(Мая Горчева, По стародавни мотиви… следите на народната песен в модерната българска литература.

Изд. „Карина – Мариана Тодорова“, 2013, 224 стр.)

Изследването на М. Горчева „По стародавни мотиви... следите на народната песен в модерната българска литература“ (Карина – М. София, 2013) не си поставя за цел да преоткрие следите на стародавното в модерната българска литература, макар в педантичните обследвания на типични фоклорни мотиви в ред представителни, както и в не толкова популярни текстове на български автори (от началото на ХХ век докъм началото на 30-те години, т. е. от преводните антологии с народни песни на Пенчо Славейков до книгите на Ангел Каралийчев) изследователката да прави тъкмо това. Поради присъщата є ерудитска нагласа не би могло просто да се говори за рефериране на фоклорен (респ. народнопесенен) мотив в даден художествен текст. Напротив, с улавянето на мотива (от песен, от предание или от вълшебна приказка) Мая Горчева проследява и неговата модификация в литературата, преноса му от една естетическа система в друга, нагаждането му спрямо читателския хоризонт, т. е. неизбежно идиосинкразния облик, който той придобива при своето индивидуално претворяване. И тук следва да отбележим, че авторката се занимава не с взаимовръзката фолклор – литература, нито с тяхното генетично прорастване едно от друго (подобни органицистични метафори тук априорно биват разколебавани), а тъкмо с отявлено неединния концепт фолклорно, провиждайки като най-същностен негов аспект родното, т. е. неподражаемото, уникалното, „едносъщото с общоевропейското“. И точно тук трябва да се подчертае безспорният патос на това изследване: изтъкването на родното, на еманципаторското у представителите на българския модернизъм и авангард и ако не пълното отрицание, то поне сериозното подронване на устойчивата теза за тяхното прословуто „отродителство“, както и на сякаш неснемаемата опозиция „свое – чуждо“.

М. Горчева се опитва да вникне в онова, което сама категорично изрича по повод Петко-Славейковата поема „Изворът на Белоногата“ (1873) – „проглеждане в духа на народа“. И независимо дали тя самата ще се вглежда продължително в героите-функции от Елин-Пелиновия разказ „Ветрената мелница“, дали ще насочва вниманието си към специфичната синкопна реч на Антон Страшимиров в новелата му „Змей“, дали ще разнищва дълбинните преображения на родното/фолклорното в Гео-Милевия цикъл „Иконите спят“, или ще направи фундаментален археологически анализ на мотивиката и на сюжетиката, както е сторила това с Йордан-Йовковия разказ „През чумавото“ (един проникновен анализ, който обема в себе си фактологически изчерпателен обглед на „чумавото време“), или най-сетне, дали ще се взре и в тривиалните модификации на фолклорното, когато то „неавангардистки“ се отлива в битови, „вещни форми“, както е у Анна Карима („Разкази по фолклорни мотиви“, 1917; 1929), или у христоматийния А. Каралийчев в сборниците му „Имане“ (1927) и „Лъжовен свят“ (1932), М. Горчева неизменно се изправя все пред тази сложна изследователска задача – да фиксира, да обозначи, да даде концептуален израз на това „проглеждане“.

Изследването на М. Горчева обхваща, синтезира в едно боравенето със/съотнасянето към фолклора и пораждането на фолклорното – от промислените стратегии на кръга „Мисъл“ до етапа на неговото поставангардно „наративно разгъване“, както е у вече уталожения разказвач, у един стилизатор на фолклора като Ангел Каралийчев. Именно в опита да равнопостави несъизмеримите подстъпи към фолклорното, т. е. да събере несводими една към друга версии на родното, е залогът за успеха на това изследване.

Разбира се, тази книга е проникната и от метасъзнанието, че термините, с които борави, са уклончиво-многозначни и условни, че фолклорното – като обект на вглеждане и проучване – е всъщност визия на литературоведското знание, т. е. то е изникнало като резултат от нагласи, презумпции в литературата и уви, единствено в тази своя литературна констелираност, е артикулируемо, иначе по самата си природа е „недискурсивно и неформулируемо“. До голяма степен М. Горчева е водена от порива по истинност, по автентика, по изрядна документалистичност на своите наблюдения и в този смисъл тя насочва погледа си към разотъждествяването на ред мними фоклороподобия, както и срещу олитературеното, „олекотено“ възприемане на фолклорното и съвременните безпроблемни, ала не и безобидни, подмени на традицията. Именно поради това бихме могли да твърдим, че добросъвестността на нейното изследване се състои в настойчивото отделяне на ерудиция от научна спекулация, в проблематизирането на навичните представи за фолклорното (и не само!), които неизбежно профанират търсенията и прозренията ни.

(Maya Gorcheva. On ancient motifs….

Tracks of the Popular Folklore Song in the Modern Bulgarian Literuture „Karina- Mariana Todorova”. 224 pages)