https://doi.org/10.53656/bel2022-4-8 -NSm

Резюме. Книгата „Украси и гримаси. Мода и модерност в българската литература от 20-те и 30-те години на XX век“ (2022) на Надежда Стоянова извежда модата от полето на периферията и я утвърждава като значима тема за българската междувоенна литература. Откроена като алтернатива на травматичното преживяване на времето през 20-те и 30-те години на XX век, модата е осмислена като автентична житейска проява – израз на самосъзнанието и волята за променливост на Аза. В огледалото на модата се оглеждат различните образи на модерния човек, в които могат да се разпознаят копнежът по изпреварване на настоящето и стремежът за провиждане в бъдещето.

Ключови думи: мода; модерност; българска литература; 20-те години на ХХ век; 30-те години на ХХ век

След задълбочения изследователски труд „Възходът на слънчогледите“ (2015), посветен на различните образи на времето в българската литература от 20-те и 30-те години на XX век, пред българския читател е втората книга на Надежда Стоянова, която носи не по-малко поетично и артистично заглавие – „Украси и гримаси“ (2022). Това са книги, които не просто утвърждават безспорния научен принос на авторката при изучаването на междувоенния период в българската литература и култура, но и демонстрират способността ѝ да се вглежда в това наситено двадесетилетие нееднозначно, да разпознава неговата разностранност и многоаспектност, както и да реконструира в детайл отделни фрагменти и цели тематични посоки. И още, в „Украси и гримаси“ се открива познатият от дебютната книга писателски почерк, който умело поднася и анализира изложените тенденции, като същевременно потопява въображението на четящия в атмосферата и автентичността на историческото време.

Централен проблем за „Украси и гримаси“ е въпросът за модата, но не в преките ѝ конотации на модна вещ, дреха или аксесоар, а разбирана през перспективите на модния силует или начините, посредством които междувоенният човек преживява себе си като моден и/или модерен. Откроена като алтернатива на травматичното преживяване на времето през 20-те и 30-те години на XX век, модата е осмислена като автентична житейска проява – израз на самосъзнанието и волята за променливост на Аза. В огледалото на модата се оглеждат различните образи на модерния човек, в които могат да се разпознаят „удоволственият, но и драматичен опит с ефимерното“, както и копнежът да бъдеш „изпреварващо актуален спрямо другите, спрямо себе си, спрямо живота, но и спрямо смъртта“. И макар още в самото встъпление да е заявено, че в изложението няма да се търси постигането на хомогенен или изчерпателен разказ по зададената тема, тъкмо разрояването и напластяването на различни дискурси, проблематизиращи представите за модното, превръщат книгата в изключително плътна, стегната и монолитна.

Научно привлечения от и ангажиран с междувоенния период изследовател е свикнал да „чете“ литературата от 20-те години през представата за травматичното преживяване на сгъстеното откъм исторически събития настояще – както поради последиците от Първата световна война, така и предвид политическите и идеологически сблъсъци, провокирали Деветоюнския преврат, Септемврийското въстание от 1923-та и атентата в църквата „Света Неделя“ от 1925 г. Последвалото десетилетие на 30-те години, на свой ред, белязва човека с тревогите покрай измамно застиналото време, над което неумолимо надвисва заплахата от предстоящата Втора световна война. Книгата „Украси и гримаси“ не подценява напрегнатата драматичност на това време, но предлага на читателя друг подстъп към него, не по-малко атрактивен и любопитен – за вариантите за изтласкване на травмата; за модата, веселието и насладата като терапевтично преработване и възможност за изобретяване наново на разбирането за себе си и за света. В този смисъл, модата не е явление, което съществува самоцелно като опция за смяна на декорациите и „преобличане“ на Аза, а е феномен, който се обвързва закономерно с протичащите процеси, и благоприятен способ за човека да премоделира себе си – не само да се адаптира към, но и да заяви своя бунт срещу случващото се, да манифестира позициите си и стремежите си за живота такъв, какъвто би искал да бъде.

