https://doi.org/10.53656/bel2025-5-0SK

Резюме. Блаженият Евгений Босилков служи 12 години като енорийски свещеникв най-голямотоселонабанатскитебългаривБългария.Историчността се инфилтрира в живота на общността чрез словата, които отец Евгений Босилков произнася при определени празници, свързани със знаменателни годишнини. Животът сред банатските българи и високата му култура го поставят в центъра на национални събития, които изискват да прокара връзки между представителите на католическата църква и православните българи с техните разделени пътища през времето. Произнесените от него „Слово за Абагар“ и „Слово за Чипровското въстание“ маркират два от ключовите моменти, в които се срещат двата варианта на българското и се изтъква ролята на личности като Филип Станиславов и Петър Парчевич.1

Ключови думи: банатски българи; Евгений Босилков; Филип Станиславов; Петър Парчевич

Връзката на банатските българи с останалите в българските земи католици от Северна България се осъществява чрез пастирската дейност на църквата, но най-забележителен с размаха си е периодът на служение на отец Евгений Босилков сред жителите на най-голямото село на банатски българи в България. Отличната му философска и богословска подготовка, получена през десетте години на обучение в чужбина, а след това още три години в Папския източен институт в Рим го довеждат през 1931 г. до защитата на дисертация на тема „Съединението на българите с римското седалище през първата половина на XIII век“ (Калояновата уния). Дотогава в този институт защитава докторат само един българин – Симеон Коков, станал по-късно епископ на Софийско-Пловдивския диоцез.

Ерудиран, владеещ и ползващ 13 езика, отец Евгений разгръща потенциала си в селска енория, но това не пречи на разностранната му дейност, която намира подкрепа сред будното и активно паство. По повод 50-годишнината от създаването на селото отецът заедно с един от учителите в местното училище написват история, която се включва в навика за разказване в общността (Bosilkov, Andreev 1937). В рамките на 26 страници са поместени два различни начина на писане, които търсят широк обхват на бъдещи читатели. Статията, поместена в самостоятелна книжка джобен формат, съдържа три части. Първата е „Основаването на с. Бърдарски геран“ и проследява събитията от Чипровското въстание през преселението в Банат, завръщането и първите 50 години от съществуването на селото. Акцентите са върху устройството на селището, църковния живот и образованието, като тези три сегмента формират цялостния му облик чрез проследяване на влиянията, конфликтите, преимуществата и трудностите. Втората част е културологична по своята същност и е озаглавена „Културното влияние на с. Бърдарски геран“.

Финалните страници в малката книжка са с по-едър шрифт и напълно различно звучене:

На осем километра от гр. Бяла Слатина северно, на двадесет километра от река Дунав южно, всред равно като тепсия поле, са накацали спокойно и в строг ред, като бели лебеди, къщички.

През пролетта и лятото, те са обвити в кичести акации, черници и липи. Тогава те са упоени от пресни аромати от свежи цветя, от червени и бели рози. На изток, срещу зората, тези къщички са заградени от обширна акациева и дъбова гора, която вдъхва винаги в сърцата младост и свежест. Две големи черковни кубета, изпъкващи като грамадни хорсти над останалите къщички, нашепват молитвени чувства и символизират възход нагоре…

А вечер, когато вятърът си поиграе със своя вихрен кон и понесе по неговата къдрава грива аромати, свежест, младост и пролет, и молитвената камбана отрони удари, наведени селяци с обгорели лица, в бели широки дрехи, с широкополи шапки безмълвно напускат окъпаните в пот поля и тихо се прибират на мир и почивка в освежаващата нощ.

На утрото те пак безмълвно се отправят към работните поля, с молитвени слова на сърце и душа:

Татко наш, дай ни потребния хляб!

И това всеки ден, докато седмият ден потропа за по-дълга почивка или вихрен, необуздан вятър понесе в широките си лапи снежни преспи, засипе всичко, засипе работните поля и белите къщички с червените покриви.

Тогава всичко се прибира в къщичките и тук се отдава на труд. Само катраненият дим като строг наблюдател се издига над острите отрупани със сняг покриви и комини, оглежда гордо ширните поля и помамен, се изгубва в белия безкрай. Камбаните ще отронят удари, които ще отекнат във всяка къщичка за молитва и възход нагоре.

