Философия на морала
ЧУВСТВОТО ЗА СРАМ В НРАВСТВЕНАТА ФИЛОСОФИЯ НА ВЛАДИМИР СОЛОВЬОВ
Резюме. В своята нравствена философия руският философ Владимир Соловьов различава човека от животното по чувството за срам. Тази отличителна черта е фундаментална за човешкото същество, защото отделя неговата същност като самостоятелна и независима. Човекът е едновременно индивидуален и социален и чувството за срам е определящия фактор, който разкрива човешката природа като морална в социалната сфера. Според схващанията на Соловьов чувството за срам е основополагащата константа в нравствеността и етическата философия трябва да я постави в центъра на своите изследвания.
Ключови думи: human, animal, sense of shame, social, individual
Владимир Соловьов развива най-пълно и цялостно своята нравствена философия в монументалното си съчинение „Оправдание на доброто“ от 1897 г. В него той се опитва да покаже доброто като правда, т. е. като най-правия и истинен начин на живот, философски артикулиран и нравствено експлициран. Заемайки се с тази сложна и отговорна задача, философът трябва да изведе основни положения в човешкото същество, които да послужат за база и изходна точка в нравствените отношения на човека към живота, т. е. да се намери такъв фундамент, който да показва най-недвусмислено и правдиво най-правилното поведение на човека към околния свят – нещо, което се опитва да разяснява и да изгражда всяко уважаващо себе си нравствено учение. И точно такава фундаментална нравствена основа за човешкото същество изгражда в своята философия руският мислител. Той определя три първични и най-главни сфери на отношения, които позиционира в аспекта им към по-нисшето от човека, равното нему и по-висшето му. Това са основните чувства на срам, жалост и благоговение. Тук ще разгледам по-подробно чувството за срам и ще се спра на някои негови особености.
Най-яркият факт, по който може нравствено да се отличи човекът от животното, това е чувството за срам. То е първичната и основна нравствена характеристика, която извисява човека над животното, разделя ги и ги обособява като две отделни, субординирани единици на битието. Да наречем човека животно или животното човек, ще означава да отъждествим двете техни природи и да признаем качествата и особеностите на едното за еквивалентни на другото, което явно няма да е справедливо предвид техните отличителни разлики и това ще е признак за пропускане на твърде важни особености, каквото е например именно чувството за срам. Неговата абсолютност, като принадлежност на човешкото същество, се разкрива в несъзнателните му проявления от страна на човешките същества, както и от липсата му при животинските видове. Разбира се, тук не казвам, че една осъзнатост на срама от някой човек би ликвидирала това чувство, а напротив – точно това е една от главните констатации, която Соловьов иска да осъзнаем ние, като хора.
Несъзнателните проявления на срама може да открием в най-чиста и първична форма (дори) у най-нисшите представители на човешкия род, за каквито се смятат примитивните племена. Те изпитват необходимост да прикрият своите половоотличителни белези, поради което се е създала нуждата от изобретяване на дрехи, които да ги покриват, като при това те нямат никаква нужда от тях поради специфичния климат и географско разположение, в които живеят. Следователно можем да кажем, че изначално, по природа, човек има в себе си стремежа да се срамува от голотата си – нещо, което не можем да срещнем при животните. Соловьов дава пример с маймуната, която въпреки най-близкия си до човека вид проявява неограничаван цинизъм и – бихме казали от наша човешка гледна точка – животинска глупост (Соловьов, 1999: 113). По този начин може да се определи човешкият срам, първо, като срам от голотата на тялото.
Соловьов критикува Чарлз Дарвин, че при разглеждане на съпоставката между човека и животните отдал изначалната нравственост не на някаква характеристика на човешката природа, а й приписал предимно обществен характер, като по този начин според руския философ я доближил до социалните инстинкти на животните (Соловьов, 1999: 112). Ние можем да приемем такава изначалност на нравствеността, за каквато говори Соловьов, но отричайки є и социално-обществен характер, можем ли в действителност да кажем, че ако хипотетично си представим, че човек остане сам и единствен в света, без никакво присъствие на други хора и без абсолютно никаква възможност за по-явата на такива, то неговото чувство за срам ще се окаже неактивно, защото, ако човекът е единствен в света, то от кого или от какво ще се срамува тогава? Следователно би трябвало да признаем социалния момент в тази нравственост, който се откроява при появата на друго човешко същество до нас. Човек ще бъде абсолютно свободен от чувство за срам едва когато остане абсолютно единствен на земята, а това е засега практически невъзможно. Соловьов обаче иска да положи този срам в някаква изначална позиция за човешкото същество и тук той критикува твърдението на Дарвин (посочено по-горе) чрез тезата си за срама от собствената голота. Да се твърди, че чувството за срам е изначално втъкано у човека, без да се отчита и неговата обществена функция, е определено безсмислено, стига да признаем за важна особеност на човешката природа нейната многобройна повторяемост като такава в останалите човеци и следователно – съвместния живот на човека с неговите себеподобни, образуващи човечество.