Закодираната в заглавието на книгата опозиция извежда на преден план лайтмотива, който ще се разгръща в продължение на цялата книга – модата, разположена в границите между красивото и некрасивото у човека. Също така, в заглавието е имплицитно заложено и присъщото за модерността преживяване на съществуването като мимолетно – краткотрайно, вечно изплъзващо се и изтляващо в своя неотменим ход към смъртта. Или казано с думите на авторката: „в силуета на модния субект започват да се очертават контурите на тленното тяло, този силует се превръща в гротеска или карикатура: зад украсите започват да прозират размазани гримаси на човешкото“. Сполучливо намереното заглавие задава още една, трета посока на разсъждения по темата – модата ще бъде интерпретирана както през положителното взаимодействие или успешния опит на човека да конструира своя моден образ, така и през отрицателното, или онези случаи, в които модата е сведена до „минус похват“ и се трансформира в клише, шаблон или кич.

Знаково за тази книга е и обособяването на две големи смислови части, в които се полагат общо седем тематични глави. Това става наложително, тъй като Надежда Стоянова не просто работи с българските литературни творби от периода, тя борави с широк и разнообразен по вид първичен и вторичен материал – български критически статии за модата, литературна периодика, теоретични постановки, илюстрации, снимки и др. „Украси и гримаси“ е литературно изследване, но и още – културологично, социологично, антропологично. Книга, която търси и открива междукултурните връзки, подчинява и приобщава разбиранията за модно и модерно на българска почва с международните и световните тенденции от периода. И най-вече, книга, която стъпва върху здрава логика при извеждането и защитаването на оригинални тези и спояващи смислови връзки между отделните глави. Двуделната подредба предлага на читателя две „вратички“ към потопяването в българския свят на модата – първата част се фокусира върху културноисторически ракурси и критически прочити при конструирането на понятието, а втората част е посветена на пъстротата от литературни рефлексии при усвояването на изкуството да бъдеш моден.

В първа глава – „Бодлеровият костюм“ на българската междувоенна литература“, е зададена основната оптика, през която поетапно се „изплита“ терминологичното „облекло“ на модата. Привлечени са ключови текстове на Шарл Бодлер, Георг Зимел, Торстайн Веблен, Юрген Хабермас, Мишел Фуко, Фернан Бродел, както и съвременни изследвания на Улрих Леман, Филип Екард, Елизабет Уилсън, Жил Липовецки, Ларс Свендсен, Ричард Мартин и др. Потърсена е не само генеалогията на понятието, но и неговите функционалност и причинно-следственост, обуславящи превръщането му в необходимост за живота на модерния човек. В този контекст е вписан и зараждащият се български интерес към модата, наред с критичните по-зиции спрямо нея през Възраждането (модата е „кривознание“), разноречивите мнения след Освобождението, докато се стигне до нарастващата честотност на смяна на модни вкусове и стилове в периода между двете световни войни. Модата е видяна като органично свързана с динамиката на модерното време; тя отприщва възможностите за творчество, волята за креативност и себеизява на човека.

Върху така поставения фундамент от водещи положения, тези и определения, следва втората глава на книгата или втората половина от първата смислова цялост. Тя е посветена на модните журнали или вестници и списания, по страниците на които модата „оживява“ за своите съвременници. Проследени са годишнините на ранното списание „Мода и домакинство“ (1897 – 1906), на едно от най-продължителните издания – „Вестник за жената“ (1921 – 1944), както и на други заглавия, като „Женско огледало“, „Модерна домакиня“, „Домакинство и мода“, „Домакиня и майка“, „Мода и кино“ и др. Тук следва да се изтъкне приносът на Надежда Стоянова както от гледна точка на старателно изготвения аналитичен преглед на българската периодика по въпроса, така и при извеждането в обсега на внимание на отличителните тенденции при утвърждаването на модата като част от междувоенната българска култура. Изключително интересни в този план са наблюденията върху „тънката линия“ на подвижния човек, мъжката кройка върху женските дрехи à la garçonne, влиянията от египтоманията върху облеклото и различните карнавални костюми за организирани шествия, както и характерната тема за връщането към родното, която също оставя своя отпечатък върху дрехата.