Белите къщички, спокойни и накацали като бели лебеди, са селото Бърдарски геран. Когато път ти се отдаде, спри в това село. Над него винаги витае хор, примесен с камбанен звън, който вечно рони песен с благодарствени и молитвени слова: О, мили бащин край, колко сладък е и черният хляб в тебе! (Bosilkov, Andreev 1937, pр. 24 – 26).

Есеистичната форма е прикачена като приписка към основния разказ. Поважно за общността е удържането на паметта чрез фактология. Пропукването на познатия начин за разказване на историята настъпва с внасянето на анализ на културната ситуация във втората част. В края преминава към емоционално обагрен текст. Там е възможно повествователят да се върне свободно към лесното за разпознаване предаване на информация. Песента, звуците, хорът на камбаните и молитвените гласове са средства за разказване от друг разред. Доближават се земното и небесното, така както са го правили певците разказвачи векове преди това. Акациевите гори около селото са белег за заграждането на святото пространство вътре по подобие на Ковчега на завета в Библията. Сравнението на църковните камбанарии със строго специализирания геоложки термин „хорст“ озадачава, но съдържа завръщане към научния изказ. Хорстът е издигнат участък от земната кора между два разлома, като издигнатият масив е част от кората, която остава стационарна, а земните маси наоколо потъват. За високо образования свещеник промъкналия се термин не може да е случаен, а по-скоро използван като скрито послание и отправяне на мисленето към по-абстрактни сфери от романтичното описание на селската идилия. Ако църковните сгради остават неподвижни, а околните пространства пропадат, то тогава настоящето е резултат от разломеното единение на кръста върху камбанарията и селските къщи.

Пространството, което е съградено с думите на това заключение, търси близостта до митичното, за да прокара вертикалната връзка между настоящето и паметта, като чрез нея заедно двете ще постигнат третото – бъдещето на общността. Динамичността е заложена в пътуването до селището, в преминаването през нивата на разломяване, през движението по вертикала и хоризонтала. „Когато път ти се отдаде, спри в това село“ само привидно е покана за реално гостуване в конкретно място. То не се намира на път, който преминава, а е неговият край. Затворено е в песенните диалози между небесното и земното. И това е достатъчно за продължаване на историята.

Историчността се инфилтрира постоянно в живота на общността чрез словата, които отец Евгений Босилков произнася при определени празници, свързани със знаменателни годишнини. Животът сред банатските българи и високата му култура го поставят в центъра на национални събития, които изискват да съумее да прокара връзки между представителите на католическата църква и православните българи с техните разделени пътища през времето. Ще се спрем на „Слово за Абагар“2 и „Слово за Чипровското въстание“3. Те маркират два от ключовите моменти, в които се срещат двата варианта на българското.

Жанрът на словото позволява емоционално акцентиране, а оратор като отец д-р Евгений Босилков използва историята на католическата общност, за да легитимира присъствието ѝ в общия контекст. В „Слово за Абагар“ мотивът за пътя на преселенията, така често присъстващ в текстовете на общността, е преформулиран като път през времето. Годината 1651, в която се появява първата печатна книга на новобългарски език, е поставена в центъра, който обръща колелото на историята. Изведена е ролята на епископ Филип Станиславов в общобългарската история.

Въпреки всички трудности и спънки, той съумя и успя да даде на българския народ първата печатна книга „Абагар“ и с това той построи арсенала, в който отсега нататък ще се коват най-мощните оръдия за придобиване свободата. Не е ли вярно, че всички наши труженици за свобода като Раковски, Ботев, Левски и др., в своята борба за свобода си служиха на първо място и предимно с печатното слово?

Уважаеми Господа, годината, в която излезе първата българска печатна книга, е знаменита дата. Дълбоко-проникноваемото око на историка не гледа само голите факти на историята, но то задирва главно и причините за тия факти. Ето защо ние смеем да твърдим, че годината 1877 не е изключителната дата на българското освобождение, но че датата, която носи в себе си свободата като зародиш – това е дебело подчертано годината 1651 (Bosilkov 1941).