Що се отнася до това, иманентен ли е срамът за човека, смятам, че това не е толкова физиологическа или социологическа проблематика, колкото психологическа и това може да се онагледи с посочване на библейските пасажи, удостоверяващи тази теза: „И голи бяха и двамата, Адам и жена му, и не се срамуваха“ (Битие, 2: 25), „тогава им се отвориха очите и на двамата, и познаха, че бяха голи: и съшиха листа от смокиня, и направиха за себе си препаски“ (Битие, 3: 7). Адам и Ева, като първородени хора, не са познавали чувството за срам до момента на своето изкушение от змията. По тази библейска линия може да се каже, че чувството за срам не е изначално, а точно обратното – то въобще не е било присъщо на човека. То се е появило по-късно вследствие появата на изкушаващата змия. Точно тя е тази, която донася срама за човека, точно от този момент започва историята на срама за човека. И ако протълкуваме правилно Библията, трябва да приемем, че най-истинното положениена човека, именно поради непосредствената си наличност след акта на Сътворението и предвид предначертания му вечен живот до момента на изкушението, е човек да не се срамува от голотата си, защото тя е неговото естествено, първоначално състояние. Разбира се, тук трябва да се отбележи с неприкрита, тъжна усмивка, че цялото човечество вкупом досега не е достигнало ни най-малко до едно подобно, едва ли не утопично състояние на естествено състояние на голота, което да повтори, възроди и възстанови първичното му такова. Трябва да се отбележи и че човешките състояния на своеволно разкриване на собствената голота без принадлежащото чувство за срам, проявяващи се в течения като нудизма и други сродни нему, не намират оправдание и морално толериране заради своята често пъти арогантна и цинично-показна активност по засвидетелстване на личните принципи и разбирания на практикуващите ги, както и поради – философски погледнато – частичната си реализируемост сред човешкото население, т. е. едно оправдаване на нудизма, като естествена проява на свободното човешко самосъзнание, може да настъпи едва тогава, когато цялото човечество постигне фактически, в душевния си, психически и социален живот, реализацията на липсата на срам в разголването на телесността си.
И така, критиката на Соловьов спрямо Дарвиновото твърдение за социалния генезис на нравствеността не намира правдива доказателствена почва чрез чувството за срам. Въпреки това в интерес на истината трябва да се отбележи, че Соловьов критикува собствено цялостното твърдение на Дарвин, но го прави с помощта само на частното доказателство – чувството за срам. Чрез него той иска да обори изказването на Дарвин, че „за диваците съществуват само онези добродетели, които изискват интересите на тяхната социална група“ (Соловьов, 1999: 112). Ние обаче не искаме по никакъв начин да отречем принадлежността на чувството за срам само и единствено на човека. То е непознато на останалите същества. „Затова – казва Соловьов,– дори и да бяха представени единични случаи на полова срамежливост у животните, то това би било само неразвита предпоставка на човешката природа, тъй като е ясно, че същество, което се срамува от животинската си природа, показва с това, че не е само животно“ (Соловьов, 1999: 116). Оттук и формулата „срамувам се, следователно съществувам“; „срамувам се от животинското си, следователно съществувам и като човек“ (Соловьов, 1999: 116 – 117). Ако у животните се срещат реакции, наподобяващи срам или съвест, то ще е недоразумение да ги счетем за такива, защото тези проявления в истинската си човекопринадлежаща същност предполагат разумна дейност на съзнанието, която отчита евентуално направената погрешка и външно се изразява в изражения на разкаяние, отчаяние или скръб. Затова и подобни чувства не можем да търсим при животните, а ако все пак се намира тяхно близко външно проявление в някои от най-висшите представители на животинския вид, като например кучето или маймуната, то това ще бъде реакция просто на по-еволюирал екземпляр, чието поведение се доближава до човешкото и това, както казва Соловьов, „говори в полза на ума му, но няма никакво отношение към съвестта“ (Соловьов, 1999: 128).
Самият руски философ обаче не прави ясна разлика между срам и съвест и казва, че в руския език тези думи се употребяват като синоними и че „изобщо да се прокара фактически точна граница тук, в същността на нещата, е невъзможно“ (Соловьов, 1999: 126). Съвестта е по-скоро срамът пред Бога, една по-конкретна форма на срамуване, минала през абстрактното съзнание на индивида. И когато тази съвест се изрази в практически действия, породени от иманентно вплетения в чувството за срам негативизъм към по-нисшата природа, т. е. животинската, тогава се появява принципът на аскетизма. Той е една по-силна форма на чувството на срам и вече при него се наблюдават усилия на човешкото същество да надмогне и отхвърли своята по-слаба наличност. „Природният живот у човека трябва да бъде подчинен на духовния“ (Соловьов, 1999: 135).
Чувството за срам, принадлежащо само на човека и по този начин обособяващо го като нещо по-висше и отделно от животното, става първият и най-важен фактор в нравствената философия на Соловьов, поставила си за цел да опише най-правдиво устоите на човешкото същество. Срамуването е това отношение на човека към самия себе си, което го кара да постави на везните не само собственото си поведение и порядки, но и цялата закономерност и телеология на своята природа. Разглеждайки по-отблизо себе си в екзистенцията на своите проявления, човек може да разграничи различните чувства и емоции, които го заставят да действа по определен начин, той може да проблематизира собствените си решения и избори и да намери полагащото се място и значение на всяка алтернатива и модус на битието. Чувството за срам е този барометър в човешкото същество, който отчита индивидуалната линия на развитие съобразно хармонията и разумността на битието.
ЛИТЕРАТУРА
Библия, Цариградско издание. 2000. София: Изд. Виделина.
Соловьов, Вл. (1999). Оправдание на доброто. София: ЛИК.