Възникването на гимназиални курсове в някои от българските училища зад граница през изминалите години бележи добра тенденция в образователния процес по роден език и литература и увеличава възрастовата граница, в рамките на която младите българи получават възможност да бъдат обучавани по тези изключително важни за запазването на идентичността им учебни предмети.

Разширяването на списъка с изучаваните автори по литература, развиването на комуникативни, аргументативни и писмени способности в интерактивна българска езикова среда допринася изключително много за утвърждаването на трайна културна основа по роден език и литература, създава самочувствие и осигурява ориентири за баланс в мултикултурната претовареност на младите българи, възпитавани зад граница.

Като имам предвид полифункционалната насоченост на българските училища в чужбина и в частност – Българското училище към Посолството на Република България в Лондон, обединяващо всички изброени дотук образователни и възпитателни роли, държа да отбележа, че наред с постиженията се трупат и редица проблеми. Целта на моето изложение е да се фокусирам върху някои конкретни проблеми, които възникват в процеса на работа с големите ученици, на възраст от 14 до 18 години, когато формирането наясна ориентация забъдещетоизисквапрактическанасоченостна познанията по роден език и литература и адекватна подготовка.

На първо място, искам да посоча недостатъчния брой часове – един час български и един литература веднъж седмично, по време на които преподавателят и учениците трябва да се справят с новия материал, често твърде обемен за усвояване в рамките на едно занимание. При нас, в Лондон, учебните занятия се провеждат всяка събота от 10.30, до 17 часа. Според годишния хорариум, поставен от МОН, пред гимназистите стои нелеката задача да усвоят познания по езика и да разгледат литературните заглавия на предвиденитезаизучаванеавторивкрайнонеконсистентнаинедостатъчнакато продължителност академична ситуация. Имам предвид, че през останалите дни от седмицата те са заети с изучаването на всички предмети на английски език, без да броим ежедневната им комуникация и социалните контакти на него. Често се налага преповтаряне на вече взет материал с цел да се запази връзката с предишните уроци и да се подсигури добра приемственост на изучаваните теми. Най-честите извинения за подобни „забавяния“ в пряката ни работа са с баналното „няма време“ (факт, който е абсолютно верен); ограничават се и без това оскъдните възможности за разгръщане на една по-пълна и подробна картина на българския език и литература. В такава ситуация работата на учителя е наистина много трудна. Налага се гъвкаво адаптиране на изучавания материал, каквото, уви, не е предложено в учебниците, които ползваме от IX до XII клас. Впрочем с този проблем се сблъскваме от години и в настоящото изложение искам само разтревожено да го припомня.

Като преподавател с дългогодишен опит в системата на българските училища зад граница, настойчиво препоръчвам учебниците за гимназиален курс да бъдат основно преразгледани и пренаписани от учители, работещи в чужбина, вътре в проблемите и спецификата на този вид обучение, хора с изпитани практически, езикови и педагогически умения. Тогава и само тогава бихме могли да получим желания резултат, насочен към пълноценно и адекватно образование на младите българи по света, които биха били конкурентоспособни спрямо връстниците си в България, в случай че решат да се върнат и да кандидатстват в български университети. Крайно време е да се действа по този въпрос. Защото само със смяната на кориците на учебниците и механичното съкращаване на урочните статии, където езикът, на който са написани, остава все така високопарно неразбираем, само отблъсква децата от жизнено необходимия процес на четенето и обрича учителите в чужбина на възрожденски усилия да „превеждат“ и „очовечават“ написаното, тема по тема и час след час.

Без самоизтъкване, искам да припомня, че като добра практика се наложи написаното от мен Помагало с методически разработки по старобългарска литература, което успешно прилагаме в нашите часове в този раздел от програмата за IX клас. Но само една стъпка в желаната посока не решава проблема, който завърта в омагьосан кръг всички нас, посветили време и отдаденост на българската просветителска кауза зад граница.

