Резюме. Статията представя онтологичните метафори, чрез които умът, като абстрактна същност, се концептуализира в съзнанието на средновековния българин. В хода на изследването те са разделени на три подгрупи: първата включва случаите, когато умът метафорично се обяснява през признаците и свойствата на определена същнoст или субстанция, втората събира представите за ума като вместилище, третата обема метафори, представящи ума като човешко същество.
Изведени са специфични особености в метафориката на разглеждания концепт, като например даряването на ума с полови белези и неговата андроцентричност. Статията завършва с изводи за спецификата на този концепт през Средновековието.

Ключови думи: metaphor, mind, concept, damaskin, Medieval, human, gender

Как човекът е усвоил света, каква е връзката между концепта и неговата реализация в езика – това са едни от най-интересните въпроси, които стоят пред лингвокултурологията през проследните години. Основно средство за концептуализация, позволяващо да бъде осмислена една или друга област от действителността в термини, отнасящи се до понятийни структури, изначално основаващи се на базата на опита, получен в други области, е метафората (Кобозева, 2002: 3). Тя е преди всичко начин за обясняването на един предмет чрез термините на друг, като по този начин „нейната основна функция се състои в обезпечаване на разбирането (Лакоф, Джонсон, 2004: 62).

Особен интерес според нас представлява разглеждането на процесана метафоризация при концепта ум, тъй като той принадлежи към групата абстрактни концепти и неговата реализация в езика се осъществява с помощта не на един, а на много метафорични модели, позволяващи на човека от миналото, а и до наши дни, „да си представи ума посредством отъждествяването му с друга област, обикновено конкретна и достъпна за емпирично изучаване“ (Лакоф, Джонсон, 2004: 44). Умът е такава ментална категория, която се характеризира с изключително богатство и разнообразие на концептуални признаци (Кирилова, 2009а: 70). Това е и основната причина при неговата вербализация да вземат участие много и разнообразни метафори. Всички обекти, с които умът се съпоставя, формират изходната база за обясняване и усвояване на ума като абстрактна категория.

Според класификацията, направена от Дж. Лейкъф и М. Джонсън в книгата „Метафорите, с които живеем“, метафорите се делят на следните категории:

1. структурни метафори – това са случаите, когато един концепт метафорически е структуриран в термините на друг;

2. ориентационни метафори – много от тях са свързани с ориентацията в пространството;

3. онтологически метафори – основата за тях се формира от опита ни при боравене с материални обекти. Те, от своя страна, се делят на отнасящи се към:

3.1. същност и субстанция;

3.2. вместилище (самите субстанции също могат да бъдат радглеждани като вместилище);

3.3. човека (персонификацията е „една от най-очевидните онтологически метафори“. В абстракцията на ума човекът открива черти, които го оприличават на него самия. „Персонификацията не е единен, напълно унифициран процес. Всеки пример на персонификация се отличава от останалите с тези свойства на човека, които се избират в процеса на метафоризация“ (Лакоф, Джонсон, 2004: 35 – 59).

Статията ще изведе онтологичните метафори, чрез които умът, като абстрактна същност, се концептуализира в съзнанието на човека от Средновековието. Останалите две категории са разгледани в „Структурни и ориентационни метафори за ума в Тихонравовия дамаскин“ (Кирилова, 2012: 59 – 66), където е обоснована и позицията, според която разглежданият дамаскин (Дьомина, 1968 – 1985) се възприема като документ, представящ духа и вижданията на Средновековието.

Концептът за интелектуалните способности на човека се вербализира в Тихонравовия дамаскин посредством лексемите ум, умен, безумен, безумие, безумник, безумно, безумня, безумство, богоразумен, богоразумие, високоумство, глупав, злоумен, изумея, памет, разум, разумен, неразумен, разумно, разумявам, разумява се, разумея, разумея се, както и чрез фразеологизмите с ключова дума ум: бия се с умът си, въбие ми се на умът, въложа в ума, двоя се с ума, дойде ми на ум, достигнувам с умът си, имам на ума си, имам умът си на някого или нещо, иступявам (иступя) си сичкият ум, мисля (помисля) на умът си, на мой ум, на свой ум, на ум ми е, немам на ум, отворя (открия) ума на някого, отплесна се с умът, полагам (положа) на ум, привратя си умът, принеса си ума някаде, притворя ума на някого, с ум изгубен, сбръкувам ума (някому), слагам на умът си, стоя на тоизи ум, събера си умът.