Оповестяването на това отместване на началото на процесите на Възраждането се извършва в акта на публичното произнасяне. То създава условия да се развият впоследствие дискусия и научно изследване. За да опише развитието на идеята за свободата, авторът на словото очертава два концентрични кръга на мисионерството. Двама католически епископи са лицата, с които го свързваме – образът на обикалящия из Северна България епископ Филип Станиславов, който разнася малкия свитък на Абагара, и епископ Петър Парчевич, чиито дипломатически мисии из благородническите дворове на Запада разширяват периметъра на българското присъствие в духовното пространство на Европа.

Процесуалността се изразява в чакане. То не е празно стоене, макар така да предполага семантиката на думата. В него се съдържа зреене на идеята и повтаряне на посланието дотогава, докато условията създадат способни да го възприемат съзнания.

Господа, България е чакала 250 години да се роди един неин син, който да разпръсне из цялата страна искрата за борба за освобождение, искра, която по-нататък като мощен ток обхвана цялата страна. А този син, Филип Станиславов е чакал 290 години за днешния ден, за да получи публично заслужената дан на признателност от българското общество. И в своя гроб днес той ще се усмихне, доволен за този народен поклон (Bosilkov 1941).

Обхватът на признанието не е от значение за произнасящия тези думи. Ако епископ Филип Станиславов се подписва като „епископ на Велика България“, а Парчевич, с огромно самочувствие, моли за помощ могъщи владетели, макар зад себе си да има едва няколко хиляди католици в българските земи, този модел на самосъзнание не се плаши от малобройността. Той мери категориите по друг начин, който стъпва на общокултурните основи на цивилизования свят, където знаците са връзката с идеите, а животът тече в отношенията по-между им.

В „Слово за Чипровското въстание“ (1938 г.) възпоменанието на реалното историческо събитие се превръща в повод да се прокарат връзки между двата варианта на осъзнаване на възрожденските процеси. Търси се срещата на двата разказа за пътя към свободата и в текста е представена чрез аналогията на две завръщания. Актът на поклонничеството се свързва със завръщането на Ботев и четата му:

Когато след дълго изгнание, Ботев спря парахода „Радецки“ пред Козлодуй и със своята чета стъпи на българската земя, първата заповед, която той издаде, бе тая: „Всички да целунат майката земя“.

И когато днеска ние, малка група банатски българи, далечни потомци на този дивен край, идем да се поклоним пред костите на нашите прадеди, ние коленичим ничком и целуваме също с благоговение тази свята за всички ни земя, напоена с кръвта на нашите прадеди (Bosilkov 1938).

Отиването някъде е знак за отношение с хората, които се намират там, но и отношение с паметта, която пътуващите носят, и която е съхранена в мястото, което посещават. Комуникацията между двете страни е представена чрез акта на целуването на земята като символичен жест на среща. Завръщащият се човек, със своята променена от странстванията същност, и паметта на земята, от която е тръгнал, се докосват в една точка.

Друг акцент в този жест е пълното проникване между различните компоненти, които съставляват католическата общност в България. Отец Евгений Босилков е роден в католическото средище Белене и служи в енория на банатски българи. Свещениците, независимо откъде идват, се превръщат в част от общността, сред която работят. Те са двигател на процесите, водачи и пазители, но и върхът, които има функцията да осъществи докосването до другия свят и да преведе „стадото“ през тесния процеп отвъд. В историята на общността на банатските българи това се осъществява в реални проявления, а не само символично. Банатските българи в това слово са образ на завършения цикъл на пътуване отвъд и завръщане. Затова и съпричастяването4 към тях е не само ролята на енорийския свещеник като част от паството: „ние, малка група банатски българи, далечни потомци на този дивен край, идем да се поклоним пред костите на нашите прадеди“. Вероятно точно в тази част от словото е и заложен стремеж към потушаване на конфликта между селата, които са основани от потомците на чипровчани и павликяни, в търсене на престиж и признание. Не разделението, а приобщаването е градивната сила при създаването на общност, затова похватите при артикулиране на концептуални съждения целят втълпяване на точно определена информация, която да заживее в съзнанието на слушателите.

