирандола, 2004: 29; Кристелер, 2004: 77).
За Пико без съмнение е имало непротиворечие между Платоновата и Аристотеловата философия и той е възнамерявал да напише мащабно съчинение със заглавие „Съзвучието между Платон и Аристотел“, което обаче остава ненаписано, освен малкия трактат „За съществуващото и единното“, който е кратко изложение на някои тези за синхроничността междудвамата философи (Кристелер, 2004: 78–79; Манова, 2009). Че той добре ги познава, научаваме от самия него, който казва: „При работата ми с текстове на Аристотел и особено на Платон установих 72 нови положения във физиката и метафизиката“ (Пико делла Мирандола, 2004: 29).
Трябва да отбележим, че Пико делла Мирандола е първият християнски философ след епохата на Средновековието, който се интересува изследователски от еврейското мистично учение Кабала и от тези занимания тръгва т. нар. християнски кабализъм (Кристелер, 2004: 76, 77; Шолем, 2004: 93). И преди него например Реймонд Лулий е писал за еврейския мистицизъм, но пръв Мирандола прави официално директна връзка между юдаизма, християнството и Кабала. Той казва, че „между нас и евреите не съществуват почти никакви спорни пунктове, които с помощта на Кабалата да не могат да се изобличат така, че от тях да не остане и помен“ (Пико делла Мирандола, 2004: 37). Пико разказва една любопитна история, която гласи, че важни текстове на Кабала, като част от устното учение, предадено на Мойсей и Ездра, съгласно Трета книга на Ездра, 14 глава, са били достояние на папа Сикст IV – предшественик на Инокентий VIII, и че самият Пико ги е чел и изучавал (Пико делла Мирандола, 2004: 36–37).
Като философ, който се опитва да съгласува различни традиции и учения, Пико търси връзки и между орфическия корпус, приписван на Орфей, ученията, идващи чрез името на Заратустра, Питагор, Платон и неоплатониците. Той е смятал, че е несправедливо да се загърбва и забравя миналото на древните знания, сякаш новите нямат нищо общо с тях, и е търсел в старите източници нишки, които спомагат за по-дълбоко разбиране на световните загадки. Самият той казва, че „всяка мъдрост е потекла първо от варварите към гърците и след това от гърците към нас“ (Пико делла Мирандола, 2004: 27). Според неговите думи в осъдените от папата 900 тези той предложил за разглеждане „множество аспекти от древната теология на Хермес Трисмегистос, от ученията на халдеите и питагорейците, прибавих новисведения за тайните еврейски доктрини, които в по-голямата си част са мое собствено откритие (Пико делла Мирандола, 2004: 28). В известен смисъл тези открития са забравени и не се дискутират. Приятелят на Пико – големият философ Марсилио Фичино, превежда през 1463 г. Херметическия корпус на латински език, както и Орфическите химни и Сказанията на Заратустра (Тодор Тодоров, 2002: 7, 8).
Пико делла Мирандола обаче остава прочут в история на философията най-вече с това, че като един от водещите философи на ренесансовия хуманизъм той представя идеята за особената роля на човека във вселенската йерархия, като го поставя между животните и ангелите. В началото на своята „Реч за достойнството на човека“ Пико пише знаменитите думи: „Можеш да се изродиш и да станеш като безсловесните твари, ако пожелаеш, можеш да се преродиш и да се издигнеш до небесните висини“ (Пико делла Мирандола, 2004: 7). В този според изследователите „най-добре познат философски документ от епохата на ранния Ренесанс“ (Кристелер, 2004: 81) Мирандола издига свободната воля като най-съществена характеристика на човешкото същество, от чиито дела зависи цялото творение и нещо повече – именно на човека е дадена свобода на волята, докато другите същества живеят по установени природни закони, заложени в тях. Тази антропологическа идея в известен смисъл е и апотеозът на Ренесанса за същността на „идеалния човек“ (Пьотр Бицили, 1994: 182–183). Оттук се задава и хоризонтът за смисъла на човешкия живот в усъвършенстването на човешката природа, защото в парадигмата на тази концепция „човекът е господар на съдбата си. Способностите и възможностите му са неограничени“ (Пьотр Бицили, 1994: 88).
Идеите на Пико намират продължение в лицето на хуманисти, учени и философи като Йоханес Ройхлин, Жил от Витербо, Парацелз, Корнелий Агрипа, Атанасий Кирхер и др. Макар и тези идеи да не намират голям интерес в нашата съвременност, те са неотменима част от философския кръг на Флорентинската Платонова академия през XV в. в Италия, затова и някои изследователи все още са изкушени от тяхната привлекателност и вдъхновение. Ще завършим с един по-дълъг цитат от Пико, който е актуален и днес, 527 години след написването му:
„За съжаление в нашата епоха философстването носи повече презрение и подигравки, отколкото чест и слава. В мозъците на почти всички е навлязло пагубното и чудовищно убеждение, че с философията или не трябва да се занимава никой, или че тя е запазено място за малцина. Като че ли изследването и познанието на причините на нещата, на пътищата на природата, на разума на Вселената, на Божиите решения, на небесните и земните тайнства не струват нищо, ако с тяхна помощ човек не може да си спечели нечие благоволение или да си осигури някаква печалба. Дори се е стигнало дотам (болно ми е да го кажа), че вече за мъдри смятат само тези, които търгуват с мъдростта си, стигнало се е дотам, че да виждаме как освиркват и гонят от сцената свенливата Палада, дошла сред хората по благоволение на боговете, как тя си няма никого, който да я обича и защитава... С дълбокаскръб и възмущение изричам всичките тези слова, но не срещу първенците, а срещу „философите“ на нашето време... Ще си го кажа, без да се изчервявам от самохвалство, че винаги съм философствал заради самото философстване и че не съм очаквал и търсел някаква друга отплата за денонощните ми занимания с философия, освен възпитанието на духа и познанието на Истината. А толкова обичах Истината и жадувах за нея, че оставяйки настрана грижата за частните и обществени дела, се посвещавах целият на съзерцателно спокойствие. Враждебността на завистниците и хулите от страна на враговете на мъдростта не успяха да ме откъснат от философията, не ще успеят да го сторят и в бъдеще. Самата философия ме научи да съдя за нещата чрез собственото си съзнание, а не по чуждите оценки, и да осъзнавам, че човек трябва да избягва не толкова да слуша нещо лошо, колкото да го говори и върши“ (Пико делла Мирандола, 2004: 20–21).
ЛИТЕРАТУРА
Бицили, Пьотр (1994). Европейската култура и Ренесансът. София: Анубис.
Кристелер, Паул Оскар (2004). Пико. В: Пико делла Мирандола. Реч за достойнството на човека. За съществуващото и единното. София: Св. Иван Рилски.
Манова, Ива (2009). Византийските имигранти в Италия и ренесансовият спор за предимството на Платон или Аристотел. Електронно списание „Nota Bene“, 12.
Мирандола, Пико делла (2004). Реч за достойнството на човека. В: Пико делла Мирандола. Реч за достойнството на човека. За съществуващото и единното. София: Св. Иван Рилски.
Тодоров, Тодор (2002). Няколко кратки думи за Марсилио Фичино. В: Марсилио Фичино. Малки трактати. София: Лик.
Шолем, Гершом (2004). За Кабалата и нейната символика. София: Български художник, АЗ.