Ексцерпцията на материала е направена от Речник на книжовния език на народна основа от ХVII в. (върху текста на Тихонравовия дамаскин) (Речник, 2013).

Основата за онтологичните метафори се формира от опита на човека при боравене с материални обекти. „Само да отъждествим част от нашия опит с обекти или вещества, появява се възможност да се позоваваме на тях, да се отнасяме към тях с определени категории, да ги групираме и да определяме тяхното количество – и по този начин да размишляваме за тях“ (Лакоф, Джонсон, 2004: 49).

1. Първата разновидност на тези метафори се отнася към случаите, когато абстрактното понятие, каквото например е умът, метафорично се обяснява през признаците и свойствата на определена същност или субстанция. В метафоричната система на текстовете от ТД умът е именно онази субстанция, която оприличава човека на Бога, доближава го до божественото: и затоваL се {не} зовеL члSкь доlмь и прилиlка бжSа. по видvнното наlше. аFмиL по мысльlнното наlше. что имаlме мы5сль да помы5слыме] 38.282; члSкь, защо] като еL създаlдень Y бжSа рQка]. затоваl се зовеL доlмь и прилиlчень бZS. нv@ със. виlдvното мZ, си@(р¡cv, със. пльтьl си], аFмиL със. мысльтьl си] 38.281б.

1.1. Първият довод в подкрепа на твърдението, че умът се възприема като някаква (определена) субстанция, е фактът, че към него може да бъде приложена количествена оценка, напр. много ум:ñиl÷.êè íLгl овы враLгwве бvгаха. îRти защоL б‡ше мнU]го ZRм q хûlтро¡T ZíLlго 5.28. Голямото количество ум предизвиква респект и уважение към човека, чието притежание е.

Количествена метафора е реализирана и в примерите, които утвърждават, че много важна предпоставка за адекватното поведение на човека, за предпазването му от грехове е умът му да бъде цял, в пълното си количество: àFìèL äà ïîñëZøàìå õZáå⇠è äà â‡ðZâàìå èRñò‡í.ñêûè. è äà ñè] ç.áåðålìå îóRìüòü ñ‡êûè Z ñålᇠñè]. ÷å ùå] äà áüläå ñQäü áæS¿è, è âåêL] äà íå ñúãð‡øàlâàìå] 18.177á; è íû5å áë¡Tâålí¿è õð¡Tò¿àíå äà èñïðàlâèN ñàìè] ñålᇠñè] äS øülòà è äà Gf î÷èñòèN Y ìíU]ãûòå íàløè òåæ.êû ãð‡õUâå. àFìèL äà ñå ïîãðèlæèN è äà ñèL çáåðålìü Zìüòü äà ñåL ZïëàløèN 18.206á. Така се извежда равенството много ум – добро.

Лексеми като безумен, безумие, безумя и фактът, че в голяма част от ексцерпирания материал те участват като елемент от съчинителни словосъчетания с луд, лудост, полудявам разширяват с допълнителен компонент количествената метафора за ума и извеждат равенството никак/ малко ум – зле, лошо:è àRêî ùåøü äà ãîL ñòîlðà ëQäü è áåçZì‡íü, è äà ñå ïð‡äàäå íà òâîGL âîlëG 39.303.

В контекста на средновековната книжнина и по-конкретно на ТД, характеризиращ се с ясно откроена религиозна специфика, тези метафорични равенства се разгръщат в твърдението: малкото количество ум е предпоставка за извършването на грях, докато голямото количество ум води до праведно и богоугодно поведение.

1.2. Съотнасянето (отпращане към номинация) също принадлежи към групата на онтологичните метафори, представящи ума като същност. На тази същност може да бъде приписана аксиологическа стойност, тя да бъде квалифцирана според нравствените норми, възприети в обществото. Дж. Лейкъф и М. Джонсън уточняват, че в случая с онтологичните метафори метафоричността на повечето от примерите не се осъзнава от носителите на езика. Причина за това те виждат във факта, че този тип метафори служат за ограничен набор от цели – за препратка, за количествена или нравствена оценка и др. (Лакоф, Джонсон, 2004: 52). Те обаче, твърдят авторите, могат да се развиват по-нататък и това твърдение ще бъде проверено по отношение на метафорите за ума, като в едно бъдещо изследване се направи съпоставка между два културни и времеви среза, каквито са Средновековието (с материал от ТД) и Възраждането (с материал от българската паремиология).