Втората част на книгата, съсредоточена по-конкретно върху литературни интерпретации на темата за модата, обхваща следващите пет глави. В тях основните акценти са заложени както върху различни топоси, в които се „улавя нервът на актуалното“ (Париж, кабарето, карнавалът и др.), така и върху разноликите образи на модния субект – герои (денди, дилетант, танцуващият човек и др.) и антигерои (мижитурки, тарикати, клюкарки и др.).

Третата глава на „Украси и гримаси“ назовава различни аспекти на необхватния по своята същност културен център на модното и модерното – Париж. Френската столица, като обект на художествените текстове от българската междувоенна литература, е аргументирана като хетеротопия и като „темпорална категория, бележеща модернистичния опит с динамичната променливост на света“. Париж е винаги нов, от него непрекъснато извират нови модни тенденции, които позволяват на човека не само да го вижда всеки път различен, но и да премоделира своята лична идентичност. Анализирани са текстове на автори като Атанас Далчев, Константин Константинов, Петър Осоговец и др. В тази глава особено място заема интерпретацията на три разказа от книгата „Счупени стъкла“ на Николай Райнов – в тях Париж се превръща в „счупено огледало“, през парченцата на което Азът започва да се разпознава като неединен, множествен и разпръснат.

Четвърта и пета глава – „Градът на куклите“ и „Модни и/или модерни герои“, рисуват човека като герой с нестабилна социална идентификация. Кабарето и карнавалът са топоси на театралното и на идентичностните игри, в които субектът възприема чужди превъплъщения, но може и да изгуби контрола над тях – да се превърне в кукла или марионетка, чиито движения са дирижирани от друг. Подредената галерия от типажи – на декадента, контето, дилетанта, танцьора, скучаещия – представя различни стратегии на изява посредством модна жестовост, в които обаче прозира все по-натрапващото се усещане за непълноценност и нереализиран по-тенциал на Аза.

Шеста глава променя траекторията на разсъжденията и отвежда читателя към смешното, веселото и празничното в делничното битие. В нея модата е представена като „фалшиво доволстваща маска, зад която се крият мощни процеси на унифициране и „овсекидняване“ на битието и която нерядко може да бъде снета само чрез смеха“. В хумористичните разкази на Чудомир, Райко Алексиев, Стефан Л. Костов и др. от 30-те години се откриват пародийните образи на модния героизъм, в които прозират чертите на мижитурковщината – на дребния, нерешителен и малодушен субект, който не успява да усвои разбиранията и дълбочината на жестовете на модерния човек.

Хуморът прераства в пародия в последната, седма глава, където е изложен ценен прочит на пародийни текстове, публикувани по страниците на в. „Българан“, на някои известни произведения от българския модернизъм – на „Небето“ на Гео Милев, „Марионетки“ на Чавдар Мутафов и др. Важно наблюдение на изследователката в това отношение е, че пародиите се появяват почти синхронно със самите художествени произведения – факт, който още веднъж „подсказва доминацията на модернистичните езици“ от началото на 20-те години. През призмата на пародията е разгледан и един по-различен жанр, продукт на масовата култура – на т.нар. песнопойки, събиращи на едно място песенни текстове, разнообразни като текст и звучене. По този начин в рамките на цялата книга през различни примери от „високата“ и „ниската“ литература е подчертана продуктивността на темата за модата като източник на теми и сюжети с художествен потенциал през разглеждания период.

Книгата „Украси и гримаси“ (2022) на Надежда Стоянова извежда модата от полето на периферията и я утвърждава като значима тема за българската междувоенна литература. Освен със сериозна фактологична и анализационна задълбоченост текстът се отличава със забележителна увлекателност и магнетичност. По страниците на книгата сякаш „прозвучава“ напрегнатият и синкопиран ритъм на джазовата епоха и се манифестира новото светоусещане на Аза от 20-те и 30-те години с неговата воля за променливост, ведрост и виталност в себеизявата чрез атрибутите на модерността.

ЛИТЕРАТУРА

СТОЯНОВА, Н., 2022. Украси и гримаси. Мода и модерност в българската литература от 20-те и 30-те години на XX век. София: Парадигма. 378 стр.

REFERENCES

STOYANOVA, N., 2022. Adornments and Grimaces. Fashion and Modernity in Bulgarian literature of the 1920s and 1930s. Sofia: Paradigma