Посланието на произнесената реч е насочено както към потомците на въстаналите през XVII в. и преселени католици, така и към православните днешни жители на Чипровци, а и към официалните лица, които присъстват на събитието. Съпоставянето между личността на Паисий и Парчевич очертава ролята им за пробуждане на българското самосъзнание, като акцентира върху времевото разминаване от един век и различния обхват на делото. Чипровци е „люлката на българската свобода“, откъдето тръгва католическият вариант на българската култура в непрекъснато съприкосновение със Западния свят:

Българи и Българки! Днес, след 250 години, Балканът пак пее своята вековна песен; но тя не е вече жална, но ликуваща, защото ние добихме свободата. И в тоя велик ден ние всички се радваме, че се намираме в този кът, който е люлката на българската свобода (Bosilkov 1938).

Затваряне в ядрото на абстрактното родно. Честване сред въображаемите стени на католическата катедрала „Sancta Maria“ на историческия хълм, където стоят основите ѝ, е колкото случващо се в деня на произнасяне на словото, толкова и отместено в света на духовното, който съществува във вечността. Нуклеарното родно5 може да има проявления чисто материални в пространството, но то има най-вече духовно присъствие, което се изгражда в момента на произнасяне на разказа в контекста на следите от събитията. Образът на „певеца“, който припомня песента на Балкана, се поема от свещеника, за да бъдат спазени архетипите и да се осъществи преходът във времето. Пътят на певеца стига отвъд, но продължава да бъде връзка между световете чрез словото, което оставя. Монсеньор Босилков е обявен за блажен на 15 март 1998 г. от папа Йоан-Павел II в римската базилика „Св. Петър“. Той е първият мъченик на комунистическия режим в Източна Европа, който е провъзгласен от Църквата за блажен. През 2008 г. е провъзгласен за покровител на Никополската епархия с Протокол от Конгрегацията за Божествения култ и обслужване на тайнствата.

Разказът за сакралната връзка между паметта и бъдещето битува чрез текстове, които по-често не са чиста литература, а следи от „литературно“. Проследяването на развоя на това разказване продължава.

БЕЛЕЖКИ

1. Докладът е резултат от изпълнението на проекта „Културната идентичност на банатските българи и българската католическа книжнина“, финансиран от Фонд „Научни изследвания“, съгласно договор КП-06-Н70/1. Прочетен е по време на международната конференция на тема: „Българските католици и Италия през вековете“ по повод 350 години от смъртта на българските прелати католици Петър Богдан Бакшич, Петър Парчевич и Филип Станиславов, проведена в Неапол на 28 и 29 октомври 2024 г. в Монументалния комплекс Сан Северо ал Пендино на Неапол.

2. Слово на отец д-р Евгений Босилков, произнесено в клуба на „Славянска беседа“, София, на 21 декември 1941 г., по случай честване празника на първата печатна книга „Абагар“, написана от епископ Филип Станиславов. Слово за „Абагар“ – bosilkov.com

3. Слово, произнесено от отец д-р Евгений Босилков на панихидата за падналите чипровски въстаници в Чипровския манастир на 7 ноември 1938 г. Слово за Чипровското въстание – bosilkov.com

4. Това е църковното изписване на думата.

5. Терминът е от дисертационния ми труд „Модуси на литературното в културата на банатските българи“ с научен ръководител проф. д.ф.н. Иван Младенов.

ЛИТЕРАТУРА

БОСИЛКОВ, Е., Д. АНДРЕЕВ, 1937. Кратка история на с. Бърдарски геран 1887 – 1937.

МЛАДЕНОВ, И., 2011. Отклонена литература. София: Парадигма.

МЛАДЕНОВ, И., М. ВРИНА-НИКОЛОВ, М., А. ТАШЕВ, 2012. Извънлитературното. София: Парадигма.

REFERENCES

BOSILKOV, E., D. ANREEV, 1937. Kratka istoriya na s. Bardarski geran 1887 – 1937.

MLADENOV. I., 2011. Otklonena literatura, Sofia, Paradigma.

MLADENOV, I., M. VRINA-NIKOLOV, A. TASHEV, 2012. Izvanliteraturnoto, Sofia: Paradigma.