Метафората „умът е същност, която може да има различни аспекти на разглеждане“, се реализира чрез натрупването на такива определения като: ум човешки, ум погани, ум лукави, ум юдейски, ум безумний, чист ум, свой ум, мой ум и др.

Към ключовата дума репрезентант на абстрактния концепт за менталните способности на човека могат да бъдат отнасяни такива характеристики като добър, чист и др., които придават на ума положителна конотация и отпращат към метафората „умът е положителна същност“: q ãüS íà òîâàL äàl òè äàäåL îRóìü äî5áðü êàê. òè\ èRùå ñðDöå íà äîáðî³ 2.10;äî@áðü ðàlçZìü 11.108;

Вярата в Бога прави човешкия ум чист. Онтологичната метафора за чистотата на ума отвежда към идеята за непорочност: èRìàõZ ÷èñòü îóRìü q ñúìèñëü. q ñúâðüøåíà â‡ðà íà áàS 15.131á. Тя, от своя страна, активира структурната метафора за ума като скрижал, на който все още нищо не е написано, т. е. той в целостта си може да възприема Божието слово. Човешкият ум може също да бъде изчистен от неправедни мисли и желания, за да се посвети на вярата:è íà ºRäíî] ïîòîl÷èùå ñ‡ä‡ íà âúlñòî÷íàà страна̀, çà, çS. ãîäèlíü. è î÷èlñòè ñè] è Zìü è ïîãëåäü òîlë.ê‹î›âà. êîë.êîòî ìZ ñå Yêðû] ëèöå]òî. è âèä‡L ñëàâZ ãSíþ. è YòQêà ñå@ èñïëülíè ñðDöålòî ìZ äSõà. ñSòãî 14.127.

Лексемата ум обаче се съчетава и с характеристики като зъл, погани, детски, които имат отрицателни конотации за средновековния човек и отвеждат към схващането за „ума като отрицателна същност“:îRòè á‡øå çëî@ ôZìålíü. è5 ñðåáðî] ôëþ5áåöü è çàâèlñòíèê. è Yâúlí.êà ñå ãëåläàøå Z÷åíèêü. àF âúòð‡ ñè áû5ë. ä¿àlâîëü35.257á.

Умът притежава положителни или отрицателни човешки качества, снизява човека до животинското (ум погани), до „не-човешкото“ (ум лукави, ум юдейски - Uy ëZêàâû Zìå cZäåèñêûè. Uy áåç.÷ëîâå÷íû q çàâèñòëèâû åâðå]å35.261á) или го издига като господар на земния свят, за какъвто го е определил Богът (ум човешки). Отправна точка за положителната или отрицателната характеристика на ума е вярата в Бога, което е причина за ярката религиозна доминанта, която притежават метафорите за ума в разглеждания фрагмент от картината за света на българина.)

2. Втората разновидност на онтологичните метафори се реализира тогава, когато абстрактното понятие – в случая умът, метафорично се възприема като вместилище.

В наивното съзнание на средновековния човек умът се обяснява и чрез метафората „умът е вместилище“: въложа в ума, отворя (открия) ума на някого, притворя ума на някого и др. Той се схваща като обем, като пространство, в което се намират мислите на човека: q òOè òîë/êîçè äQìè qç/ZìH äà ñ Yðå÷dòü Y áSà ùîòr å ñòOðèëü íáSî q çIìëþ. 18.190á. За това говори наследникът на старобългарския екскурсивен глагол èꙁоумѣт¸ сѧ, èꙁоумѣѭ сѧ, èꙁоумѣⰵшè сѧ ‘лиша се от ум, памет; изумея’ (Речник, 2009: 626). Екскурсивните глаголи носят идеята за излизане от някаква определена дефиниционна област (Първанов, 2010). В случая тази дефиниционна област е човешкият ум. В съзнанието на вярващия „умът се мисли като съсъд“ на вярата и познанието, вдъхнати от Бога: q ãüS áüS çàòîâàL âúëîæè âü ZRìü çàõàð¿þ ïðP¡ðêZ äà þ@ îRáðQ÷è çà ìQæà. äà ïîãQáè õûòðîñòü á‡ñîâ.ñêàà 13.124.; q Yêðû] ìZ áüS îó·ìü q ðàçZì‡L q âèä‡L ãäå@ î·ïèðà ñòëüïZ âðüõü ñ‡í.êàòà. q íà÷åL äà êîïàå òàìî 11.101. Тук глаголът открия е във второто си значение според Речник на книжовния език на народна основа от ХVІІ в. (върху текста на Тихонравовия дамаскин): Открия, махна похлупака на нещо, отворя (Речник, 2013).