Следващ много важен проблем, който от години очаква своето решение, е въвеждането на матури, наречени GCSE във Великобритания, и по-високите степени (A-levels) по български език, които за много етнически общности са утвърдени със закон в Обединеното кралство. По-позитивният успешен опит в тази насока в Хамбург, Дъблин, Чикаго и Сиатъл окуражава желанието не само на нас, преподавателите от Великобритания, но и от други страни да се стремим и да работим за извоюването на подобни права за нашите млади сънародници. Полагането на матури по роден език в страните приемници дава много по-широки възможности на децата при кандидатстване в университети както в държавите, в които живеят, така и в родината им. Излишно е да се повтаря, че в условията на глобализация подобни инициативи в защита правата на големи етнически групи са не само нормален акт на запазване на идентичността, но и напълно осъществими начинания, стига правителството, и в случая това на нашата държава, да прояви глобално мислене и далновидност, която би запазила самосъзнанието и националната принадлежност нахиляди млади българи, последвали родителите си в емиграция и реално застрашени от езикова и културна асимилация в страните, в които живеят. Говорим за опасност от отглеждане на невъзвращенци, които един ден ще декларират, че само родителите им са българи, а те самите – англичани, французи, немци или испанци, с български корен, който, уверявам ви, ще остане само екзотичен елемент в чуждоезиковото съзнание на децата на нашите деца. Позволявам си отново да алармирам за този проблем, защото в настоящата си работа в системата на английското средно образование всеки ден се сблъсквам с деца с „бивши“ националности, абсолютно убедени, че са англичани, с всички позитиви и негативи от осъществената с тях асимилация. Стига се и до абсурди, в които тези същите деца се нуждаят от преводач, за да комуникират с роднините си (баби и дядовци) в родните си страни, тъй като не владеят друг език освен английския. Би било жалко малка нация като българската щедро и безразсъдно да разпилява най-ценния си потенциал – своитеумни, талантливи и успяващи млади поколения, които един ден биха могли да работят за нея, макар и от чужбина. Но без съзнанието, че са преди всичко българи, а след това граждани на света, те нямат шанс да го направят, а вината за това ще бъде единствено наша!

Затова, за да не ги отблъскваме, затрудняваме и правим невъзможно тяхното, макар и духовно завръщане сред нас, е необходимо да правим по-достъпно тяхното образование по български език и литература зад граница. Става въпрос за гъвкавост, която, в конкретния случай на гимназиалния курс на Българското училище към Посолството в Лондон, изисква не толкова държавна намеса, а разбиране и съгласие да се действа в желаната посока от страна на МОН по отношение на третия проблем, който ще изложа пред вас днес – получаването на разрешение за гимназистите да вземат две години (XI и XII клас) за една. Това е наложително поради разминаване във възрастовите граници конкретно в България и Великобритания за кандидатстване в университет.

В Обединеното кралство тръгването на училище започва от 4-годишна възраст. В България – две или три години по-късно. Във Великобритания на 16 години учениците вече полагат матури и съответно продължават в колежи, където се подготвят за кандидатстване за висше образование. На 18 години вече са в университета. В България децата завършват на 18 – 19-годишна възраст своето средно образование. Не коментирам коя от двете системи е по-добра. Просто настоявам за разбирането, че в една ситуация, където нашите единадесетокласници са вече в колеж, ангажирани да полагат тежки предварителни изпити за университета, посещението на българско училище, което им предлага алтернатива за още една година в гимназиален курс, се оказва тежко бреме. И резултатът е печален както за българското училище, така и за самите деца. Мнозинството от тях не завършват XII клас поради невъзможност да бъдатедновременно първокурсницистудентии ученици впоследен клас на своето българско училище. Да, имаме случаи на наши студенти, проявили неимоверен героизъм да завършат и нашия XII клас, но повярвайте, те са единици.

Предлагам гъвкаво решение, към което самите ученици се стремят в желанието си все пак да завършат пълния цикъл на обучение при нас, в българското училище. И това е да се разреши образование в едногодишен курс на обучение за ученици, които желаят да вземат материала за XI и XII клас. Идеята не е най-съвършената, но има начини да бъде приложена и осъществена. След като вече мнозина от нас – колегите преподаватели зад граница, имаме квалификация дапреподаваме родния си език като чужд, дори и на български деца с пръв друг език, не виждам защо да не направим всичко възможно, за да улесним онези от тях, които владеят майчиния си език добре и могат да се справят със завършването на гимназия в рамките на една учебна година, която да обхване адаптиран материал от XI и XII клас.

В заключение, искам да изтъкна своята благодарност както към екипа от колеги, с който толкова отдадено работим вече много години в Българското училище към Посолството в Лондон, така и към самите гимназисти при нас. Те проявяват изключително постоянство и любов към заниманията в нашите часове, преминават през много трудности и най-важното – искат да останат българи. Знам, че всички по света искаме това. Ако работим по тези и всички останали наболели проблеми, заедно с подкрепата на своята държава, бихме могли да направим чудеса. Ние работим за България извън България. Но нека и България ни протегне ръка в момент, когато имаме реална нужда от нея.