3. Приписването на човешки черти на предмети, явления и абстрактни понятия е една от най-очевидните онтологични метафори. В абстакцията на ума човекът открива черти, които го оприличават на него самия. „Персонификацията не е единен, напълно унифициран процес. Всеки пример на персонификация се отличава от останалите с тези свойства на човека, които се избират в процеса на метафоризация“ (Лакоф, Джонсон, 2004:59).

Умът в картината на света на средновековния човек може да се мисли през метафориката на човешкото. За ума, подобно на човека, също е присъщо нелогично, неправилно поведение: Uyíåïîòðv¡áíû@÷ëS÷å. òàê/úâ/çè ëè ñå ïîêàlçà ïðDv âåëèlêûòå áîlãUâå è ïðDv ìålíå. àRçü äà òè] äàlìü ñïðîòèL Zìülò. òè áåçQìíûè. è äà òè] ñòîlðèìü ìíU]ãî ðàçëèl÷íû ìúlêû 9.64.

Метафората „умът е човек“ е доразвита в ТД и чрез компонента умът има сърце: qätòî ãî íå ìOæå íOêîè ZRìü ÷ëS÷üñêûè ðàçZìH íà ñðDöåòî ñè] qëO äà ïîñòoãíå ñúñ/ Zì}ò/ ñå (!) äà ñt Zñvòè 15.131.

Умът се възприема от средновековния човек и като „субект със собствена воля“, надарен със свободата да идва у човека или да го напуска по свое усмотрение, като следствие от неговото поведение:è Y ïî¡T ÷ëSêZ ðàçQìü ïðèõîläè äà ÷èlíè ñèl÷.êî äîáðî] íà äSøúlòà ñè] 38.294. На ума се приписват характерни човешки дейности. Глаголите, с които се съчетава ключовата дума репрезентант на разглеждания концепт, също изразяват действия и постъпки, типични за човека: ум разбира; ум помисли, ум занесе, ум обходи и др.:ñè@(ðc¡‡. ÷òî]òî í‡÷òî] ïîìûñëè ZRìü ÷ëS÷üñêûè, àF äZìàòà ìZ qç.GâèL ìûñëüòü 38.284;òúê.ìî ZRìü wáüõî5äè äåòî] ñêàçZâàò. ñå çà ívLêîè ðàáîLòè 33.234.

Субективирането на ума в някои случаи е толкова ярко, че човекът дори изпада в ролята на обект, на пионка в „ръцете“ на ума: чю5вай се тврьlдv Y чю5жда жена], илиL дъщера]. илиL робиlнG. глеlдай да сеL не из.маlмишь, и да те@ заlнесе оуRмь твоиL кък. нLа. 1.6б.

Метафориката на човешкото е обогатена и чрез отпращането към различни социални роли, които умът може да играе в обществото:

„Умът е цар“ –À îóìü5ò g@ êàòî] gäèíü ívêîè öà5ðü ñväè\ íà ïîêîlèíî ìvñòî 33.234. Само той, подобно на силен и велик владетел, може да обходи своите владения – усвоеното и подредено от него културно пространство:òúê.ìî Zìü wáüõî5äè äåòî] ñêà5çZâàò. ñå çà ívêîè ðàáî5òè 33.234.

„Умът е войн“, êîéòî ïðåäèçâèêâà ñòðàõ è óâàæåíèå ó ïðîòèâíèöèòå ñè: ñиl÷.êè íLlговы враLгwве бvгаха. îRти защоL б‡ше мнU]го ZRм q хûlтро¡T ZíLlго 5.28.

Óìúò, подобно на човека, може да бъде „ревностен християнин“ – разум истинний:òi ùt ño÷/êèòå äà ïðèâåä íà ðçZìü èRñòèííûè. çàùr å q òOè ðâ/íü ñúñ/ àRïë¡Tûòå q èRç/áðíü å@ Y áSà 12.111. (В речника на ТД като едно от значенията на истинен е изведено „Ïðàâåäåí, êîéòî íÿìà ãðåõîâå“ (Речник, 2013).

„Умът може да е и неверник“. Òàçè ìåòàôîðà ñå èçâåæäà îò ñú÷åòàåìîñòòà íà ëåêñåìàòà ðåïðåçåíòàíò ñ ïðèëàãàòåëíè èìåíà êàòî ïîãàíè, ëóêàâè, þäåéñêè. Äæ. Ëейêъô и М. Джонсън яïðè÷èñëÿâàò êúì îíòîëîãè÷ниòå ìåòàôîðè è ïî-êîíêðåíòî êúì òèïà „îïðåäåëåíèå àñïеêòà íà ðàçãëåæäàíåòî“. „Умът неверник“ ìîæå äà èçëúæå ÷îâåêà, äà ãî ïîäâåäå êúì íåïðàâåäíî è íåõðèñòèÿíñêî ïîâåäåíèå: q äà òå@ çàíåñå îóRìü òâîèL êúê. íLà 1.6á; Като следствие от тази метафора се извежда и равенството умът неверник е противник на вярващия, с когото влиза в битка в името на християнските добродетели: èR çåa äà ñå ÷þäèNq äà ìûñëd äà íå áQäå àRããSëü… àF Uí.çè ñòSûè ìQæü… êàæå ìè, ÷òî] ñè ïîìûñëèëü çàðàäè ìåíå, UF ä¿àêîíå, q áèLåø. ñå ñúñ. ZRìüò. ñè]. 3.19á;. Той е опасен другар, който може да отклони християнина от правия път.

Човекът притежава възрастови характеристики. Преминава през различни етапи в своето физическо и умствено развитие. С такива черти в метафорично отношение е възприеман и умът: àRçü òåL âèäd òè@ ñû åRäíàêü ìëàäü à Zìüò. òè êàòî ñòàðèìZ ÷ëîâåêZ 2.9á. Старостта в контекста на разглежданата дамаскинарска литература се схваща като мъдрост и спокойно, разумно поведение. Признакът възрастови особености в полето на концепта ум се извежда и от примери, в които умът е характеризиран като „детски“. Тази характеристика носи отрицателни конотации, защото се свързва не само с липсата на опит, но и с липсата на кротост и смирение:è ãSü âú ºv¡Cë¿å ðå¡c. àFêî íå áúläåòå êàòî] ä‡öàL íå âúëvçZâàòå âú öð¡Tòâî íá¡Tíîå. ív ñúñ. Zìü ävòèlí.ñêû@ è ñúñü èãðàL. è ñú äðQãû ðàáîòû àFìè ñúñ. êðîlòîñòü 34.249á.

Освен съотнасянето на ума с типични възрастови характеристики и социални роли човекът от Средновековието го надарява и с полови белези – „умът е жена“. На ума се приписват типично женски биологични функции – напр. раждането на дете. Интелектуалната способност на човека се представя в езика като износване и раждане на „детето – слово“: (Кондратьева, 2004): защо] така] е q стSаа трP¡ица като] ZRмь чSлкZ, что] ражда дQма 38.284. Специфичното в случая е, че в контекста на религиозната книжнина, а и на средновековната като цяло, умът се характеризира с андроцентричност, с джендърни особености, според които мъжкото е основата, отправната гледна точка, неутралният или немаркираният знак, спрямо който женското се оценява като отрицателно (Кирилова, 2009б: 93; 2010: 423), срв. напр. словосъчетанието жена безумна 5.27б, при което е налице пряка джендърна характеристика. Изключение прави актът на раждането, който, въпреки че е присъщ на женското начало и се отнася към вторичните женски джендърни признаци, в случая се маркира положително и му се придава сакрална стойност.

„Умът може да ражда“, но неговите специфични особености се извеждат и от друга физиологична особеност – той е подвластен на смъртта:ï¿àí.ñòâî Zìü ïîãZá‡âà q ëQäîñòü ñòðQâà, q ëþä¿å âú ãða‡ íàì‡ð‡ 20.208 Приведеният пример съсредоточава вниманието ни върху факта, че в средновековното съзнание идеята за здравето се съотнася с идеята за целостта на физическо и духовно равнище. Неслучайно етимологията на думата изцелявам се извежда от прилагателното цял (БЕР, 1979: 59). Затова и душевното неразположение в наивната картина на света на българина от Средновековието метафорично се свързва със загиването на ума, а даряването с ум като акт на божествено благоволение е начин за изцеление, за възвръщане на духовното здраве на човека: q áîë.íû ëþä¿å äà ãûL îçDðàâèL. ëZäû ëþä¿å q òa‡ ZRìíû äà ãû] ñòîðû 18.187. БлагословиятаÄà áüäå Qìüòü âàøü Z0 ãëàâü]òà âè’…31.222 активира например структурната метафора за ума като артефакт, вещ, чието притежание прави човека цялостен и следователно гарантира живот и здраве.

Концептуализацията на ума като абстрактно понятие се извършва главно на основата на метафоричния пренос. При разглеждане на материала, по-черпан от речника на ТД, се откроиха следните конвенционални – структурни, ориентационни (Кирилова, 2012) и онтологични, метафори: ум – човек, ум – цар; ум – войн; ум – ревностен християнин; ум – неверник; ум – жена; ум – Бог; ум – ангел; ум – стадо; ум – имущество; ум – вещ; ум – инструмент; ум – повърхност, ум – вместилище, ум – стихия; ум – крайник от човешкото тяло; ум – същност; умът е горе; умът е вътре; умът има възраст; умът е смъртен и др.

Метафорите за ума, които откриваме в езика на Средновековието, притежават ярка религиозна доминанта. Умът се схваща в средновековното съзнание като реално съществуващ. Неговото място е вътре в тялото на човека и още по-конкретно – в главата. Той е опредметяван, като е съотнасян с вещи, вещества, части от човешкото тяло, или пък е персонифициран, мислен е през метафориката на човешкото и дори е обожествяван.

Концептът ум се нарежда сред групата на т. нар. променящи се, развиващи се концепти, затова интерес ще представлява проследяването на различните метафори, чрез които този концепт се вербализира в езика на средновековната религиозна литература и в езика българските паремии. При едно по-нататъшно сравнение на метафориката на ума, преобладаваща в тези два дискурса, ще бъдат откроени етноспецифичните му особености на фона на наднационалността на библейските текстове – едни от най-богатите източници на културномаркирана фразеология.

ËÈÒÅÐÀÒÓÐÀ

БЕР (1978). Български етимологичен речник. т. ІІ, Издателство на БАН.

Дьомина (1968). Демина, Е. И. Тихонравовский дамаскин. Балгърский памятник ХVІІв. Исследование и текст, т. І. БАН.

Дьомина (1971). Демина, Е. И. Тихонравовский дамаскин. Балгърский памятник ХVІІв. Исследование и текст, т. ІІ. БАН.

Дьомина (1985). Демина, Е. И. Тихонравовский дамаскин. Балгърский памятник ХVІІв. Исследование и текст, т. ІІІ, БАН.

Кирилова (2009а). Кирилова, Й. Концептът ум в българската езикова картина на света. Български език, кн.2. БАН, с. 67 – 77.

Кирилова (2009б). Кирилова, Й. Концептът ум и жената според българската паремиологична картина на света. Българска реч, кн.1 – 2. УИ „Св. Кл. Охридски“, с. 88 – 94.

Кирилова (2010). Кирилова, Й. Гендерные характеристики концепта ум в болгарской паремиологии. Славянский мил в третьем тысячелетии. М., с.419 – 432.

Кирилова (2012) . Кирилова, Й. Структурни и ориентационни метафори за ума в Тихонравовия дамаскин. Български език, кн.2. БАН, с. 59 – 66.

Кобозева. Кобозева, И. М. К формальной репрезентации метафор в рамках когнитивного подхода // www.dialog-21.ru/archive_article. asp?param =7339&y=2002&vol=6077.

Кондратиева (2004). Кондратьева О. Н. Гендернаяхарактеристика концептов душа, сердце и ум в древнерусских текстах. Кемерово.

Лейкъф, Джонсън (2004). Лакофф, Дж., М. Джонсон. Метафоры, которыми мы живем. Москва: УРСС.

Първанов (2010). Първанов, К. Префиксната перфективация в историята на българския език. София.

Речник (1999). Старобългарски речник т. І. (Авт. колектив) София: Изд. на Валентин Траянов.

Речник (2013). Речник на книжовния език на народна основа от ХVІІв. (върху текста на Тихонравовия дамаскин). (Авт. колектив). София: Изд. на Валентин Траянов.